Волфганг Холбайн
Антихристът (32)

14.

Докато вървеше през бушуващия хаос, Вайкслер беше твърдо убеден, че ревящата буря е последното нещо, което вижда и чува през живота си. Не изпитваше обаче никакъв страх. Смъртта щеше да е истинско спасение в сравнение с това, което преживя във физкултурния салон. И може би щеше да стане много бързо — твърдяха, че измръзването е приятна смърт, а температурите така бяха паднали, че дъхът му излизаше като млечнобяла пара през устата. Вятърът режеше през якето, сякаш изобщо не срещаше никаква преграда, а бурята довършваше останалото, така че тялото му вече бе станало напълно безчувствено. Не му стигнаха силите да държи оръжието си и го захвърли някъде по средата на пътя.

Не умря. Съдбата не се показа милостива към него. Ураганът го подмята още известно време, но не го погуби, накрая го пусна. Изведнъж пред себе си видя светлина и ревът на вятъра не беше единственият звук, който чуваше. Беше прекосил училищния двор и стоеше пред сградата, в която се намираше временният команден пункт. Бурята внезапно утихна и пред погледа на Вайкслер се разкри абсурдна спокойна картина. От големите прозорци струеше неонова светлина, която въпреки студенината си обещаваше топлина и сигурност. Светът оттатък, изглежда, безкрайно се различаваше от белия ад, който първо го погълна, а после го изплю. По стените висяха пъстри детски рисунки, постери и големи листа с различни букви, а върху самите стъкла на прозорците бяха окачени наивни колажи от прозрачна хартия, които правеха неоновата светлина, падаща върху двора, да изглежда някак вълшебна, фигурите, които се движеха вътре, никак не се вписваха в този мирен свят с маскировъчните си дрехи, както и грубата радиостанция, поставена върху учителската катедра и генералщабната карта, закриваща черната дъска. Въпреки това нищо от неприсъщите предмети сякаш не можеше напълно да наруши мирната картина.

Може би определението сюрреалистична щеше да е най-подходящо за гледката. Вайкслер не беше в състояние да осмисля всичко, което виждаше, но нещо вътре в него регистрира кошмарния елемент в картината и това още повече засили страха му. Бурята не беше обикновена буря. Сняг и лед бушуваха с невероятна сила, но само върху едно точно определено пространство. Вайкслер видя небето над главата си. Беше толкова ясно, колкото и нощта от другата страна на училищния двор. Явно бурята вършееше само в пространството непосредствено пред физкултурния салон. Дори воят и тук не се чуваше силно. Затова пък ясно чуваше гласовете на колегите си. Говореха за дребни, незначителни неща и се смееха. Никой даже не беше забелязал какво става навън.

Вайкслер се олюля по няколкото стъпала нагоре, водещи към вратата, но не успя да отвори тежките дъбови крила. От студа пръстите му се бяха вкочанили и изкривили като нокти на хищна птица и ужасно го боляха. Изтощен се облегна на вратата и погледна зад себе си. Вихрушката продължаваше с неотслабваща сила. Гневът и дори сякаш бе станал още по-голям. В центъра на бялата въртележка забеляза и още нещо. Това, което беше сметнал за подмятани от бурята ледени кристали или за движение на въздуха, бе материално. Ужасът не беше останал във физкултурния салон, а го бе последвал. Те го следваха и Вайкслер знаеше, че няма да им избяга. Бе докоснал частица от онази друга, тъмна страна на света, която принадлежеше единствено на мъртвите и те идваха да си вземат това, което им принадлежеше. Не се отказа. Да не се страхуваш от смъртта, не означаваше, че човек не се страхува да умре.

Ръцете все още не го слушаха, затова натисна тежката месингова дръжка на вратата с лакът, бутайки същевременно вратата с рамо. За негова изненада успя от първия път. С несигурни крачки пристъпи навътре, обърна се наляво и се запрепъва покрай многото маскировъчни якета, окачени на закачалката в коридора. Стаята на дежурните беше първата в редицата. Освен двамата дежурни офицери вътре имаше още трима други войници. Двама стояха облегнати до кафе-машината и тихичко разговаряха, а третият тъкмо нахлузваше единия ръкав на якето си — другият вече беше облякъл и, странно защо, но беше окачил и оръжието на врата си. Беше смяната на Вайкслер, който се приготвяше да застъпи на пост. Разговорите в помещението отведнъж спряха, когато Вайкслер се показа на вратата. Единият от войниците до кафе-машината се задави и за малко щеше да изпусне чашата си, а другият продължи да се усмихва, но изражението му отведнъж заприлича на маска.

Смяната на Вайкслер застина по средата на движението си като смешно изкривена статуя. Само по-младият от двамата офицери реагира така, както се очакваше от него в подобна ситуация — не изгуби време за уплаха или за да се взира във влезлия, а моментално скочи и с движение на ръката даде знак на всички да запазят спокойствие.

— Вайкслер! Какво е станало?!

Първият опит на Вайкслер да отговори завърши с жално изскимтяване. От студа устните му бяха станали безчувствени, а сърцето му така бясно биеше в гърлото, че с мъка си поемаше дъх.

— …време — заекна той. — Те… идват!

— Ей, ей! Знам, че малко закъснях, но това не е причина за паника!

Смяната на Вайкслер се опита да разведри обстановката с плоската шега, но никой не се засмя. С изключение на дежурния офицер, който посрещна думите му с гневен поглед, останалите дори не чуха казаното.

— Добре, Вайкслер, какво стана? Поемете дълбоко дъх и разкажете!

Вайкслер насочи поглед към прозореца, като в същото време ти последва съвета и напълни до пръсване дробовете си с въздух. Странно, но, гледана оттук, бурята изглеждаше съвсем безобидна, дори не приличаше съвсем на буря. От воя на безбройните адови Изчадия, пуснати на свобода, се долавяше само далечен шум, а снежната виелица приличаше по-скоро на естетически издържана вихрушка като в красива зимна приказка. Нещо се приближаваше.

— Е?

— Мърт… мъртвите — изрече Вайкслер. — Те… събудиха се! Последните думи бяха изречени с такава немощ в гласа, която им отне и последната достоверност. Само че никой не се засмя.

— Моля? — Дежурният офицер ококори очи в недоумение. — Какво говорите? Какво, по дяволите, искате да кажете? Говорете, човече!

— Възкръснаха! — повтори Вайкслер. Още малко оставаше и щеше да закрещи. — Трябва да се махаме! Идват! Не разбирате ли?!

Естествено никой не го разбра — и как ли можеше? Но просто нямаше никакво време за обяснения. Мъртъвците го бяха последвали и вече бяха близо, усещаше ги. Съвсем близо. Чу се глухо пляскане и за момент всички обърнаха глави към войника до кафе-машината. Той беше изпуснал чашата си и стоеше сред локва кафе, от което се вдигаше пара. С всяка изминала секунда лицето му губеше цвета си.

— Мили Боже! Крака… крака му! Какво е това?!

Вайкслер погледна надолу към крака си и изведнъж си спомни за отслабващата съпротива, когато освободи крака си. По-точно не беше се откъснал от хватката. Сивата ръка, стиснала десния му глезен, беше откъсната над китката и още стискаше крака му. Войникът, който трябваше да смени Вайкслер, издаде гърлен звук, закри устата си с длан и се обърна настрана. Другият войник реагира секунда след това, но така бурно, че за малко не бутна кафе-машината от масата. Дори дежурният офицер, който до този момент бе запазил самообладание, за момент загуби контрол над реакциите си и със задавено пъшкане се дръпна назад, удари се в колегата си, който изплашено бе скочил зад него.

— Господи, Вайкслер, какво… какво сте направил? — с дрезгав глас заекна той.

Вайкслер не успя да отговори. Снежната вихрушка изплю нещо, което разби прозореца, а с него се разруши и втората, невидима преграда, която досега ги пазеше. Отведнъж бурята се оказа вътре, а с нея нахлуха студът, снегът и дъжд от миниатюрни стъклени парченца. Виковете на изненаданите мъже се удавиха в първичния рев и вой, в които вече нямаше нищо действително. Беше ревът на митичен дракон, а не воят на снежна виелица. Адът с един скок бе преодолял разстоянието до сградата и вече беше вътре. Следваха го и обитателите му.

В белотата изникнаха сенки, бели почти колкото снега, но един единствен Вайкслер разбра какво вижда. Чудовищната гримаса беше може би израз на гнева, който владееше бурята и дори не бе реална.

Реални бяха обаче ръцете, които изведнъж се вкопчиха в рамката на прозореца. Вайкслер с ужас забеляза как дълго, остро парче стъкло се заби в едната ръка и се счупи. Съществото явно не усети никаква болка. Бавно и с движения, които привидно изглеждаха безцелни, то започна да се надига и накрая влезе в стаята. Зад него през снежната виелица се показаха други сенки. Воят на урагана вече не беше единственият звук, който се чуваше вътре, но той поглъщаше всичко останало. Вайкслер видя как устата на войниците се отвориха широко, но не чу писъците им. Двамата войници и колегата му, който трябваше да го смени, тичаха нагоре-надолу из помещението, полудели от паника, но офицерът все още се владееше. Може би просто рефлекс. Причината всъщност нямаше никакво значение — той бе единственият, който вършеше нещо: сложил лявата ръка пред очите си, за да се предпази, тръгна ребром напред срещу бурята, отиде до прозореца и ритна едно от телата, които се опитваха да влязат. Тялото политна назад. Но кракът му вероятно не бе срещнал очакваното съпротивление, защото изгуби равновесие, препъна се и за малко да падне навън, ако в последния момент не се беше хванал за рамката. Когато се дръпна назад, ръката му кървеше. Рамката беше набодена с фини парченца стъкло.

— Вайкслер! Какво е това?! — изкрещя той. — Какво става тук?!

Бурята погълна думите му, но Вайкслер ги разбра по мърдането на устата. Щеше да отговори, но не успя. Вихрушката изсипа нови тела в разбития прозорец — не само едно, а три, четири, пет, осем… Зейналият прозорец се запълни с лица и празни, молещи очи, с треперещи ръце и длани, протягащи се напред към офицера.

Движенията им даже не бяха особено бързи. Той можеше да им избяга без усилие, но този път рефлексите му го изоставиха. Мъжът просто стоеше на едно място, гледаше като вцепенен, а после вече беше твърде късно… Десетина ръце едновременно се вкопчиха в него, пръстите се забиха в ръцете му, стискаха дланите и шията. В последния момент той се отърси от вцепенението си и се дръпна назад. Две-три ръце загубиха опората си, но веднага зад тях се показаха други. Пръстите опипваха лицето на войника, устните, очите и слепоочията.

Нещо в картината не беше съвсем както трябва. Естествено нищо не беше както трябва — не беше картина, видяна от жив човек някога преди това. Въпреки всичко не беше нещо ново. Стотици режисьори на филми на ужасите я бяха показвали, милиони хора я бяха виждали под една или друга форма и въпреки това въздействаше обезпокоително фалшиво. Не отговаряше на клишето за възкръснали мъртъвци, нападащи живите. Нещо… липсваше.

Преди Вайкслер да успее да проследи мисълта, в рева на бурята се смеси плющящ изстрел. Едно от телата на прозореца бе отхвърлено назад и изчезна в бушуващата бездна. Веднага на негово място се появи друго. Тялото на дежурния офицер бавно беше издърпвано навън. Главата и торса вече не се виждаха в стената от лица и рамене, но кървящите ръце продължаваха отчаяно да стискат рамката на прозореца. Още беше жив.

И нямаше да умре. Не смъртта му искаха оживелите трупове, така както не искаха и Вайкслер да умре. Тази мисъл го зашемети като удар от мълния. Изведнъж осъзна какво означаваше безмълвната молба на угасналите погледи.

— Не! — изпъшка той. — Престанете да стреляте!

Последната дума изчезна в звука на последвалия изстрел. Той отчаяно се обърна и се опита да изтръгне оръжието от ръцете на войника, който стреляше. Но той така яростно го блъсна в гърдите, че Вайкслер политна назад и през отворената врата се озова отново в коридора. В това време войникът превключи от единичен на автоматичен огън.

— Не! — неистово изкрещя Вайкслер. — Не стреляйте! Искат само да им помогнем!

Насеченото стакато на откоса заглуши рева на бурята. От рамката на прозореца се разхвърчаха трески и мазилка, две-три от телата бяха направо разкъсани, а върху гърба, кръста и горната част на бедрата на офицера се появи перлен наниз от тъмночервени, бързо сливащи се едно с друго петна.

Със силен писък Вайкслер влетя в стаята и дръпна оръжието от ръцете на войника. Не успя да го изтръгне, но поне натисна ръката му надолу, така че останалите куршуми се забиха в пода.

— По дяволите, полудя ли?!

Силен юмручен удар се заби в челюстта му. Вайкслер усети как долната му устна се пукна и един от долните зъби се разклати, но не пусна ръката на другаря си, а още по-силно се вкопчи в автомата.

Дори и силите да му бяха стигнали, нямаше да успее да предотврати катастрофата. Останалите трима войници бяха свалили оръжията си и стреляха навън в бурята. Вайкслер видя как сенките се олюляват назад и падат, други биваха буквално разкъсвани или продължаваха с откъснати крайници, докато отново ги улучеха.

Войникът, с когото Вайкслер се бореше, изведнъж пусна оръжието си. Вайкслер падна на колене, другият използва времето и с един юмручен удар го отхвърли назад.

Не изгуби съзнание, но падна безпомощно на една страна и за миг остана неподвижен. Когато отново възвърна контрола над тялото си, пълнителите на автоматичните оръжия вече бяха празни. Бурята продължаваше да бушува през разбитите прозорци, но довяваше отвън вече само студ и ледени кристалчета. Тялото на младия офицер, почти разкъсано на две от куршумите, висеше безжизнено на прозореца.

Вайкслер простена и се опита да се изправи, но войникът, с когото се беше борил, отново го ритна. Този път почти не усети болката. Беше му все едно какво става с него. Наистина ли не разбраха какво сториха?

С ъгълчетата на очите си видя, че войникът се готви да го ритне отново, но в последния момент един друг го спря.

— Стига глупости! Трябва да вдигнем тревога! Кой знае още колко са останали отвън!

Вайкслер обаче знаеше. Малко повече от триста. С изключение може би на тези, които той застреля. Но не можеше да каже нищо. Гласът отказваше да го слуша, както и ръцете и краката, когато за пореден път се опита да се надигне. Усети как безсъзнанието се завръща, но този път силите не му достигнаха да се противопостави.