Волфганг Холбайн
Антихристът (7)

7.

За едно нещо Астрид беше права. Под защитния покрив на преплетените клони наистина беше по-топло, отколкото на открития път. Чувствително по-топло. Температурата сигурно беше под нулата, но на откритото вятърът безпрепятствено проникваше през дрехите му и отнемаше и малкото телесна топлина, която успяваше да произведе. Случи се и още нещо, което не беше предвидил. След като веднъж свикна да върви по неравната горска почва, ходенето не представляваше никаква трудност, дори му беше по-лесно, отколкото по асфалта — между другото факт, който установяваха много хора, живеещи в бетонните градове и за разстояние повече от сто метра веднага се качваха в автомобила си.

Естествено не спряха на първия завой, нито пък се върнаха. Бренер дори не се противи, когато Астрид продължи напред, а мислено вдигна рамене и се подчини на неизбежната съдба. Нямаше вече никакво желание да спори. Беше го обзела странна умора, сякаш студът запълваше тялото му с невидими оловни тежести, които не само опъваха крайниците му, но парализираха и мислите и волята му. И най-вече желанието да се впуска в безмислен словесен дуел с една шестнайсетгодишна пикла. Защо ли?

Пътеката направи още един завой, почти под прав ъгъл, така че Бренер не можа да види какво има зад него и за малко да се блъсне в портата от тежко ковано желязо, която преграждаше пътя. Спря на по-малко от десет сантиметра от ръждясалите метални стълбове. Беше толкова неочаквано, че му трябваше малко време, за да осъзнае напълно какво вижда пред себе си.

— Още ли мислиш, че пътеката води към купчина дърва? — обади се Астрид зад гърба му. Изобщо не правеше усилия да прикрие триумфалната нотка в гласа си. От известно време насам Бренер изобщо не го вярваше, но не виждаше причина да си признае. Освен това смяташе триумфа на Астрид за малко подранил — меко казано. Точно обратното. Колкото повече гледаше препятствието, толкова повече се убеждаваше, че находката доказва неговата правота.

Портата беше доста масивна; стара — или прастара, ако трябва да е по-точен, — но достатъчно здрава, за да устои на опитите да бъде отворена без ключ. Не стоеше самотно на пътеката, а беше част от впечатляващо голяма ограда, която се губеше от двете страни в гората и на равни разстояния се държеше от зидани колони. Оградата беше висока два метра, а най-отгоре беше увенчана с ред островърхи шипове.

— Какво има? — нетърпеливо попита Астрид. — Отвори я.

Бренер се поколеба. Беше само усещане, но все пак…

— Не знам — каза той. — Може би е по-добре да се връщаме.

— Да не си полудял? — Астрид невярващо опули очи. — Вижда се, че тук живеят хора. Да не би да искаш още един час да газиш през снега?

Не, не искаше и вече беше разбрал, че се приближават до човешко жилище — вероятно замък или голямо стопанство, скрити в гората. Въпреки това не се решаваше да посегне. В професията си беше развил усет да различава кога една табела с надпис „Влизането забранено“ е сериозно предупреждение и кога — не. А това тук беше сериозно, макар че никъде не се виждаше табелата. Отново се обърна към портата и я огледа още веднъж, този път много по-внимателно.

Отделните прътове от решетката бяха дебели колкото палеца на ръката му и високи над два метра, а разстоянието между тях само изглеждаше голямо. В действителност не беше. От пръв поглед ключалката приличаше на безформено кълбо ръжда, което само при остър поглед може да се разпадне, но и това впечатление лъжеше. Трябваше му само секунда, за да открие тънкия червеникавокафяв пластмасов кабел, увит около едната от пръчките и влизащ в ключалката.

Проследи с поглед кабела до едната от зиданите колони вдясно от пътя, където изчезваше в земята. Втора жица, този път в маскировъчно зелено, като каменната колона, вървеше до върха и и продължаваше една педя по-ниско от шиповете, по продължение на цялата ограда. При нормални обстоятелства никой не би го забелязал. Той го откри само защото от студа кабелът беше покрит с тънък слой скреж, върху който светлината се пречупваше.

— Виждаш ли това? — Той посочи жицата. Астрид кимна с глава, но по изражението на лицето и Бренер разбра, че не схваща за какво става дума.

— Контактен кабел — каза натъртено. — Вероятно е част от алармена инсталация, която веднага ще изпищи, ако някой само докосне оградата. Онова там също. — Докато проследяваше жицата, откри нещо, което показа на Астрид. — Сянката отзад, вдясно от големия дъб. Виждаш ли я?

Астрид присви очи и се съсредоточи.

— Камера…? — прошепна тя.

— При това доста модерна — потвърди Бренер. — Някой е положил големи усилия да запази местенцето от любопитни погледи. Не знам дали е добре да продължаваме.

— Как мислиш, какво има оттатък? — сърдито попита Астрид. — Замъкът на Франкенщайн?

Бренер не се засмя. Думите и не му се сториха никак смешни. От опит знаеше, че хора, които така старателно пазят собствеността си, имат причина, или поне така смятат, което практически означаваше същото и реагираха невъздържано, ако предупрежденията им не бъдат взети под внимание. Освен това не виждаше и възможност да продължат. Портата беше заключена, нямаше нито дръжка, нито звънец или нещо подобно. Само за потвърждение на мислите си той протегна ръка и разтърси портата. Резултатът беше такъв, какъвто предполагаше — тя не помръдна. Беше толкова стабилна, както изглеждаше.

— Да се връщаме — отново предложи той.

— Няма да мръдна и крачка! — отвърна Астрид с тон, който показваше, че думите и са съвсем сериозни. Направи няколко крачки встрани, така че застана точно пред видеокамерата, която Бренер и беше показал. — Хей, вие вътре! — извика тя, размахвайки ръце. — Ако ни виждате, чуйте: имаме нужда от помощ! Закъсахме с колата!

За момент Бренер не знаеше кое точно чувство взе превес у него — гневът от твърдоглавието на Астрид или от това, че той не се сети да направи същото. Вероятно девойката се заблуждаваше, че ако ги виждат, ще могат и да ги чуят, но жестовете и и най-вече видът и трябваше да подскажат на всеки, че не са се заблудили по време на неделната си разходка.

Не последва никаква реакция. Астрид продължи още известно време да ръкомаха и с двете ръце, повтори думите си в различни варианти, кривеше се пред камерата, но от другата страна нямаше никакъв отговор. Нито порталът се отвори, нито се чу глас от скрит високоговорител, макар Бренер да очакваше и едното, и другото. Не се появи никой, за да им помогне. Или не ги бяха видели, или не искаха да ги видят.

— Добре тогава. Ще опитам другояче — каза най-накрая Астрид. Тя тропна с крак и в този момент Бренер я оприличи на сърдито дете. После се приближи до оградата, вдигна ръце и несръчно започна да се катери нагоре по ръждивата решетка.

— Ей! — уплашено викна Бренер. — Какво си намислила?

— Нали виждаш — отвърна Астрид, без да спира. — По-добре не задавай глупави въпроси, а ми помогни.

— Не можеш просто… — започна Бренер, но бързо скочи напред, когато тя се олюля и за малко не падна. В последния момент обаче се хвана, но върху дясната и ръка се появи дълбока драскотина, която започна силно да кърви. Тя изруга и слезе от портата, притискайки дланта си под мишницата. Лицето и беше изкривено от болка.

— Мога и още как — каза тя кисело. — А ти ако искаш, остани тук и мръзни. Или пък се върни обратно при колата. Ще ти пратя такси, щом се добера до телефон. Честна дума.

— Дай да видя ръката — предложи Бренер. Остана искрено учуден, че след задължителния опърничав поглед тя измъкна дланта си изпод мишницата и я протегна към него. Драскотината беше наистина доста дълбока, вероятно не опасна при условие че раната бъде почистена и добре превързана, преди да се възпали. — Не изглежда никак добре — рече той.

— Знам — изсумтя девойката. Явно схващаше, че разбира от първа помощ малко повече от нея, защото рязко дръпна ръката си обратно и гневно го изгледа. — Още една причина да не стоим повече тук като глупаци. Какво сега, ще ми помогнеш ли или не?

Бренер мисли само секунда. Разумът му казваше, че е лудост да се съгласи с предложението на момичето. Трудно можеше да не забележи, че притежателят на имота не желае чужди посетители. Може би контактният кабел и видеокамерата не бяха всички охранителни средства, с които беше защитено мястото. Ами ако попаднат на кучета или въоръжени постове, които първо стрелят, а после гледат какво са улучили? От друга страна, краката му, които междувременно се бяха превърнали в безформени ледени топки и сигурно щяха да замръзнат в земята, ако постои още малко тук, твърдяха точно обратното и фантазията му май ги следваше. В крайна сметка не се намираха в Дивия Запад. Не бяха взломаджии, а хора, които наистина се нуждаят от помощ, може би по-спешна, отколкото беше готов да си признае.

— Добре — склони той. — Но когато минем оттатък, ще правиш, каквото аз кажа, ясно ли е? Никакви спорове, никакви компромиси. Ако срещнем някого, ще говоря аз, а ти ще си затваряш устата.

— Добре, татенце.

Бренер остана сериозен.

— Не се шегувам. Някой е положил огромни усилия да защити собствеността си и не знам дали ще е особено въодушевен, ако отведнъж потропаме на вратата му.

— Още по-малко въодушевен ще е, ако полицията потропа на вратата му и го попита откъде са се взели двата премръзнали трупа пред имението му. — Думите на Астрид прозвучаха също толкова сериозно, колкото и неговите. Той си спомни колко безпомощна беше, когато се опитваше да се покатери през оградата. Сигурно силите и бяха накрая. Неговите, между другото, също.

Бренер пръв тръгна да прескача — начинание, което се оказа много по-трудно, отколкото очакваше. Пръстите му така се бяха вдървили от студа, че с мъка се държеше за ръждивите пръчки, а усилието да дръпне тялото си нагоре предизвика пареща болка в дланите, от която в очите му се появиха сълзи. Астрид беше достатъчно дипломатична да не издаде нито звук, само го гледаше мълчаливо, но Бренер съзнаваше, че не изглежда много по-сръчен от нея преди малко. Високата два метра ограда, която, гледана отдолу, нямаше вид на кой-знае колко трудна за прескачане, се оказа непреодолимо препятствие. Цялото му тяло трепереше от напрежение, когато прехвърли единия си крак от другата страна и заопипва за опора.

— Само внимавай да не си нараниш някои скъпоценни анатомични органи! — извика отдолу Астрид, широко ухилена.

— Ха, ха, много смешно! — отвърна Бренер, но все пак стана по предпазлив. Малката имаше право. Ако се подхлъзне по заледения метал, не само ще се нарани, ами направо ще се набучи като препарирана пеперуда във витрината на колекционер. Внимателно постави стъпало на една напречна пръчка, натисна няколко пъти, за да изпита здравината и, и протегна ръка. — Качи се, ще ти помогна.

Астрид го последва. С известна завист Бренер отбеляза, че въпреки ранената си ръка този път тя се качи доста по-умело от него. Трябваха и само няколко секунди, докато стигне протегнатата му ръка. Той я изтегли нагоре.

— Внимавай с шиповете, опасни са.

Много внимателно Астрид прехвърли първо единия, после другия си крак през оградата, като при това няколко пъти докосна кабела. Ако досега не ги бяха видели на някой монитор, сигурно в момента някъде вече мигаше съответната лампичка. Това е добре, помисли си Бренер. Последното нещо, което искаше, беше наистина да ги помислят за крадци.

Астрид беше прехвърлила оградата и се опитваше да слезе от другата страна, като здраво се държеше за ръждивите пръчки. Само че беше забравила раната си, защото изведнъж изгуби опора, размаха ръка във въздуха, изгуби равновесие и с лек вик политна назад. Бренер се опита да я задържи, но и той забрави, че не е стъпил на равна земя. Миг по-късно и двамата тупнаха долу, хванати един за друг.

Не паднаха много от високо, а и почвата отдолу беше тинеста, което донякъде смекчи удара. Въпреки това доста ги заболя. Бренер остана да лежи няколко секунди замаян, защото Астрид беше паднала върху него с цялата си тежест — не повече от петдесет килограма, което изкара въздуха от дробовете му. Пред очите му играеха кръгове. Не, не трябваше да прескачат проклетата ограда.

За първи път, откакто се срещнаха, бяха толкова близо един до друг, вярно, само за секунда, и то не по тяхно желание, но дистанцията, която Астрид спазваше, бе значително прекрачена. Бренер видя как в очите и избухна паника, тя скочи толкова бързо, че отново се подхлъзна и се приземи до него в тинята. Този път падна по-лошо, защото се озова в една локва. Когато се изправи, лицето и косата и бяха целите в тиня.

— Заболя ли те? — попита Бренер, надявайки се наистина да е така. Разбира се, не и желаеше нищо лошо, просто леко натъртване, навехнат малък пръст или симпатична синина на дупето. Достатъчно го беше ядосала, за да си позволи мъничко злорадство.

Астрид ядосано тръсна глава, когато той, подпрян на едното си коляно, и протегна ръка. Тя може би не, но той със сигурност се беше наранил — лявата китка ужасно го болеше. Със стиснати зъби вдигна ръкава на пуловера и огледа ръката. Нищо не се забелязваше, но туптенето ставаше все по-силно, макар че можеше да движи ръката си. Сигурно съм я изкълчил, помисли си. Казваха, че изкълченото боли повече от счупено, и май имаше нещо вярно в това.

Усети, че Астрид го гледа, тръсна глава и смъкна ръкава, обръщайки се в същото време към видеокамерата. Така ли му се стори, или наистина помръдна?

За всеки случай вдигна високо и двете си ръце, размаха ги силно, сочейки първо себе си и Астрид, после оградата и накрая в посоката, където предполагаше, че се намира сградата.

— И какво трябваше да значи това? — полюбопитства Астрид.

— Искам да съм сигурен, че няма да ни помислят за крадци и да пуснат кучетата си или да пристигнат с насочени пушки.

— Крадци ли? — Астрид се изсмя, свали очилата си и се опита да изчисти стъклата с крайчеца на пуловера си. — Ако изобщо някой ни е наблюдавал, сигурно си е легнал от смях. Може да ни попитат как така с този номер още не са ни взели в цирка.

Бренер не се засмя, а с престорено старание се захвана да изтупва мръсотията от дрехите си. Или поне се опита да го направи. По някакъв начин Астрид съумяваше да го накара да се чувства виновен за злополучното положение, в което се намираха. Освен това нищо друго не мразеше така, както усещането, че изглежда като глупак, а точно това правеше непрекъснато, откакто пътищата им се бяха кръстосали. За стотен път тази сутрин Бренер прокле собствения си мързел, всички същества от женски пол на Земята, а най-вече компанията на кредитната си карта, на чиито обещания така глупаво беше повярвал.

След като с доста усилия успя да направи от парчетата засъхнала кал върху панталона и пуловера си същия брой мръсни и влажни петна, той се обърна, измина няколкото крачки обратно до портала, старателно избягвайки да гледа в нейната посока и мълчаливо тръгна напред. Чу, че девойката стана и го последва.

Пътят продължаваше и от тази страна, но вече беше в доста по-добро състояние. Зад следващия завой, който се оказа само на десетина крачки, изровената вада, по която вървяха досега, изведнъж премина в тясна асфалтирана пътека. Храстите отляво и отдясно бяха грижливо окастрени, тук-там се виждаха места, където настилката съвсем скоро е била подновена. Не знаеше дали така започва манията за преследване, но у Бренер все повече се затвърждаваше убеждението, че не трябва да са тук. Жалкото състояние на пътя от другата страна на оградата не беше случайност. Който и да живееше тук, полагаше голямо старание да не бъде открит.

— Какво ли може да е това? — попита Астрид след известно време. Междувременно го беше настигнала. — Замък или манастир?

— Нямам представа — отвърна Бренер. — Скоро ще разберем. Надявам се.

Изминаха стотина или двеста крачки в пълно мълчание, после Астрид се обади:

— Между нас двамата нещата май не вървят добре, а? Той изненадан спря и се обърна към нея.

— Кои неща не вървят добре? — попита той натъртено. След това, без да и даде никаква възможност да отговори, продължи с доста по-остър тон: — Нямам представа какво между нас трябва да върви, дете. Положението ни е доста скапано, но с малко повече късмет след няколко минути всичко ще свърши, пътищата ни отново ще се разделят и, да се надяваме, никога повече няма да се срещнем.

Астрид се обърка, пролича и. Атаката му дойде съвсем изненадващо и — както и той против волята си, призна — неоснователно, че тя не разбра какво става.

— И нека да си изясним нещата-никой не те с карал да тръгваш на стоп в това отвратително време и никой не те е карал да се качваш в колата ми. Така че да не ти хрумне да разправяш наляво-надясно някакви глупости, о’кей?

Погледът на Астрид изведнъж стана студен и стъклен като леда по клоните.

— Надценяваш се, старче. За момент си помислих, че си наред, но и ти не си по-различен от останалите тъпи задници. Със сигурност няма да разправям глупости наляво и надясно…

Бръмченето на приближаващ автомобил прекъсна думите и. Двамата с Бренер се обърнаха едновременно и видяха светещите кръгове от чифт фарове, които бързо се приближаваха. Значи все пак някой ги е наблюдавал на видеокамерата?

Бренер бързо отстъпи в края на пътеката и впери поглед във фаровете. Зад светлината се появи масивно очертание, което постепенно прие ръбестата форма на стар модел джип, който в последния момент спря буквално на по-малко от метър пред краката им. Страничното стъкло се плъзна надолу и отвътре надникна едно брадато лице, загърнато в подплатена с кожа качулка. Брадата и кожата имаха почти еднакъв цвят и беше трудно да се различи къде свършва едното и започва другото. Очите ги гледаха не особено дружелюбно.

— Здравейте — каза Бренер, което може би не беше особено остроумно, но затова пък единственото, което му дойде наум в момента.

Брадатият не отвърна на поздрава, а няколко пъти подред погледна ту него, ту момичето, преди да отвори вратата и да слезе от джипа си. Тоест, не слезе, а с мъка се изхлузи навън. Джипът беше толкова голям, колкото са всички джипове, но в сравнение с непознатия приличаше на детска играчка. Бренер никога досега не беше виждал толкова огромен човек.

— Кои сте вие? — попита той. — Намирате се в частен имот. Не видяхте ли табелата?

— Каква табела? — отвърна Бренер. Добре се започваше. Точно така, както се беше опасявал. Дали и останалите му прогнози за бъдещето бяха толкова верни?

— Тази, на която пише „Частна собственост. Влизането забранено“ — натъртено отвърна непознатият.

— Нямаше никаква табела — обади се Астрид. — Или поне ние не видяхме такава. Исполинът я изгледа и изведнъж заприлича на великан в изключително лошо настроение.

— Сигурно пак е паднала — въздъхна той. — Вече десетина пъти я кова, но просто не държи.

— И дърветата вече не са това, което бяха — опита се да остроумничи Бренер. Ако се беше надявал с тази плоска шега да подобри настроението на огромния мъж, остана излъган. Погледът на тъмните очи се съсредоточи изцяло върху него и изражението му стана малко по-недружелюбно, отколкото когато гледаше Астрид.

— Предполагам, че порталът и оградата също са паднали, или и тях не видяхте?

— Трябва ни помощ — отвърна Бренер. — Вижте, знам, че сме в частна собственост. Не искаме да ви създаваме неприятности, но…

— Свърши ни бензинът — намеси се Астрид. — На четири-пет километра оттук. Тръгнахме да търсим бензиностанция и съвсем случайно открихме пътя насам. Можете ли да ни помогнете?

Бренер с изненада забеляза дружелюбния тон в гласа на Астрид, който до този момент не беше предполагал, че може да чуе от устата и. Само че и това имаше същият успех като злополучния му опит да се пошегува.

— Бензинът ли? — повтори великанът. — Има бензиностанция в селището, на два километра надолу по пътя.

Два километра ли каза? Значи, зад хълма, преди който бяха завили. Бренер с мъка се сдържа да хвърли гневен поглед на момичето.

— Дали не може да ни закарате? — попита той. — Знам, че искаме много, но вече сме доста изтощени. А освен това тя се нарани. — Той посочи ръката на Астрид. Дланта беше престанала да кърви, но раната беше така запълнена със засъхнала кал, че наистина щеше да създаде проблеми.

— Нарани ли? Какво стана?

— Нищо — отвърна Астрид, пронизвайки Бренер с поглед, и инстинктивно скри дланта си под мишницата. — Само драскотина.

— Дайте да видя! — Непознатият посегна към ръката на Астрид, дръпна я към себе си, без изобщо да обръща внимание на нейната съпротива, и огледа раната по начин, който показа на Бренер, че разбира от това, което върши в момента.

— Доста е дълбока за драскотина — рече той, сбърчил чело. Как се случи това?

— Ами бях доста непохватна, отвърна Астрид и дръпна ръката си. — Когато исках да прескоча оградата.

— Оградата, значи, а? — Нещо в гласа на бабаита, още повече в погледа, който той бегло му хвърли, не хареса на Бренер. Но не смяташе да се оправдава за нещо, което съвсем не беше извършил. Непознатият продължи: — Добре, раната трябва да бъде почистена и превързана, и то бързо. Ще ви кача в джипа.

— Достатъчно е само да ни закарате до колата… — започна Бренер, но другият веднага го прекъсна:

— Едва ли ще ви помогне. Докато намерите в селището някой да ви даде туба и да ви върне при колата, вече ще сте хванали пневмонията. — Той посочи джипа си. — Качете се. Брат Антоний ще ме убие с камъни, но просто не мога да ви отпратя.

Астрид се покатери в колата, седна на задната седалка и сложи раницата на мястото до себе си, за да не може Бренер да седне до нея. Той с мъка се прехвърли през седалката на шофьора и дългия скоростен лост и седна на мястото до шофьора, чиято седалка представляваше само гола арматура. Когато великанът се качи в колата, джипът изведнъж се смали. За момент Бренер изпита чувството, че се намира в плувен басейн, в който се е заблудил огромен кит. Дръпна се встрани, доколкото беше възможно, но въпреки това рамото на шофьора опря в неговото.

Когато потеглиха, Бренер разбра защо мъжът се беше увил в подплатения с кожа анорак. Вътре беше по-студено, отколкото навън. Автомобилът не само имаше вид на реликва от последната световна война, но сигурно беше преживял и походите в пустинята, защото Бренер никъде не забеляза подобен лукс като парно или само вентилатор. Предното стъкло беше така покрито със скреж, че мъжът караше практически само с едната ръка, защото с другата трябваше непрекъснато да го трие, за да има някаква видимост.

По някакъв начин обаче успя да обърне на тясната пътека, без да блъсне колата в някое дърво. После с ужасно скърцане, което накара Бренер да си представи летящи метални стружки и пръскащо масло, включи на първа скорост и потегли. Твърде бързо при това. Гумите превъртяха върху замръзналата на някои места почва, после намали малко газта, джипът подскочи и тръгна напред. Явно не беше добър шофьор.

— Надявам се, че не ви създаваме много неприятности — каза Бренер само за да наруши мълчанието.

— Напротив, създадохте ми — отвърна шофьорът. Освен всичко останало не беше и много тактичен, макар че престана да им говори на „ти“. — Но не мога да ви оставя да мръзнете.

— С какво карате?

— Моля? — не разбра Бренер.

Някъде из рошавата брада се появи нещо като усмивка. — С бензин или с дизел карате?

— С бензин — отвърна Бренер. — Супер, безоловен. Защо?

— Моята е дизел и не мога да ви помогна с гориво. За съжаление тук нямаме запаси от бензин. Ще трябва да ви откарам до селото.

— Ще е достатъчно, ако мога да телефонирам — каза Бренер. — От ADAC със сигурност ще дойдат, имам застраховка.

— Много добре за вас — иронично отбеляза бабаитът. Бренер остана с впечатлението, че дори не знаеше какво е ADAC, още повече пък застрахователна полица. — За съжаление нямаме и телефон. Но все някак ще ви помогнем, не се притеснявайте.

Бренер го изгледа объркано. Нямат телефон? Автомобил, който сигурно е от времето на Трийсетгодишната война, и шофьор, приличащ на Годзила? Къде, по дяволите, бяха попаднали?