Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001

История

  1. — Добавяне

2.

Светлините не изгаснаха изведнъж, а с малко забавяне, най-много десета от секундата. Ефектът беше, че тъмнината се движеше като безшумна бърза вълна по улицата пред тях. Първата вълна беше последвана от втора, още по-стряскаща. Едва стигнала края на улицата, тъмнината не спря, както Бренер забеляза, а продължи все по-напред и по-напред. Изгаснаха и светлините зад прозорците. Сградите отляво на улицата, които преди малко бяха обляни в светлина, се превърнаха в черни скали. И не само те. Само след секунди и небето на запад потъмня. Нежните отблясъци, които до този момент хвърляше в небето силно осветеният градски център, вече не се виждаха.

— Започна се! — прошепна Йоханес. — Армагедон. Последната битка.

Салид се обърна и гневно изгледа Бренер.

— По дяволите! Или го накарайте да млъкне, или аз ще го направя! — После почти изкрещя: — Това е само авария в електрозахранването и нищо друго!

Йоханес го погледна и замълча. Бренер също предпочете да не казва нищо. Салид много добре знаеше, че ставащото не е най-обикновено спиране на тока. Истината беше, че не искаше да знае какво става около него.

— Не може да бъдете толкова слепи! — каза Йоханес.

— Моля ви! — Бренер успокоително постави ръка на рамото му. — По-добре мълчете.

Йоханес го изгледа объркано, но послушно замълча. Салид изръмжа:

— По-добре да оставим този дърдорко тук! Проклятие, вече не мога да мисля! Нужен ни е автомобил. Някаква кола! Хайде!

Бренер не реагира достатъчно бързо на подканата. Беше толкова стъписан, че не усети болката, когато Салид нетърпеливо го ръгна в ребрата с дулото на автомата, за да го накара да върви по-бързо. Продължи да се препъва напред, инстинктивно дърпайки след себе си Йоханес. Тръгна с нормални крачки едва след двайсетина метра. Заграждението на улицата и останките от автомобили бързо останаха зад тях, но оглозганата земя ги съпътства още известно време. Поне така се струваше на Бренер. Едва различаваше пръстта под краката си, защото насекомите още бяха там. По-голямата част от мрака безшумно беше изчезнал в Нищото, както се беше и появил, но сигурно имаше още милиони насекоми под краката им, защото проблясващият слой жива плът все още покриваше плътно земята, макар и вече не до глезените. Бренер се мъчеше да гледа нагоре, но добре виждаше как животните се отдръпват пред тях и веднага отново се съединяват. Далеч напред, встрани от кръстопътя, уличната настилка изсветляваше. Може би пълзящият хаос беше решил да опустоши само тази улица, за да улесни бягството им. Видя отново автомобили, които, гледани отдалеч, изглеждаха невредими.

— „И тя отвори бездънната пропаст; и дим се издигна от пропастта, и от дима излязоха скакалци по земята (…)“ — прошепна Йоханес.

— Знаем, че познавате Библията, отче — потиснато каза Салид.

Йоханес не обърна внимание на думите му. С тих, треперещ, но твърд глас продължи:

— „При това, имаха нагръдници като железни нагръдници (…) Имаха и опашки подобни на скорпиони, и жила (…).“

Салид спря. Бренер видя как всеки мускул на тялото му се втвърди.

— Престанете! — каза той заплашително.

— „… и даде им се сила, както е силата, що имат земните скорпии. Но им се заръча да не повредят тревата по земята, нито някое зеленище, нито някое дърво, а само такива човеци, които нямат Божия печат на челата си“ — продължи Йоханес. Беше пребледнял, но издържа погледа на Салид. Страхът, изписан върху лицето му, не беше страх от палестинеца. — Наистина ли още не разбирате? Не проумявате ли какво става?

Салид го удари. Стана толкова бързо, че Бренер не видя удара. Светкавично движение и Йоханес се преви и охкайки, падна първо на колене, после се свлече на земята.

— Полудяхте ли? — попита Бренер. Бързо се наведе над Йоханес, но той поклати глава. Дишаше трудно, но се изправи със собствени сили.

— Всичко е наред — глухо промърмори. — Вината беше моя.

— Нищо не е наред! — гневно отвърна Бренер, гледайки Салид. Вътрешният му глас обаче го посъветва да бъде по-предпазлив. Терористът беше на края на силите си и щеше да удари и него. Но му беше все едно.

— Откачихте ли? Какво ви става?

Цялото тяло на Салид затрепери. Сви ръце в юмруци и направи крачка към Бренер. Бренер беше убеден, че ще го удари. В следващия миг ръцете му се отпуснаха.

— Извинете — промърмори той. — Просто не се овладях.

За втори път. Бренер не изговори думите гласно, но те сякаш увиснаха във въздуха. Първия път Салид стъпка няколко скакалци. Този път удари Йоханес. Какво ли щеше да стане следващия път? Щеше ли да убие единия от двамата?

— Моля да ме извините — повтори Салид. — Трябва да се съвзема. Време е да приключим.

— Да приключим? — Бренер с мъка се удържа да не се разсмее. Да приключат? Йоханес беше прав: Салид е сляп.

— С какво да приключим? — прошепна. — Огледайте се наоколо! — Рязко посочи Йоханес. — Той е прав! Не виждате ли с какви сили се борим? Наистина ли смятате, че можете да спрете това Нещо със смешното си оръжие?

— Не знам — също тихо отвърна Салид. — Но го видях. Живо е. А което е живо, може да бъде убито.

— Не всичко живо може да бъде убито, не знам дали го знаете — каза Бренер с горчивина в гласа.

Салид го изгледа по начин, който накара Бренер да съжали за думите си. С нищо не беше му задължен, въпреки това се почувства отвратително, че го засегна. Но не успя да каже нищо.

Зад Салид се спусна гигантско чудовище. Падна като камък от небето и в последния момент се задържа във въздуха. Всичко стана така мигновено, сякаш наистина се появи буквално от нищото. Над главите на тримата проехтя ужасен шум и вой, но още преди да ги достигне, бяха блъснати от силен вятър, който ги хвърли на земята.

Падането им спаси живота. Проблеснаха пламъци. Нещо избухна върху асфалта само на сантиметри от лицето на Бренер. Върху него се посипа град от дребни, остроръбести отломки, съпроводен от кратък, силен полъх на нажежен въздух. Той инстинктивно се сви на кълбо, сложи ръце върху главата си и изчака чудовището да премине над него, влачейки след себе си гръмотевици и пламъци. Салид изкрещя нещо, но трясъкът на взрива разкъса думите му.

Бренер се претърколи, внимателно свали ръце и повдигна глава. Парещата болка в лявото око му отне илюзията, че се е отървал без рани. Бавно се надигна на ръце и колене, с бърз поглед се убеди, че Йоханес е жив и се огледа за Салид.

Палестинецът беше потърсил спасение на отсрещната страна и се целеше в чудовището над главите им.

Беше хеликоптер. Макар че от появата му не беше изминала повече от секунда, вече бе стигнал края на улицата и се издигаше отвесно нагоре, за да не се блъсне в сградите. Бордовите му оръжия бяха престанали да стрелят, но по улицата се стелеше двойна диря, която очертаваше попаденията от изстрелите. За Бренер беше пълна загадка как така нито чуха, нито видяха машината.

— Бягайте! — изрева Салид. — Може би искат само мен!

Беше горе-долу толкова смешно, колкото и опитите му да улучи хеликоптера, който вече беше се скрил зад покривите и обръщаше, за да нападне отново. Дори да го беше улучил, едва ли би му причинил някаква сериозна повреда. Бренер го видя — беше същата машина, която ги нападна в хотела. Екипажът явно беше решил да ги убие.

— Тръгвайте! — извика Салид. — В различни посоки! Така ще улучат само един!

Предложението беше разумно. Въпреки това Бренер и Йоханес хукнаха един до друг. Салид изруга и изстреля откос с автомата срещу приближаващия хеликоптер, който отново се бе снишил.

Бренер през рамо погледна към Салид и приближаващото чудовище от стомана и стъкло. Салид стреляше с невероятно хладнокръвие и учудваща точност. От корпуса на хеликоптера излизаха искри, един или два от куршумите пробиха кабината, но явно не нанесоха по-големи щети, защото хеликоптерът отвърна на огъня. Под торса проблеснаха малки, оранжевожълти пламъчета. После и машината, и улицата изчезнаха в гейзери от прах и огън, които невероятно бързо се приближаваха към Салид. И не го засегнаха.

Хеликоптерът профуча над него, гонейки пред себе си огнената диря от изстрелите.

Светкавично намали скоростта си, за да обърне. Картечниците му вече не стреляха, но Бренер не се съмняваше, че е за да пестят муниции. Щом видеха подходяща цел, хората в простреляната кабина отново щяха да открият огън.

Хеликоптерът мина така ниско над главите им, че вятърът от роторите за малко не ги събори. Размахвайки ръце, за да запази равновесие, Бренер инстинктивно отскочи наляво, за да избегне падането. Йоханес го последва. Движеше се с механични, вдървени крачки и приличаше повече на робот, отколкото на човек. Бренер беше сигурен, че ако му заповядаха, свещеникът щеше да спре и най-покорно да изчака смъртта си.

— По-бързо! — кресна Бренер и ускори крачка, виждайки, че машината почти е завършила обръщането си.

Мъжете в хеликоптера правеха точно това, което очакваше. От смелата маневра машината се залюля като лодка в бурно море, затова първият откос мина доста далеч от двамата и откърти големи късове мазилка от фасадата на близката сграда. Но пилотът бързо овладя машината. Тя застана за частица от секундата неподвижно във въздуха, после носът се наклони напред и се насочи към Йоханес и Бренер. Картечницата, чието дуло стърчеше под корпуса като хобот на гигантско стоманено насекомо, започна бързо и отсечено да бълва куршуми.

На две-три крачки пред тях имаше малка стълба, водеща към входа на една къща. Ако успееха да стигнат и да влязат вътре, може би имаха някакъв макар и много малък шанс. Бренер блъсна Йоханес, за да го накара да тича по-бързо, погледна през рамото си и видя, че откосът лети право към него и младия духовник. С отчаян напън се хвърли напред, преодоля двете стъпала със скок, протегна ръце към Йоханес и го бутна на земята, падайки заедно с него.

В следващата секунда светът около тях изригна. Куршумите пробиха колкото юмрук дупки от двете страни на вратата, откъснаха големи дървени парчета от рамката, а от стъпалата пред краката на Бренер изхвърчаха искри. Сякаш огромен юмрук удари вратата и тя се разпадна на милион малки трески, които се изсипаха във вътрешността на къщата. Въздухът се изпълни с дим, прах и задушлив мирис на барут. По гърба си Бренер усети допира на нещо парливо, сякаш дяволът го одраска с нажежен нокът. Изкрещя и се сгърчи като настъпен червей. Останалите куршуми се забиха в рамката на вратата отляво и върху главата му се изсипаха горещи парчета камък и димящи трески. Виждаше само черен гъст дим, зад който ярко проблясваха огнени пламъци.

После всичко свърши. Тракането на картечницата спря. След адския шум Бренер не чуваше нито прашенето на огъня, нито шума от свличането на отломките от стената. Надигна се колебливо, убеден, че ръцете му ще се огънат под тежестта на тялото, защото трябваше да е ранен. Казваха, че при тежки ранявания в първия момент шокът е толкова силен, че болката дори не се усеща. Нямаше да се учуди, ако изправяйки се, видеше собственото си разкъсано тяло, проснато до това на Йоханес.

Нищо подобно нямаше. Продължаваше да усеща силното парене в гърба, там, където го беше одраскал куршумът. По лицето и ръцете имаше и доста дребни рани от треските.

Погледна се с пълно недоумение. Беше абсолютно невъзможно! Не и след целия този ад, бушувал около тях! Въпреки това нито един куршум не беше засегнал него или Йоханес.

Обърна се много бавно. Прахът и пушекът бавно се разсейваха. Успя да види, че хеликоптерът виси неподвижно над улицата. Въпреки разстоянието от петнадесет-двадесет метра видя изражението на пълно стъписване върху лицето на пилота, наблюдавайки как двамата с Йоханес се надигат невредими от хаоса.

Видя и още нещо. Димните следи, белязали пътя на куршумите, не изчезваха, а се променяха, издигайки се нагоре. Станаха по-тъмни и някак по-наситени, сякаш димът започваше да кипи и да се сгъстява. На пет метра под машината улицата започна да трепери, от нея се отдели нещо подобно на тънка, зърнеста мъгла и бавно започна да пълзи нагоре.

Макар че въздухът беше неподвижен, хеликоптерът изведнъж се олюля като че ли подхванат от силен порив на вятъра. Или пилотът за миг изгуби контрол над машината, или изстрелите на Салид бяха причинили по-големи повреди. Пилотът овладя хеликоптера, но докато го направи, позицията му леко се промени, вероятно не случайно. Картечницата се насочи към Салид, който продължаваше да стои на около тридесет метра разстояние и да се цели в хеликоптера. По някаква причина обаче не стреляше — може би, защото мунициите му бяха свършили. Нещо ставаше. Нещо… невероятно се разиграваше пред очите на всички и Салид, както Бренер и Йоханес, и хората в хеликоптера, много добре го усещаше. Беше нещо много Голямо.

Бренер затаи дъх, когато забеляза как картечницата леко се прицели в Салид. Но нито пилотът, нито палестинецът стреляха. Ситуацията беше абсурдна: двамата противници стояха един срещу друг като герои от странен уестърн. Но двубоят не беше честен, защото силите не бяха равни — от едната страна стоеше сам-самичък мъж с оръжие, което беше почти безполезно, а от другата — една от най-опасните машини за унищожение, създавана някога от човека, чудовище от стомана и пластмаса, което можеше да унищожи малък град. Бренер веднага откри алегорията в сцената — беше класическата картина. Битката със Змея. Човешката воля, изправена срещу първичната сила на разрушението. Двете сили, които от началото на всички времена може би най-много бяха променили света.

Пилотът реши да сложи край на гротескната сцена и натисна спусъка. Картечницата излая отсечено и улицата около Салид изригна. Той остана невредим.

Чудото, спасило Бренер и Йоханес, се повтори. Отдясно, отляво и зад Салид към небето се издигаха пламъци, но той продължаваше да стои напълно неподвижен, закрилян от невидима, непонятна за човешкия разум сила, чието присъствие Бренер усещаше по-силно от всякога. Може би битката, в която бяха се впуснали противно на волята си, все пак не беше толкова безизходна, както му се струваше досега. Не бяха сами.

Пламъците около Салид изгаснаха, но видяното от Бренер се повтори. Стълбовете пушек, които се издигаха нагоре, не се разсейваха въпреки завихрянето, причинено от роторите на хеликоптера. Нищо не беше в състояние да ги разсее. Може би защото не бяха само пушек…

Бяха насекомите, живият килим, който покриваше цялата улица. Стотици, хиляди, милиони твърдокрили скакалци разтвориха крилете си и безшумно се издигнаха във въздуха като малки, въртящи се черни смерчове от лъскав хитин, появили се на местата, където куршумите се бяха забили в уличната настилка. Зърнестата мъгла под хеликоптера ставаше все по-гъста и вече изглеждаше като еднородна маса.

Пилотът също забеляза феномена и вероятно по-добре от Бренер и Йоханес разбра какво става. Турбината на хеликоптера изведнъж пискливо изви, той подскочи рязко нагоре, завъртя се около оста си и се опита да увеличи скоростта си.

Беше късно. Пилотът изстискваше всичко от машината си, но безшумният вятър бе по-бърз. Малките танцуващи смерчове се сляха в плътна покривка, вихрен хаос от чисто движение и оживяла чернилка, които за части от секундата стократно се увеличиха. Нещо подобно на огромна лапа удари хеликоптера и той се олюля.

Клатушкайки се, машината продължи да набира скорост, но правият курс се превърна в пиянско криволичене, а звукът на двигателя се промени. Стана по-писклив, неравномерен и някак измъчен. Бренер вече не виждаше ясно хеликоптера. Облакът от танцуващи сенки напълно го беше скрил. Милионите, милиардите миниатюрни нападатели се удряха в корпуса, размазваха се по стъклата и се опитваха да спрат лудото въртене на роторите, влизаха във вентилаторните отвори на турбината и изгаряха в ауспусите.

Бренер не успя да види какво стана накрая. Сигурно скакалците някак бяха успели да проникнат в кабината и да нападнат екипажа или пък огромната маса от малки тела бе задавила двигателя. Машината се наклони, замря за миг във въздуха и започна да се върти все по-бързо около оста си. В следващия миг двигателят престана да работи.

Чу се ужасен звук от пукаща се стомана и пръскащи се лагери. Хеликоптерът клюмна на една страна и като камък се заби в земята. Падна далеч зад бетонната стена, ограждаща болничния двор от другата страна на улицата. В небето се издигна висок петдесетина метра огнен стълб. Проехтя невероятен трясък и на голямо разстояние наоколо заваляха отломки.

Бренер за миг затвори очи. Трясъкът от експлозията отекна в ушите му, дълго и неестествено разкривен, а светлината за момент стана толкова силна, че я усети и зад затворените си клепачи. Чу как до него Йоханес несвързано започна да повтаря нещо. Съдейки по монотонния му глас, предположи, че казва молитва, но не разбра нито дума. Не защото Йоханес говореше неясно. За секунда се почувства така, сякаш не разбира човешкия език. Ярката светкавица и невероятният трясък като че ли го бяха изхвърлили от действителността и му трябваше още съвсем мъничко, за да полети духът му окончателно в пропастта, на чийто ръб от часове насам се олюляваше.

Съвзе се и осъзна, че седи свит до Йоханес, опитвайки се да се скрие под кръстосаните над главата ръце. Явно беше изминала повече от секунда, защото шумът от експлозията беше заглъхнал, Салид вече не стоеше на другия край на улицата, беше се навел над него, лицето му изразяваше загриженост и нещо му говореше.

— Какво ви е? По дяволите, Бренер, отговорете най-после!

Бренер свали ръцете от главата си, но продължи да седи. Положението на тялото му сигурно е изразявало страх от удар, защото след малко Салид добави с успокоителен тон:

— Нищо няма да ви направя, не се бойте! Всичко мина.

Бренер се изправи, треперейки. Салид го подхвана. Бренер така се вкопчи в него, че палестинецът сигурно изпита болка. Но не се дръпна, докато не се убеди, че може сам да стои на краката си.

— Трябва да продължим.

Бренер кимна с глава, тръгна послушно след палестинеца, но думите му се сториха абсурдни. Да продължат! Отведнъж думата изгуби съдържанието си и стана безсмислена. Да продължат означаваше да вървят нанякъде. Внезапно изпита чувството, че вече няма никакво „някъде“, където да отидат. След събуждането си тази нощ — Мили Боже, наистина ли това безумие започна само преди няколко часа?! — от едно безумие бе влязъл в друго, още по-лошо, с вярата, че по-лошо не може да има, и все се оказваше на крачка разстояние от обратното.

Онова обаче, от което най-много се страхуваше, беше дълбокото усещане, че и Салид не знаеше къде ще ги отведе това „по-нататък“. Впуснали се бяха в битка, която от самото начало беше изгубена. Вече не знаеха срещу кого се бият и по какви правила се води битката. Събитията ръководеха действията им.

Следваше Салид, без да вижда нищо около себе си и дори не забеляза кога той спря. Палестинецът протегна ръка и Бренер се блъсна в нея. Едва тогава видя, че улицата не е пуста. Към тях приближаваше кола. Фаровете бяха пуснати и двигателят виеше. Автомобилът не се движеше по права линия, а криволичеше. Шофьорът беше или ранен, или пиян, или пък представа нямаше от шофиране. Бренер помисли колко абсурдно е, че забелязва подобни неща — явно и възприятията му се бяха променили.

Скоростта на колата намаля. Бренер видя как Салид вдигна безполезния автомат с празен вече пълнител и го насочи напред. Точно пред тях фордът — бус или ван, Бренер не можа да различи добре — свърна встрани, завъртя се доста неумело на сто и осемдесет градуса и двигателят изгасна. Бренер очакваше да излезе някой, но в продължение на половин минута просто нищо не се случи. После една от двете задни врати рязко се отвори и човек в изцапано светло палто замаха към тях.

— Качвайте се! Бързо!

След всички абсурди, станали през последните часове, на Бренер му се стори съвсем логично; че последваха подканата, без да задават никакви въпроси. Салид преодоля разстоянието до автомобила с две-три бързи крачки, влезе и се обърна, за да подаде ръка първо на Йоханес, после на Бренер. Затвори вратата след Бренер, провери педантично дали добре е затворил и чак тогава се обърна към тайнствения им спасител.

— Кой сте вие?

— Сега това няма значение. — Мъжът седна на шофьорското място и запали двигателя. Бренер установи, че дрехата му не е мръсна, както изглеждаше в началото, а раздрана, на места обгорена и тъмните петна, приличащи на мръсотия, са засъхнала кръв.

— Дръжте се здраво! Ще карам бързо и не знам дали няма да ни преследват.

Бренер се подчини. Йоханес също. За изненада на Бренер след кратко колебание и самият Салид. Седнаха на тясната гола седалка отдясно. Отсрещната страна на автомобила беше заета от масивна метална маса, върху която имаше безброй всевъзможни електронни уреди.

Двигателят запали чак на третия или четвъртия опит и силно изрева, защото мъжът даде много газ. Предположението на Бренер, че шофьорът нищо не разбира от шофиране, се превърна в увереност, когато автомобилът потегли с подскачане, което едва не свали двамата с Йоханес от седалката. Салид превъртя очи, остави празния автомат на пода и балансирайки с ръце, отиде отпред.

— Дали няма да е по-добре, ако аз карам?

— Сигурно — отвърна мъжът на волана, без обаче да отстъпи мястото. Дори не свали крака си от педала на газта, а го натисна още повече. Двигателят зловещо изрева и фордът със силно клатушкане влезе в завоя. Салид се хвана за седалката на шофьора, за да не падне.

— Включете на следващата скорост — предложи той. — Така се удължава животът на двигателя. А и няма да правим много силно впечатление.

Шофьорът направи, каквото му казаха и със силен удар превключи — ако се съди по шума, без да използва съединителя.

— Май не сте опитен шофьор, а? — попита Салид.

— Даже и книжка нямам — призна непознатият. — Но ако ни спрат, е по-добре аз да съм на волана. — При тези думи той вдигна поглед към Салид. За първи път, откакто бяха влезли в колата, Бренер различи чертите на лицето му, макар и само на зеленикавото отражение от арматурното табло. Беше покрито със засъхнала кръв. Напряко през лявата му половина зееше рана, върху която кръвта още не беше засъхнала. Кожата, която се виждаше, беше бледа като на смъртник. Бренер бързо отмести поглед. Не искаше да знае каква тайна носи със себе си непознатият. Дори не искаше да знае защо им помогна.

Салид също замълча за известно време. Когато заговори, гласът му леко трепереше. Бренер забеляза, че така силно се е хванал за облегалката на предната седалка, че пръстите му бяха побелели.

— Накъде ни карате? — попита той.

— Към манастира — отвърна непознатият.