Волфганг Холбайн
Антихристът (45)

12.

От принудителното им преместване в другата стая бяха изминали най-много пет минути, но Бренер имаше чувството, че са минали часове. Не говориха повече. Ако Салид наистина беше казал истината, що се отнасяше до бойното вещество, тогава хората, които ги чакаха отвън, имаха твърде основателна причина да се погрижат тримата да нямат възможност да говорят с никого.

Въпреки всичко положението им в момента му се струваше почти абсурдно. Дори не знаеше в кой град се намират, знаеше само, че е град. Град с хиляди, вероятно десетки хиляди жители. Не можеха да водят война, за да заловят един-единствен човек. Това беше и единствената надежда на Бренер. Все едно каква власт притежаваха хората отвън, колко оръжие имаха и на какво са решени, не можеха да издържат безкрайно дълго на тази обсада. С всяка измината секунда, през която не щурмуваха къщата, се увеличаваха шансовете им да дойде някой и да сложи край на целия фарс.

Салид стана и се приближи до прозореца, за да погледне навън. През изминалите пет минути го правеше толкова често, колкото и Бренер. И като него не беше видял отдолу нищо друго, освен черните сенки на вътрешния двор, заобиколен отвсякъде с ограда.

— Не разбирам защо ги няма — обади се Йоханес. — Отдавна трябваше да са тук.

— Спокойно, ще се появят — каза Салид, без да се отделя от прозореца. Засмя се тихо и без особена радост в гласа. — Когато всичко започне, не се отделяйте от мен. Все едно какво ще се случи и какво ще направя.

— А какво искате да направите? — попита Йоханес. Не за първи път поставяше този въпрос и не за първи път не получи отговор.

Салид се дръпна от прозореца, погледна първо Бренер, после — малко по-продължително — Йоханес и разтегна устни в нещо, за което вероятно смяташе, че е успокоителна усмивка. Йоханес не повтори въпроса си, но Бренер беше сигурен, че нямаха определен план. Бяха в капан. Може би Салид разчиташе на късмета си, може би това беше и начинът му на действие — да няма план, а да реагира в зависимост от ситуацията. Ако беше сам с него, щеше да му зададе един определен въпрос, но присъствието на Йоханес го възпря. По странен начин поведението на проповедника му изглеждаше по-загадъчно от това на Салид. Преди, когато се намираха в опасност, беше реагирал толкова бързо и точно, сякаш от тях тримата той беше по-опитният в битките, сега се държеше така като че ли с всички сили се опитваше да затвърди клишето за отчуждения от света, раним и боязлив духовник.

Леко прошумоляване го накара да вдигне поглед. Звукът не беше много ясен и му беше трудно да определи посоката, от която идва, но не престана. Не само той го чу. Салид също наклони глава на една страна и се ослуша, но след малко сви рамене и отново се обърна към прозореца.

— Какво е това? — уплашено попита Йоханес.

— Нищо — отвърна Бренер. Шумоленето продължаваше, но явно не беше нещо важно. Къщата беше стара и като във всяка стара къща все нещо пукаше и пращеше.

— Мисля, че идват — каза Салид.

Йоханес уплашено пое дъх през стиснатите зъби, Бренер също подскочи.

— Къде са? — попита Йоханес.

Салид вдигна рамене.

— Не съм много сигурен — прошепна. Ръцете му стиснаха по здраво оръжието и Бренер забеляза, че показалецът му нервно премина по предпазителя, но не го свали. — Струва ми се обаче, че долу видях нещо.

Рязко се дръпна от прозореца, отиде до вратата, давайки знак на Йоханес и Бренер да останат по местата си. Безкрайно предпазливо, без да издаде и най-малък звук, отвори вратата, ослуша се и отново я затвори. Леко приклекна и насочи дулото на автомата косо нагоре, за да може да стреля по всичко, което се раздвижи отвън. Отново се ослуша. Не се чу никакъв звук. Отвори широко вратата и се изправи. Бренер видя как се сепна и застина по средата на движението си.

— Какво има?

Салид отсечено махна със свободната си ръка, направи още една крачка в коридора и светкавично се обърна първо наляво, после надясно. Бренер не издържа. Без да го е грижа за реакцията на Салид, стана и го последва в коридора.

— Какво има?

Салид отново повтори движението си, но този път посочи и към стълбата. Бренер веднага разбра какво има предвид. Коридорът беше празен. Трите неподвижни тела, които видя последния път, когато надникна през вратата, не бяха там.

Салид допря предупредително пръст до устните си, вдигна оръжието в свивката на лакътя си и с гъвкавостта на котка се придвижи до вратата отсреща. Скри се за малко в стаята, почти веднага се показа и даде знак на Бренер да мълчи и да се прибере в стаята. Също така леко и предпазливо отиде и до другите две стаи в коридора и провери и тях. Когато влезе в стаята точно до стълбището, Бренер несъзнателно затаи дъх. Но Салид излезе почти веднага и се върна при него.

— Няма никой — каза той замислено.

— Не е възможно! — Йоханес беше се приближил до тях и невярващо гледаше в празния коридор. Според Бренер говореше малко по-високо, отколкото беше необходимо в настоящата ситуация.

Салид вдигна рамене.

— Сигурно са дошли в съзнание. Не разбирам защо не се опитаха да ни нападнат.

— Ами… мъртвият? — припомни Бренер.

Салид отново вдигна рамене.

— Сигурно са го взели със себе си. Пък може и да не е бил мъртъв. Стрелях по него, но вероятно само съм го ранил.

— Не това имах предвид — каза Бренер, сочейки към стаята, което Салид провери последна. — Мъжът, който беше вътре?

Салид сбърчи чело.

— Там нямаше никой.

Странно чувство започна да обзема Бренер. Не истински страх, а нещо може би по-лошо — усещане за недействителност, което през цялото време се беше спотайвало дълбоко в него, без напълно да го осъзнава. Беше видял как мъжът се олюля и падна. Замълча.

Салид замислено се взира известно време в пода, после се обърна към двамата и извади пистолета от колана си.

— Можете ли да боравите с това нещо?

Бренер го погледна така, сякаш Салид му подаваше отровна змия.

— Никога!

— Не очаквам да си пробивате път с него — най-сериозно каза Салид. — Понякога помага само да стреляте във въздуха.

Подкани Бренер да вземе пистолета, но той отстъпи крачка назад и решително тръсна глава.

— Не, не мога! Никога няма да го направя!

За миг върху лицето на Салид се изписа истински гняв, но не каза нищо, прехапа долната си устна и пъхна пистолета обратно в колана. Огледа се нерешително и Бренер отново изпита чувството, че и той като него и Йоханес не знае какво трябва да направи. Бренер вече беше почти сигурен, че силата на Салид се състои най-вече в това да реагира на всяка възможна ситуация и съвсем инстинктивно да прави само най-правилното. Може би най-търсеният терорист на света можеше да бъде заловен точно така — като нищо не се прави и не му се дава възможност да реагира.

Бренер нерешително мина край него и отиде до вратата. Страхуваше се да погледне още веднъж в коридора, защото знаеше какво ще види — нищо. Точно това го плашеше. Разбираше от занаята на Салид толкова, колкото беше запомнил от криминалните романи и холивудските филми — тоест по-малко от нищо, но дори и при тези знания му беше ясно, че двамата мъже отвън едва ли биха оставили неизползвана възможността да ги изненадат. Ако въпреки това го бяха направили, трябваше да има причина за това. Каква ли? Застана до Салид и се подпря с длан на вратата.

За малко не падна в коридора. Под пръстите му дървото хлътна навътре и се разпадна на прах. Първо се посипаха дребни стърготини, после едно парче се отдели от вратата и падна в коридора. Останал без опора, Бренер политна напред, но Салид светкавично го подхвана. Неговото рамо също допря до дървото и паднаха още парчета.

— Ей, по-полека! — каза Салид. — Ще излезем навреме!

Бренер му благодари за помощта с леко кимване на глава и с недоумение погледна вратата. Къщата наистина беше стара и доста занемарена, но все пак едва докосна вратата…

Протегна ръка и опипа разтрошеното дърво. Усещането при допира беше странно — меко, влажно и неприятно лепкаво, почти като кашеста маса, която се стича под собственото си тегло. За миг изпита чувството, че под пръстите му нещо се движи, но когато се вгледа по-внимателно не откри нищо.

— Какво става? — попита Йоханес. Беше се приближил и гледаше разпадналата се врата със същото недоумение като Бренер.

— Нищо — бързо отвърна Бренер. След секунда допълни, усмихвайки се нервно: — Май съм се предоверил на старата къща.

Салид също протегна ръка. Замислено постави между пръстите си малко от белезникавата маса, показала се под боята, и я разтри. Помириса я, накрая сви рамене и изтри ръката си в панталоните. Бренер и Йоханес въпросително го изгледаха, но той отвърна само с вдигане на рамене.

— Ако се намирахме в Америка или Австралия, бих се обзаложил, че са термити — рече той. — Но тук няма такова нещо. Сигурно бараката просто е много стара. — Тихичко се изсмя. — Кой знае, може пък да се срути и в бъркотията най-спокойно да успеем да излезем.

Бренер също се усмихна — бегло и също толкова неестествено, каквато беше и усмивката на Салид, още веднъж се вгледа в рамката. На много места боята беше напукана и процесът отдолу явно продължаваше. Шегата на Салид не беше толкова смешна. Ако цялата къща се намираше в същото състояние като вратата, сигурно наистина ще се срути, ако вътре започне силна стрелба. Което беше абсурдно!

— Добре, да слезем долу — каза Салид. Свали предпазителя на оръжието си и излезе в коридора, оглеждайки се внимателно, както направи преди малко. Изтича приведен към стълбището, клекна на едно коляно и в продължение на няколко секунди съсредоточено се взира в тъмнината отдолу. Едва след това махна на Бренер и Йоханес да го последват.

Бренер тръгна с разтуптяно сърце. Колкото и да се стараеше да се движи безшумно, не можеше да се похвали дори с частица от елегантността и бързината на Салид. В сравнение с него действията му бяха толкова тромави и несръчни, колкото на пословичния слон в стъкларския магазин. Салид не пропусна да го изгледа укорително. Бренер се накани да каже някакво извинение, но Салид рязко му махна с ръка и посочи към началото на стълбата. Бренер се ослуша и чак тогава разбра какво има предвид Салид. Не бяха сами в къщата. Долу някой се движеше.

Бренер не беше много сигурен дали е някой или по-скоро нещо. Чуваше шумове, но не тези, които очакваше. Нещо шумолеше. Пукане и пращене, тихо и незабележимо, но достатъчно осезаемо, сякаш идваше не от определен източник, а от всички посоки едновременно. Звуците му напомняха на грахови зърна, търкалящи се по стъпала, или на пластмасова купа, пълна с пуканки, в която ровят нетърпеливи детски ръце. Под тях нещо сякаш се движеше, но ако беше истинско, а не плод на въображението му, не можеше да каже какво е точно.

— Какво е това? — попита Йоханес. Беше се приближил безшумно зад Бренер и като Салид бе застанал на едно коляно. И също като него изглеждаше доста напрегнат, но в същото време и странно отпуснат. Без Бренер да забележи и вероятно без самият той да го осъзнае, с него бе станала същата тайнствена промяна, както и преди. Бренер беше убеден, че Йоханес, а не той, ще е този, който ще реагира правилно, ако изпаднат в опасност. За миг изпита абсурдното чувство на завист. Салид леко вдигна рамене.

— Не знам какво е — рече много тихо, без да откъсва поглед от тъмнината в основата на стълбата, която изведнъж бе оживяла. Очите му бяха присвити. Бренер се запита дали наистина вижда в тъмното нещо повече от него. Сигурно. Може би също не вижда, но знае какво означава шумът.

— Американците ли са? — попита Йоханес.

Салид за пореден път сви рамене, замисли се за момент и поклати глава.

— Не… нещо друго.

При тези думи Бренер го полазиха тръпки. Нещо. Той каза нещо, не някой.

Салид им даде знак да мълчат, бавно се изправи и заслиза приведен по стълбата — много бавно и безкрайно предпазливо, както се стори на Бренер. Въпреки това движенията му останаха безшумни, както и преди. Протритите стъпала скърцаха под тежестта му, а веднъж или два пъти Бренер чу, че се откъртиха парчета дърво. Салид също се поколеба, преди да продължи, и се отказа да стъпва с цялото си тегло, а прекрачи много бързо на следващото стъпало. Чак когато измина половината разстояние, махна на Бренер и Йоханес да го последват.

Бренер даде знак на Йоханес да изчака малко и тръгна пръв. Действието нямаше нищо общо със смелостта, дори напротив. Щеше да му е много трудно да си помисли, че зад гърба му не е Йоханес, а само тъмнината. Току-що формулирал мисълта, осъзна колко е вярна. Къщата вече не беше тиха. След изстрелите, адския шум на хеликоптера и техните разговори беше му се сторила тиха, но вероятно никога не е била. Изведнъж почувства колко шумна е тишината, която ги обгръщаше. Пукането и прашенето все още се чуваха и вече като че ли не идваха само от долу, а от всички страни едновременно. Към тези шумове се прибавиха и други, непознати и тайнствени: плъзгане, шепот и съскане, прилични на далечни детски гласове, пробягване на миниатюрни крачета по твърд под, свирукане, пукане, тропот и триене, шумове от хранене и разпадане, тайнствено късане и дърпане и други, които не можеха да бъдат определени, но които също всяваха страх. Сякаш цялата къща се беше разбудила за собствен живот.