Волфганг Холбайн
Антихристът (2)

2.

Колата продължи да се движи още десет-дванадесет метра надолу по склона, после гумите започнаха да подскачат върху замръзналия банкет на пътя и Бренер внимателно натисна спирачките. Със сигурност така — загуби пет-шест метра, може би и повече, защото наклонът на пътя продължаваше още малко, но рискът колелетата да загубят опора върху кашата от сняг и замръзнала кал и „Мицубиши“ — то да застане напряко на пътя или да се завърти беше твърде голям. Тези пет или шест метра страшно го ядосаха, макар че в същото време си казваше колко е глупаво да се ядосва. Чакаха го пет или шест километра ходене пеша. Ако имаше късмет, разбира се. А ако нямаше, километрите можеха да станат и десет. На всичкото отгоре в този сняг, на ледения вятър и с неговите летни обувки, тънки панталони и леко яке. С безшумна въздишка Бренер си представи палтото и ръкавиците, които забрави в хотелската стая във Франкфурт. Или, по-точно казано, не ги беше забравил. Беше ги оставил в стаята и още докато вървеше към подземния гараж, си спомни, че през последните два дни зимата се беше върнала, но беше твърде мързелив, за да се качи до горе и да ги вземе. В крайна сметка парното в автомобила му работеше прекрасно. И резервоарът му беше почти празен. Но отсечката, която трябваше да измине, беше по-малко от сто километра и затова потегли в пет и половина сутринта, уповавайки се на Бог и Еврокарт. Единият от двамата обаче му изигра лош номер. Бренер твърде късно проумя, че, позволявайки си малкото удобство да не се качи в асансьора, за да си вземе палтото и ръкавиците, задвижи верижна реакция от събития, в чийто край може би го очакваше часове наред ходене из заснежения Таунус^[1].

В джобовете на палтото му бяха не само ръкавиците, но и портфейла с всички документи, чекове и по-голямата част от наличните му пари в брой. В малкото портмоне, което носеше в задния джоб на панталона си, намери само златната си кредитна еврокарта и малко повече от седем марки. Пет от тях похарчи за цигари, а що се отнасяше до евро картата, тя струваше точно колкото парчето пластмаса, върху което беше отпечатана. На първата бензиностанция, покрай която мина, банкоматът беше развален, на втората изобщо не му я приеха. А стрелката на резервоара неумолимо падаше надолу. Най-сетне се принуди да излезе от магистралата, за да потърси бензиностанция, която приема кредитни карти, или банка, или пък пощенски клон, където можеше да получи пари срещу дяволската измишльотина.

Именно така започна цялата невероятна история. Не откри бензиностанция. Нито банка или поща. Още по-точно — не откри дори никакъв град. Откакто излезе от магистралата, сякаш попадна в някаква съвсем непозната, безлюдна страна, защото не забеляза никъде даже табела с името на населено място. Нямаше указание за магистралата, за главните шосета, нито за селищата, абсолютно нищо. Като че ли съм влязъл в друго време, помисли си той, което ме е отвело в паралелен свят, където има дървета и пътища, и сняг, но няма хора. И бензин също. Резервоарът беше празен! От пет минути стрелката сочеше под нулата.

Въпреки всичко посегна към ключа, завъртя го и се опита да включи двигателя. Резултатът беше такъв, какъвто очакваше — стартерът завъртя, но двигателят не запали. В резервоара нямаше бензин.

— Искаш да си съсипеш акумулатора ли? — попита Астрид, сбърчила чело.

Бренер послушно свали ръка от ключа, но устоя на желанието да погледне тъмнокосото момиче на седалката до себе си или пък да каже нещо, за което сигурно още в същия момент щеше да съжали. Втората голяма грешка, която допусна този ден — обикновено никога не вземаше стопаджии. Но просто го съжали, когато го видя да стои треперещо в студа и да маха с посинял палец, с посинели от студа устни и очи, огромни и черни като на подплашена сърна. Очите и междувременно се бяха свили и погледът им бе станал много по-твърд. Дори и при огромно количество добра воля недоверието, което струеше от тях, не можеше да остане незабелязано. През последните няколко минути дясната и ръка непрекъснато се плъзгаше в джоба и пръстите и въртяха нещо. Бренер предполагаше, че носи сълзотворен спрей, нож или някоя подобна глупост. Тъпачка! Всъщност можеше да я разбере. Животът на стопаджийка, още повече на нейната възраст и с привлекателната и външност, криеше известни рискове. И въпреки това си беше тъпачка.

— Май бензинът е свършил — каза той унило.

— Така изглежда. — Астрид кимна с глава. Пръстите и се свиха още по-здраво около онова, което стискаше в джоба си.

— Резервоарът е празен — повтори Бренер. В гласа му прозвуча раздразнение. Астрид явно не разбираше, че просто си търси някой, върху когото да излее лошото си настроение. — Какво си мислиш, че така отчаяно търсих през последните десетина минути?

Момичето се оказа достатъчно умно, за да не отговори. Но погледът и казваше достатъчно ясно какво мисли. С гневно движение Бренер дръпна ключа от таблото и с все сила го натика в джоба си. Беше изключил чистачките и фаровете и предното стъкло беше вече наполовина закрито от тънък слой лед, който на малки парченца се стичаше надолу и веднага замръзваше. В мига, в който издърпа ключа, и парното престана да издухва топъл въздух. Макар да знаеше, че е практически невъзможно, Бренер имаше чувството, че усеща как студът пропълзява в колата.

— Май ще трябва да вървим пеша — каза той.

— Ние? — Астрид извади ръката си от джоба. За миг Бренер застина. В следващата секунда мислено се наруга за глупостта. Астрид държеше пакет „Марлборо“ и запалка „Бик“. Пъхна цигара в устата си и само вдигна рамене, без да каже нищо, когато той отказа да си вземе. — Защо „ние“?

— Не знам колко е разстоянието до следващата бензиностанция — отвърна той. — Може да вървим часове. Ще премръзнеш, ако останеш в колата. Сигурно ще стане ужасно студено.

Астрид щракна запалката и силно дръпна от цигарата. Димът влезе в очите и и те се насълзиха.

— Защо просто не почакаме? — каза тя, опитвайки се да потисне кашлицата. — Все някога ще мине някой автомобил и ще го спрем.

— Сигурна ли си? — Бренер посочи гладката снежна покривка върху пътя. Дори не можеше да се различи къде свършва шосето и къде започва канавката пред гората. — Местността наоколо не изглежда многолюдна.

Той поклати глава, стисна зъби и отвори вратата, още преди да има време да размисли. Студът не беше чак толкова силен, както очакваше, но беше достатъчно студено. Тялото му в момента не се беше адаптирало. Събраната топлина нямаше да се задържи още много дълго.

Например тази в левия му крак се задържа приблизително половин секунда, тоест точно толкова, колкото му беше необходимо да подаде крака си от колата и да стъпи на земята, или по-точно казано, в дълбоката до глезен локва, върху която беше спрял колата. Водата, която веднага се просмука в чорапа му, беше толкова студена, че направо го заболя. Бренер прехапа устни и устоя на желанието да дръпне крака си. Вместо това се опита да открие сухо място поне за другия крак, надигна се със силно извити назад ръце и със смешно движение излезе от колата. Закуцука, за да мине от другата страна.

Астрид също беше излязла и в момента ровеше в джинсовата си раница, която беше сложила върху капака на двигателя. Бренер си спести въпроса какво щяха да направят металните закопчалки на боята, вместо това затвори вратата и я заключи. Астрид подигравателно го изгледа с ъгълчетата на очите си и заизмъква нещо сиво и безформено от сака.

— Да не би да те е страх, че ще се появи някой с туба бензин и ще ти открадне колата? — попита тя.

— Имам радио вътре — изръмжа Бренер. — Какво правиш?

Сивото нещо се оказа плетен пуловер, който Астрид спокойно можеше да ползва и като нощница и който и на Бренер беше голям с поне осем номера. Тя със сърдито движение го измъкна докрай, при което от раницата в снега и върху капака изпадна поне половината и съдържание. Бренер вече знаеше какво е станало с боята на колата.

— Ето, облечи това — каза тя, събирайки нещата си.

Бренер се поколеба само за миг. Пуловерът изглеждаше ужасно, но акумулираната в тялото му топлина вече свършваше. Ако трябваше да избира дали да стане смешен, или да си навлече бронхопневмония, предпочиташе смеха.

Намъкна пуловера и помогна на момичето да прибере всичко в раницата, после тръгнаха. Около стотина метра, до следващия завой, пътят леко се спускаше надолу, после отново се изкачваше и възвишението продължаваше още двеста-триста метра, след които се скриваше зад друг завой. После идваше още един. И още един.

— Накъде, по дяволите, води проклетият път? — попита Астрид, след като половин час мълчаливо бяха вървели един до друг. — Към Сибир?

В гласа и все още се долавяше същият агресивен тон, който през първите десет минути на познанството им заблуди, а в единайсетата ядоса Бренер. Може би не беше чак толкова стар, че да и бъде баща, но на трийсет и пет години със сигурност беше достатъчно възрастен, за да не проявява разбиране за поведението на някаква най-много шестнадесетгодишна уж пънкарка, която в момента изживяваше след-пубертетния си период, тоест времето, в което напразно си задаваше въпроса как, моля ви се, целият свят още не е разбрал, че тя единствена знае как стават работите.

— Представа нямам — отвърна той след известно време. Стъпалото го болеше. Не му се приказваше, а студът отдавна беше прехвърлил границата на поносимото и ставаше все по-мъчителен. Без пуловера отдавна да е измръзнал. Въпреки това не спираше да си задава въпроса защо изобщо я взе в колата.

Сякаш, за да подсили съмненията му, Астрид попита:

— Нямаш ли карта?

— Напротив, имам — неохотно отвърна Бренер. — Много добра. Атлас на пътищата в Германия, най-новото издание на ADAC^[2].

— И е в жабката на колата?

— В страничния джоб на вратата — призна Бренер. — Откъм страната на шофьора, да ми е подръка.

Астрид се засмя и макар че той се ядоса на въпроса и — или по точно на обстоятелството, че тя го принуди да признае още една грешка, — смехът и малко разведри обстановката, още повече че изведнъж и съвсем неочаквано Астрид смени тона:

— Е, все някога трябва да стигнем до някой град. Или поне да видим табела. Имаш ли представа къде се намираме?

— Ни най-малка. Просто завих по първото отклонение от магистралата. — Той направи гримаса. — Някой ми беше казал, че трябвало само да излезеш от магистралата и рано или късно ще стигнеш бензиностанция.

— Явно е искал да каже „по-късно“. — Астрид запали нова цигара, а той този път не отказа поднесения пакет. Тя му подаде огънче и попита: — Да не би да си останал без пукната пара?

Бренер беше взел раницата и чиято тежест вече неприятно започваше да усеща. Прехвърли я от лявото на дясното си рамо, после отговори между две дръпвания от цигарата:

— Откъде ти дойде наум?

— Ами много просто. Защо някой ще тръгва от град, където може да купи бензин, колкото си иска, без да зареди.

Той и разказа историята за забравеното палто и последвалата лавина от неприятни изненади. Астрид поклати отсечено глава няколко пъти и каза с негодувание:

— Проклетата пластмаса, ще съсипе всички ни.

— Интересно изречение. Къде го прочете? — Астрид объркано го погледна и Бренер продължи: — Предполагам, че можеш да ми обясниш какво имаш предвид. Как така „проклетата пластмаса“ ще ни съсипе?

В очите на Астрид проблесна гневно пламъче.

— О, я ме цуни отзад!

— В момента не може, много е студено. Освен това, ако случайно мине някой, не искам да те поставям в неудобно положение.

— Що за тип си всъщност? — Астрид като че ли не знаеше дали да се ядоса или не. — Някакъв тъп банкер или какъв?

— Щеше ми се да е така, но за съжаление не е. Просто съм дребен застрахователен агент, който се опитва да пробута на хората напълно излишни полици. — Той се засмя. — Между другото, за да си купи с припечеленото тъпа капиталистическа кола, с която после да взема стопаджийки като теб.

— Сделките ти сигурно вървят доста зле — контрира го Астрид. — Иначе щеше да си скъташ някоя и друга марка, та да заредиш. — Тя хвърли цигарата си в снега край пътя, бръкна в джоба, за да извади нова, но веднага върна пакета обратно, вдигайки рамене. — Наистина ли си от тия, дето трият праговете на хората?

— Аквизитор съм — поправи я Бренер, придавайки на гласа си съвсем умишлено обиден тон. — И по-точно, регионален инспектор.

— Добре, добре, вярвам ти. — Астрид се намръщи и непринудено оправи черната си, дълга до раменете коса. Ако тази коса беше малко по-поддържана, помисли си той, и подстригана на някаква модна прическа и ако си беше сложила по-нормални очила, а не тези телове в стил „Джон Ленън“, можеше да изглежда наистина доста добре. — Така надуто могат да приказват само регионални инспектори.

— Защо се държиш така?

— Как?

— Така дръпнато. Разбирам, че си вкисната, задето те вкарах в това положение, но не това е причината, нали? Беше си такава, още, когато се качи.

— И какво, ако е така?

— Изобщо не те обвинявам. Само се питам защо момиче като теб пътува на стоп посред зима, през тази пуста местност и се заяжда с всеки, който я качи в колата си. Неприятности ли си имала?

— Може би. — Тя избягна погледа му, а разстоянието помежду им отново се увеличи, вероятно без самата тя да го съзнава.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— И защо?

— Ами, съвсем просто: защото имаме време. — Бренер посочи пред себе си. Пътят отново се спускаше и на около три-четири километра вървеше съвсем направо, като по конец. Докъдето стигаше погледът му, върху снега нямаше никакви следи. Разходката им май щеше да стане доста дълга. И доста студена.