Волфганг Холбайн
Антихристът (29)

11.

Разбира се, нямаше никой — нито в съблекалните, нито в душ-кабините, така както не бе имало следи от стъпки по пода и още по-малко някаква сянка. Единствената сянка, която се движеше във физкултурния салон, беше неговата собствена, и единствените привидения, които се разхождаха наоколо, бяха родени от собственото му въображение. От тях поне имаше достатъчно. Или по-точно, много повече, отколкото му се искаше.

На Вайкслер не му трябваше много време, за да преодолее паниката и да намери единственото възможно обяснение за преживяното: просто беше сънувал. Когато стана, можеше да се обзаложи на всичко, че наистина видя мъжа пред себе си. Чу и гласа му, надникна в очите. Гледката беше толкова реалистична и същевременно неистинска! Чисто и просто халюцинация. А ако халюцинациите не бяха реалистични, нямаше да плашат хората. След трите дни, прекарани в тази лудница, имаше право на своята малка лудост.

Дълбоко в себе си обаче Вайкслер чувстваше, че обяснението му не е вярно, но се страхуваше да проследи мисълта. Нещо вътре в него се плашеше от тази действителност като от гореща печка.

Освен това в момента имаше много по-важна работа, отколкото да размишлява за странните привидения, които се разтваряха във въздуха. След трите дни, през които се бе превърнал във враг на самия себе си, вече нямаше време за губене. След десет минути щяха да го сменят, а дотогава трябваше да оправи бъркотията в помещението. Вайкслер се отказа от намерението си да поправи леглото, липсваха му и времето, и подръчните материали. Ще трябва да се задоволи да постави мъртвата жена на походното легло и така да го закрепи, че да не падне, когато си тръгне.

Трябваше да положи огромни усилия и да преодолее себе си, за да вдигне тънкия найлонов чувал с мъртвото тяло от пода и да го остави отгоре. Изкуствената материя под пръстите му беше отвратителна. Не студена и гладка, както трябваше да е при мъртвец, а топла, мека, почти… жива. Нещо отдолу помръдна. Нещо, което пълзеше.

Вайкслер се опита да прогони мисълта. Нервите му вече не издържаха, това е всичко. Внимателно постави чувала върху зеления брезент на леглото и с мъка устоя на желанието бързо да се изправи и да изтрие ръце в панталоните си. Много бавно пусна товара си, готов всеки момент да го подхване, ако леглото отново се разклати.

То издържа. В началото се наклони леко встрани, но после се изправи и остана в равновесно положение. Вайкслер леко се изправи, дръпна ръце и се усмихна с облекчение. Това трая само секунда, после усмивката му замръзна. Чувалът с мъртвата се раздвижи. Не, нямаше никакво съмнение! Не само така му изглеждаше, клатушкането на леглото не се беше предало на чувала. Просто той или не, не той, нещо в него мърдаше. Мърдаше и искаше да се освободи.

Точно тази мисъл накара нещо в главата на Вайкслер да изключи. Сякаш някъде в мозъка му прекъснаха контакти, връзки и органични схеми. Всичко, което можеше да се очаква, беше налице: паника, ужас, страх и истерия, но действието им се бавеше. Паниката и истерията беснееха като полудели хищници, затворени в тесни, грижливо заключени клетки. От ужаса и страха нервите му прегоряха като тънката жичка на електрическа крушка, свързана по невнимание към силнотоков проводник. Не направи нищо. Не можеше. Нещо от вътре блокираше всяка реакция, включително може би и единствения разумен импулс — да избяга, бързо и възможно най-надалече.

Лъскавата повърхност на чувала продължаваше да се движи, изду се, набръчка се, после се изпъна. Ръце, които искат да се покажат навън. Нокти, които глухо дращят отвътре по найлона. Нещо отвътре във Вайкслер се надигна, може би ужасът, — намерил друг път, опитващ се да излезе през гърлото му като дебел, мъхест паяк. Все още беше неспособен дори да помръдне. Тялото му беше напълно парализирано, дори рефлексът за дишане не действаше.

Леглото продължаваше да трепери. Наклони се на една страна, разклати се за момент по-силно, после се изправи — като кораб, получил пробойна след силен удар на вълна. Само че този път движението не спря. Чувалът се измести малко настрани, върна се обратно и накрая се прегъна в средата. Пред широко отворените очи на Вайкслер трупът вътре сякаш седна. Не съвсем изправен и не много бързо, но достатъчно, за да загуби равновесие и с плясък да падне на земята. Звукът го извади от вцепенението. Черният паяк в гърлото му подскочи силно и излезе от гърлото му с писък — задавен звук, при който той се олюля назад и се блъсна в друго легло. После ужасът го сграбчи. За миг всичко пред очите му стана червено — цветът на страха. Сърцето му заби така силно и учестено, сякаш щеше да излезе от гърдите, после успя да си поеме дъх, но сякаш вдиша смлени стъкла в дробовете си. Състоянието му продължи само няколко секунди, но може би щеше да му спаси живота, ако бе направил това, което крещеше всяка отделна клетка на тялото му — бягай! Но не го направи.

Може би ужасът беше твърде голям, гледката — твърде странна, за да е истинска. Можеше да избяга и така да спаси живота си, но видяното никога нямаше да забрави.

Не, не можеше да е истина! Не трябваше да е истина! Сега ще докаже сам на себе си, че онова, което му се струваше, че вижда, не е истина. Ще загуби разсъдъка си, ако не го направи!

Скован като робот и сантиметър по сантиметър, Вайкслер направи няколко крачки напред, клекна и протегна ръце към чувала. Движението му костваше безкрайна мъка, защото всички мускули бяха напрегнати до скъсване. С усилие преобърна чувала и потърси ципа. Не можа да го отвори. Евтината механика беше заяла или неговите пръсти бяха несръчни. Трябваше да види мъртвата! Трябваше със собствените си очи да се убеди, че наистина е мъртва!

Вайкслер се отказа да се занимава повече с ципа. Потърси един от разрезите, получени при падането на чувала, бръкна и дръпна с все сила, но въпреки че беше много тънък, найлонът се оказа доста здрав. Вайкслер дърпаше и теглеше, но едва успя да скъса чувала до хълбоците на жената. Под пръстите му изкуствената материя само се разтегляше и променяше цвета си на ивици от черно в мръсно сиво, но не се късаше.

Вайкслер започна да се отчайва. С рязко движение обърна мъртвата по гръб, опита още веднъж да отвори ципа и тогава се сети да използва ножа си. В бързината си поряза палеца. Потече кръв, но не усети болка. Най-сетне успя да отвори острието докрай.

Когато понечи да го забие в черния найлон, погледът му попадна върху лицето на мъртвата. Можеше да го види — не само в очертания, а с всички подробности. Черното фолио бе залепнало като втора кожа върху него и очертаваше всяка бръчица, всяка неравност, всяко ъгълче. Различи тънките, извити вежди, високите скули, които придаваха на чертите на жената нещо азиатско, правия нос, дори по-грубата структура на кожата на устните. Бяха леко отворени. Черната материя върху тях се движеше напред-назад. Мъртвата дишаше!

Вайкслер имаше две възможности — можеше да полудее (в случай че още не беше) или да намери разумно обяснение на това, което вижда, все едно колко невероятно щеше звучи то. Мъртвата жена дишаше! Но мъртъвците не дишат. Затова не беше мъртва. Ето колко просто може да е!

Към паниката и кипящото безумие, погълнали рационалното мислене на Вайкслер, се прибави нов, съвършено друг страх, когато осъзна единственото логично обяснение на ставащото пред очите му: Мъжете, които вършеха работата си навън, бяха допуснали грешка. Младата жена не е била мъртва.

— О, Господи! — прошепна Вайкслер.

Тънката изкуствена мембрана между устните продължаваше да се издига и спада, после се нагъна малко по-нагоре. Мнимата мъртва се опитваше да отвори очи, но не можеше.

— Чакайте! Не се напрягайте! Ще ви помогна!

Идиоти! Проклетите идиоти са намерили жива жена, може би единствената оцеляла, и са я хвърлили сред останалите умрели! Проклетите безумци са я метнали като боклук в колата, без дори да си направят труда да проверят пулса и!

— Само още секунда! — объркано говореше той. — Ще ви помогна, чакайте!

Ах, проклетниците! Безмозъчни глупаци! С окървавената си от порязването ръка той вдигна ножа и направи прав разрез в найлона от хълбока до рамото.

— Чакайте, ето сега! Само още секунда и ще можете да дишате! Ще ви извадя от чувала!

Девойката започна също да помага. От разреза се показа восъчнобледа ръка със засъхнала кръв и мръсотия отгоре и и го разшири, после излезе и другата ръка. Вайкслер забеляза, че повечето нокти бяха разцепени и счупени чак до долу, до живеца. И още нещо забеляза: от чувала се носеше лепкава, сладникава миризма. Същата, която през последните три дни изпълваше помещението, само че несравнимо по-силна. Момичето беше изживяло истински кошмар, най-ужасния от всички възможни сънища бе станал действителност. Беше погребана жива и бе се събудила в света на мъртвите.

— Господи! — не спираше да повтаря Вайкслер. — Мили Боже, мили Боже!

Ръцете му дърпаха и късаха фолиото и помагаха на момичето да разшири дупката. Пръстите му докоснаха нейните и ужасът му мигновено нарасна, когато усети, че кожата и е като на истински мъртвец — студена, хлъзгава и мека, не като жива плът, а като пореста гума. Жената беше преживяла истински ад. Вайкслер с все сила дръпна найлона от главата и и той с пукане се отдели от кожата. Отпечатъкът се задържа за миг, сякаш наистина свали кожата на жената. Това, което се показа отдолу, не беше лицето, на жив човек.

Вайкслер изкрещя. Този път не беше парализиран и писъкът, който излезе от устата му, не беше полугласен и задушен, а остър и силен и отекна с болка в главата му. Лицето на девойката беше отпуснато и сиво, изцапано със засъхнала кръв и слуз.

Вайкслер моментално си спомни какво беше чул за действието на бойното отровно вещество: Убива бързо и безотказно, като не само разрушава нервната система и обмяната на веществата. Смъртоносното му действие се изразява в това, че предизвиква в засегнатия организъм отделянето на определен ензим, който не е неизвестен в природата, но е чужд на организмите на бозайниците и малко наподобява течността, която паяците инжектират на жертвите си, за да може тъканта им да се втечни. Действието на ензима не е толкова драматично, но затова пък е смъртоносно — плътта на засегнатия губи вътрешната си спойка. Не се втечнява, но става ронлива. Ето това беше чул Вайкслер за действието на бойното вещество. А сега виждаше резултата пред себе си.

От вътрешната страна на найлона се беше залепило парче плът, голямо колкото монета от пет марки, и при дърпането просто се беше откъснало. Отдолу се подаваше бяла кост и част от мускулатурата, движила лицето приживе. Устата на мъртвата беше все още отворена, плътта вътре не можеше да задържа зъбите и те стърчаха изкривени навън. Най-ужасното обаче бяха очите. Вайкслер сигурно щеше да понесе, ако бе видял празни, изтекли кухини, в които няма нищо човешко, но тези бяха невредими, и го гледаха. Само цветът им бе друг. Сякаш имаха само зеници, с белезникав синьовиолетов цвят, очите на мъртвец. И въпреки това в тях имаше живот или поне нещо, изчезнало преди три дни и завърнало се сега по принуда, против волята си, противно на всички закони на Природата — и на Бога? — противно на всичко истинско.

Вайкслер се отърси от сковаността си, олюля се, размахвайки ръце, като се опитваше да изпълзи назад от Нещото, което пред лицето му като гъсеница се измъкваше от черния си пашкул. Удари се в друго легло и го преобърна, но дори не забеляза. Хленчейки от страх, продължи да отстъпва назад, блъсна се в още и още легла, докато накрая стената му го спря.

Мъртвата вече почти се беше освободила от обвивката си и се опитваше да се изправи на крака. Крайниците като че ли не и се подчиняваха съвсем, сякаш трите дни бяха стигнали, за да се отучат от действията, които са извършвали двадесет години подред. Погледът и продължаваше да е насочен към Вайкслер. Той отново почувства, че има нещо в тези очи, което не бе както трябва. Някаква молба, не заплаха, а безмълвен вик за помощ.

Може би щеше да проумее какво означава погледът и ако не се беше случило нещо, което помете и последната искрица ясен разум така, както силен вятър подмята изсъхнали листа.

Не само тази мъртва се движеше. Случилото се с нея се повтаряше не само със съседния чувал, а пред нея, зад нея, до нея… Сякаш някой бе хвърлил камък в езеро от асфалт. От всички страни пукаше и шумолеше, провлачени, влажни, пълзящи, късащи звуци, примесени с виенето на вятъра, които обаче много скоро го надвиха. Един след друг, тръгвайки от някакъв невидим център недалеч от Вайкслер, мъртвите се освобождаваха от чувалите си и се изправяха!

Вайкслер подскочи. Нещо докосна крака му и се опита да се хване за него. Той изрева като от силна болка, опита се да освободи крака си и усети как скъса нещо. Дръпна се силно назад, политна, но успя да се задържи на крака. Вече не виждаше какво става около него. Всичко изведнъж стана далечно, непознато и свръх реалистично, като в средновековна картина, отразяваща Ада. Тела се изправяха, ръце се протягаха към него, синьо-желирани очи го пронизваха с погледа си… Вайкслер свали автомата от рамото си и натисна спусъка.

Плющенето на куршумите трябваше да проехти в ушите му, но той възприе звука някак разделено. Тракането не беше по-силно от удрянето на меки топчета памук върху стъкло, но затова пък с кристална яснота чу звука, с който куршумите се — забиваха в целта си: пляскащи, меки звуци, не удар на олово в плът и кости, а шум от желязно топче, потъващо в гъста кал.

Вайкслер държеше пръста си върху спусъка на оръжието, докато тичаше през физкултурния салон. Куршумите пищяха, рикоширайки в стените, разбиваха стъклото и дървото наоколо, срутиха няколко легла и отхвърлиха много от телата на пода. Те не оставаха неподвижни, а веднага се надигаха. Смъртта вече бе загубила властта си върху тях. Вайкслер изпразни пълнителя, но не свали пръста си от спусъка.

Трябваше да прекоси помещението по цялата му дължина, докато стигне до вратата. Патроните му свършиха, още преди да измине половината разстояние, но откосът му освободи известно пространство. Само едно от зомбираните тела успя да му препречи пътя и да протегне ръце към него. Вайкслер се опита да избегне докосването, но не сполучи. Тласнат от силата на собственото си движение, връхлетя върху мъртвия и рухна заедно с него на пода. Ръцете на мъртвеца се плъзнаха по лицето му и пръстите се забиха в кожата.

Не го заболя много, но това беше най-ужасното нещо, което до този момент бе преживял. Начупените нокти разкъсаха кожата и оставиха кървави драскотини и нещо студено, летливо се смеси със собствената му кръв. В продължение на една-две секунди Вайкслер лежа така, ритайки с крака и крещейки неистово. После някак успя да откъсне мъртвешките ръце от лицето си и да отблъсне тялото. Вече не крещеше, защото бе останал без дъх, но докато тичаше към вратата, хленчеше като изплашено дете. Сълзи се стичаха по лицето му. Така силно се блъсна във вратата, че върху челото му се появи още едно кърваво петно. Заопипва с несъзнателни движения да намери дръжката и олюлявайки се, изтича в нощта.

Бурята беше прераснала в ураган, който се нахвърли отгоре му като чудовище с милиони невидими, остри като бръснач ножове. При нормални обстоятелства още първият напор на вятъра щеше да го събори на земята или да го прикове към стената, но паниката и безумието, завладели ума му, даваха допълнителни свръхчовешки сили. Около него бушуваше ад от остри като игли кристали, зад който някъде отзад беше училищната сграда, изпълнена със светлина и топлина, с другарите му и със сигурност. Тичаше като луд.

Зад него вятърът с бесен вой блъсна вратата и я изкърти от рамката. Но колкото и невероятна да беше силата му, имаше нещо, което дори той не можеше да задържи вътре.