Волфганг Холбайн
Антихристът (38)

5.

В патрулната кола беше много тихо. Единствените звуци, които се чуваха, бяха статичното пукане, заглушаващо разговорите по радиостанцията и равномерното метално щракане, идващо от нервната игра с оръжието на младия полицай, седящ до Хайдман. Заради това Хайдман вече десетина пъти го беше поглеждал, за да се убеди, че предпазителят на пистолета е пуснат, а младокът от своя страна за малко беше преставал да пипа оръжието. Хайдман много добре го разбираше. Младият патрулен полицай беше най-много на двадесет и две-три години и това сигурно беше първата му истинска акция. Не само той беше изнервен и се страхуваше. Освен него, Хайдман и двамата специалисти по подслушвателна техника в затворения отвсякъде „форд Транзит“ имаше още петима униформени полицаи. Колата беше паркирана върху тротоара, на петдесет метра от малкия хотел. Всички вътре бяха притеснени и се страхуваха. Някои повече, други по-малко. Но от всички Хайдман се страхуваше най-много от предстоящото — може би, защото единствен си представяше какво наистина може да се случи.

За нещастие той беше и ръководител на малката оперативна група и не биваше да показва страха си. Ако успее поне да го маскира като предпазливост…

— Идват.

Хайдман хвърли сърдит поглед към мъжа зад волана, после проследи протегнатата му ръка. Измина известно време, преди да различи двете тъмни фигури, които се приближаваха към колата. Двамата дори не се стараеха да се промъкват или да се прикриват. Добре че поне цветът на дрехите им ги правеше трудно различими в тъмнината. Хайдман стана и отвори едното крило на задната врата точно в момента, когато единият от новодошлите протягаше ръка към дръжката на вратата.

— Комисар Хайдман?

Американският акцент не можеше да остане незабелязан, а и този, комуто принадлежеше, от пръв поглед би определил като агент на ЦРУ, защото отговаряше на изтритото клише за тези хора. Сякаш беше избран точно по съответните критерии: височина най-малко метър и деветдесет, съответната ширина на раменете, ръце и лице на професионален боксьор и сламеноруса коса, късо подстригана и стърчаща като четка. Трябваше да се наведе силно напред, за да може да влезе в колата.

Придружителят му беше негова пълна противоположност — дребен, сух младеж в омачкан костюм, странно наподобяващо този на първия.

Хайдман пропусна двамата да влязат в колата, затвори вратата и бавно се обърна. Погледът му незабелязано премина по лицата на полицаите, седнали на твърдата пейка от дясната страна на колата, и върху всички откри същото изражение: смесица от притеснение, напрежение, а при двама-трима и нездраво удивление не толкова от самите американци, а от това, какви бяха.

— Аз съм комисар Хайдман — каза той, обръщайки се съвсем инстинктивно към по-високия от двамата. — Вие сте…?

— Смит, ЦРУ — отвърна русият великан. Подмина протегнатата ръка на Хайдман, усмихна се дружелюбно и посочи с глава придружителя си:

— Това е агент Кенъли. И преди да ме попитате, ще ви кажа, че наистина се казвам Смит.

Хайдман се засмя, но американецът остана сериозен и се обърна с въпросителен поглед към двамата мъже, седнали от лявата страна на колата. Вместо пейка там имаше тясна маса, върху която за място се бореха множество сложни електронни уреди. Единият от двамата съсредоточено слушаше звуците в слушалките си, гледайки как огромните ленти на магнетофона бавно се въртят. Другият също беше със слушалки, но така ги беше сложил, че лявото му ухо беше свободно.

— Какво става?

Преди да отговори, полицаят погледна въпросително Хайдман, който лекичко кимна в знак на съгласие.

— Те са, няма съмнение.

Смит размени многозначителен поглед с Кенъли, после се обърна към Хайдман. В същото време извади от джоба на ушития си по мярка костюм предавател, не по-голям от цигарена кутия.

— Не сте предприемали нищо, нали?

С малко закъснение Хайдман разбра, че въпросът съдържа известна обида, защото заповедите, които беше получил, бяха твърде еднозначни. Смит явно изтълкува мълчанието му като отговор, защото натисна копчето на предавателя и заговори на родния си език, но толкова бързо, че Хайдман не разбра почти нищо, макар да си въобразяваше, че добре се справя с английския. Все пак долови достатъчно, за да разбере, че Смит дава заповеди на хората си да бъдат в готовност.

Хайдман се запита колко ли се крият в тъмнината отвън. Според това, което чу за Салид, сигурно половината ЦРУ. Плюс всички полицаи в район от двадесет километра в диаметър, независимо дали бяха на смяна или не. В момента Абу ел Мот спокойно можеше да се наслаждава на съмнителната слава на най-търсения човек в света. Смит прибра радиостанцията си и се обърна към единия от двамата мъже пред магнетофона.

— За какво разговарят?

Мъжът свали слушалките и за миг лицето му придоби съвсем безпомощно изражение.

— За… Бога.

— Моля?! — не повярва на ушите си Хайдман.

— За Бог и за Страшния съд — потвърди полицаят.

— При него има проповедник — обади се Кенъли.

— Йезуитът, когото е отвлякъл — допълни Хайдман.

— Не е много сигурно дали наистина го е отвлякъл — рече Кенъли. — Но дори и да не е, това не променя факта, че е много опасен. Сигурен ли сте, че не са се усъмнили?

Мъжът пред магнетофона убедено поклати глава и с любов прокара ръка по уредите си.

— Даже не сме се приближавали до къщата. Не е нужно. Можете да чуете всяка казана дума на разстояние петдесет метра и през затворен прозорец. Толкова ясно, сякаш са вътре при нас. — Мъжът отново помилва техниката си и подканващо погледна Кенъли, сякаш очакваше да чуе следващия въпрос, за да изтъкне предимствата на техническите си чудеса. Когато такъв въпрос не последва, върху лицето му се изписа известно разочарование, но не каза нищо.

— О’кей — каза Смит и се обърна към Хайдман: — Добра работа, комисаре. Оттук нататък ние поемаме операцията. — Направи крачка, за да се върне при вратата, но Хайдман бързо го дръпна за ръката.

— Момент!

Смит с вдигнати вежди погледна ръката върху лакътя си и Хайдман побърза да го пусне. Продължи натъртено, но съвсем спокойно:

— Имам други заповеди, агент Смит.

Погледът на Смит не издаде ни най-малко притеснение, очите му останаха студени като стъклени топчета.

— И какви са тези заповеди?

— Безрезервно да ви подкрепям във всички действия — отвърна Хайдман. — Но това не означава, че ще скръстя ръце и ще чакам.

— Ще ни подкрепите достатъчно, ако ни оставите да си вършим работата — каза Смит. — Салид е наш проблем. От десет години сме по петите му.

— Може да е бил, но вече не е само ваш проблем — отвърна Хайдман. — Той уби стотици наши граждани, мистър Смит. Ще се справим заедно с цялата история. Погледът на Смит остана все така безизразен и студен, но Хайдман имаше усещането, че чува как мислите в главата му работят.

— Бъдете разумен, господин комисар. Нещата са…

— Аз съм разумен — прекъсна го Хайдман с остър тон. — Просто изпълнявам заповедите, които са ми дадени.

— Бих могъл да ви принудя — каза Смит.

— Направете го — спокойно отвърна Хайдман. — Но докато никой не ми заповяда да не действам, ще правя това, за което съм изпратен тук: ще ви помагам да хванем терориста.

И ще се погрижа той да оцелее след тази нощ, допълни наум. Може и да не беше съвсем справедлив към Смит и колегата му от ЦРУ, но определено имаше чувството, че техните заповеди не включват непременно условието да го хванат жив.

— От една и съща страна на огневата линия сме, агент Смит — продължи той. Смит го изгледа продължително и ядосано, но после сви огромните си рамене:

— Както желаете.

Хайдман се опита да долови нотка на заплаха или предателство, но после се наруга мислено за глупостта. Май беше гледал твърде много лоши криминални филми. Смит се опита, но разбра, че седят в една и съща лодка и само ще загубят, ако в момента спорят чии пълномощия са по-големи.

— Как смятате да действате? — попита той.

Смит кимна с глава не към хотела, а към затворената врата на автомобила.

— Изпратих една група при задната врата и друга на покрива. Щом заемат позиция, нападаме. — Той замълча за момент, през което време внимателно наблюдаваше двамата до подслушвателната апаратура, после продължи: — Щеше да е добре да знаем още колко души има в хотела. Можете ли да разберете?

— Ако хъркат достатъчно силно, да — отвърна мъжът, който преди това беше разговарял с него. Хайдман недоволно присви вежди, и мъжът побърза да добави: — Ще се опитам.

— Добре. — Смит потупа с ръка джоба, в който пусна радиостанцията си. — Дайте ми сигнал, когато откриете нещо. — Той се обърна към Хайдман: — Вие и хората ви ще подсигурявате входната врата. Но няма да правите нищо, преди да дам команда!

Хайдман щеше да възрази — в крайна сметка никой не беше възлагал на американеца командването на акцията. Хрумна му също, че и съгласието на Смит преди малко може да е било само тактика. Но после, съвсем навреме си спомни и своите собствени думи: стояха от една и съща страна на огневата линия. Нищо не печелеха, ако се карат.

Смит сякаш прочете мислите му, защото в продължение на две секунди го гледа безмълвно и много проницателно, преди да продължи тихо и със съзаклятнически тон:

— Не бива в никакъв случай да подценявате този човек, комисар Хайдман. Много по-опасен е, отколкото можете да си представите.

— Знам — каза Хайдман.

Смит поклати глава.

— Не, не знаете. Салид не е човек. Не и в този смисъл, в който вие използвате тази дума. Той е машина — смъртоносна, прецизно действаща машина за убиване, която не познава съвест, колебание и скрупули. Не го забравяйте нито за миг. Спасявал се е от ситуации, които са изглеждали много по-безнадеждни от тази тук, и всеки път след себе си е оставял убити — от моите хора, от своите, случайни свидетели, които са имали нещастието да се озоват на пътя му. Салид убива така, както вие отваряте вратата или запалвате двигателя на автомобила. Никога не го забравяйте!

Ако беше продължил само още секунда, Хайдман щеше да го прекъсне. Колкото и да бяха пресилени, думите на Смит го накараха да усети ледените тръпки по гърба си, но по-лошото беше, че действието им върху хората му сигурно бе много по-лошо. Затова се зарадва, когато Смит се обърна и отвори вратата.

— Колко време вече го преследвате? — попита Хайдман.

— Салид ли? — Лицето на Смит потъмня и в очите му проблесна нещо недобро. — Твърде дълго вече.

Американецът си тръгна, но думите му оставиха у Хайдман нещо, което предпочиташе да не го беше научавал. Това, което видя в погледа на агента, доста го изплаши, защото му даде да разбере, че Смит не е обикновен агент на ЦРУ, подгонил терорист, и че за него Салид беше повече от престъпник, който трябваше да обезвреди. Не знаеше какво е ставало между двамата и вероятно никога нямаше да разбере, но едно осъзна с абсолютна сигурност: Каквото и да се случеше през тази нощ каквото и да направи той, главните действащи лица щяха да бъдат Смит и Салид и само единият от двамата щеше да оцелее.