Волфганг Холбайн
Антихристът (59)

9.

Дрехите му бяха изгорели. От силната горещина косата му беше овъглена, а ръцете — покрити с червени мокри мехури. Изглеждаха, сякаш бяха пъхнати в червени гумени ръкавици. Предположи, че и лицето му не изглежда по-различно. Когато си поемаше дъх, всеки отделен нерв в гърлото му крещеше от болка, а дробовете, поели нажежения до хиляда градуса въздух, изпращаха огнени стрели от болка до всяко ъгълче на тялото му. И въпреки всичко още беше жив.

Кенъли не можеше да каже как е излязъл от хеликоптера. Спомняше си, но сякаш бяха спомени на друг. Сигурно така беше, защото ако картините в главата му бяха истински спомени, тогава излизаше, че обгърнат от огнена мантия, се е измъкнал от горящия хеликоптер, пламтящ като дракон — същество, живеещо в огън, дишащо пламък, в чиито вени пулсираше лава.

Беше невъзможно. Халюцинираше за пореден път — мираж, предизвикан от предполагаемото преминаване границата на смъртта и от мъките, които изпитваше. Истината вероятно беше, че е бил изхвърлен от разбилата се машина, така че не е изпитал непосредствената сила на експлозията. Всъщност няма значение. Беше жив и в момента това беше най-важното.

Кенъли не се заблуждаваше. Имаше достатъчно опит в подобни неща, за да знае, че раните му са смъртоносни. Щеше да умре или остатъка от живота си щеше да прекара като инвалид в количка, което за него беше по-лошата възможност. Но сега дишаше, а шокът и невероятните количества адреналин в кръвта му го предпазваха от най-жестоките болки. Това състояние нямаше да продължи още дълго, знаеше го. Историите за мъже, които часове наред след смъртоносни ранявания и с откъснати крайници продължават да се бият, бяха само легенди. В най-добрия случай му оставаха минути живот. Може би времето щеше да стигне, за да изпълни задачата си и да убие Салид и останалите двама. А после — ако имаше още сили — щеше да убие и себе си. Развалините на манастира сякаш бяха безкрайно далече. Секундите, които щяха да са нужни на хеликоптера, за да измине разстоянието, за него се превърнаха в безкрайност. Всяка крачка му струваше неимоверно много усилия. Стъпките му оставяха кървави следи върху снега, чувстваше как от безбройните рани животът изтича от тялото му — не бързо, но неумолимо. Ами ако съдбата му е подготвила специална изненада за края — да види Салид, но да няма сили да се прицели и да натисне спусъка?

След безкрайна вечност стигна до арката на портата. Дори не забеляза кога. Пътят дотук го беше превърнал в машина, способна единствено да поставя краката си един пред друг и да се влачи напред, без да вижда накъде върви. Блъсна се в стената и остана да лежи като преобърната костенурка. Не знаеше къде се намира, кой е и какво търси тук.

Стоп! Не беше вярно! Салид — мъжът, който ще бъде твой съдник. Трябваше да убие Салид. Вече не знаеше кой или какво е този Салид, още повече защо трябваше да го убие. Знаеше само, че трябва да го убие. Беше важно за него. Ако не успее, значи всичко, в което е вярвал през целия си живот, е било погрешно.

От малък резервоар, скрит някъде в тялото му, събра сили да се претърколи по корем и да се закрепи на ръцете и краката си. Дланите му щяха да се пръснат, когато с цялата си тежест се опря на тях. Сякаш бръкна в нажежени стъкла. Продължи да се изправя, успя някак да застане на крака и олюлявайки се, мина под извития свод. Беше полусляп, но можеше да чува. Шумове. Тихия шепот на вятъра и на гората. Стъпки. Гласове ли бяха това? Гласове. Гласът на Салид.

Откритието му даде нови сили, но го накара да осъзнае и още нещо — че черпи от последните резерви на онази енергия, която беше нужна за поддържане на самия живот, а не биваше да се използва за движения, мислене и действие. Всяко вдишване го състаряваше с една година. Толкова време не му трябваше. Само няколко секунди! Не повече, отколкото бяха нужни да се вдигне пушката и да се свие пръста около спусъка.

Мислите му се проясниха още веднъж, зрението също стана по-силно. Салид и другите двама бяха само на няколко крачки пред него. Както и първия път, позна палестинеца по това, че единствен носеше оръжие. Мъжът, който ще бъде твой съдник? Не!

Не вярваше на тези глупости. Нямаше нищо вярно в тях, само суеверие! Приказки за примитивни народи и прости умове, но не и за човек като него, научил повече за живота и смъртта, отколкото бе искал. Ще докаже на този проклет човек-насекомо, че не е вярно. Ще умре, но не от ръката на Салид. Кенъли вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка.