Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001

История

  1. — Добавяне

5.

Хеликоптерът се приземи точно на минутата. Поне така предполагаше Кенъли, защото часовникът му беше спрял, а не знаеше дали може да се довери на вътрешния си часовник. А той твърдеше, че от телефонния разговор до кацането на хеликоптера на покрива на болницата е изминал час и половина.

На Кенъли обаче му се стори като век и половина. Съвсем мъгливо си спомняше как излезе от онази къща от отсрещната страна на улицата и дойде дотук. Същият инстинкт за оцеляване, който и преди го беше предпазил от най-лошите видения, отново се беше задействал. Спомняше си сцената пред обкръжената къща и срещата с Нещото-Смит като сън, в триизмерни, ужасяващо ясни и цветни картини, но без всякаква връзка и с усещане за ирационалност, което смекчаваше ужаса. Нещо вътре в него му пречеше да си спомня, много добре го осъзнаваше, но не се бореше срещу него. Беше само халюцинация и нищо повече, по дяволите, нищо повече! А какво означаваше, вече беше друг въпрос и в момента нямаше никакво значение.

Кенъли беше застанал в подветрената страна на стълбището и затова забеляза хеликоптера чак когато машината се спусна от небето. Виждаше го само с ъгълчетата на очите си, но част от разума му регистрираше всичко съвсем точно. Беше чувал за хеликоптери като този, но никога не ги беше виждал. Машини, които летяха почти безшумно и бяха невидими за радарите. Доколкото знаеше, бяха много малко и се пазеха за строго секретни операции на ЦРУ. Обстоятелството, че тайнственият му гост пристига с такава машина, само по себе си издаваше много повече за него, отколкото Кенъли беше разбрал през последните години.

Когато беше на половината разстояние до хеликоптера, страничната врата се плъзна встрани. Кенъли продължи напред, свил глава между раменете. Снегът, блъскащ в лицето му, премина в град, от който в очите му се появиха сълзи. Помисли си, че няма да може да извърви последните метри. Роторите бяха безшумни, но завихрянето, което предизвикваха, беше истинска буря, която щеше да го събори на земята. Към това се прибавяше и неудобството, че вятърът отвяваше нападалия сняг, а отдолу покривът беше покрит с гладък като стъкло лед. Няколко пъти се препъна и само по някакво чудо не падна. Когато достигна хеликоптера, една ръка се протегна към него. Кенъли с облекчение я пое, опря се с другата на рамката на вратата и с последни сили влезе. В същия миг загуби равновесие и падна на едното си коляно, защото пилотът веднага издигна машината, още преди да е пристъпил в кабината.

Кенъли изпълзя напред, а мъжът, който му помогна, затвори вратата. През голямото стъкло видя колко бързо набираха височина. Движението беше толкова безшумно, сякаш се движеше призрак. В кабината двигателят изобщо не се чуваше.

Поиска да се изправи, но изненадано политна назад и се хвана за лявото коляно, на което беше паднал. Сълзи избиха в очите му от болка. Изчака няколко секунди, после със стиснати зъби се строполи на седалката. Левият му крак туптеше, за миг болката стана толкова силна, че му прилоша. Стори му се направо смешно — преживя всичко дотук, за да си счупи крака, докато се качва в някакъв хеликоптер?!

— Наред ли е всичко?

Кенъли кимна, стисна коляното си с две ръце и чак тогава вдигна глава, за да погледне спътника си. Преживя истинска изненада. Позна гласа, макар да звучеше по-различно, отколкото по телефона, но лицето насреща не подхождаше на гласа. Тембърът, който през последните петнадесет години беше определял живота му н много по-голяма степен, отколкото можеше да си представи, беше на възрастен човек, плътен и излъчващ авторитет, предизвикващ асоциации за побеляла коса и силни ръце. Това, което виждаше пред себе си, беше пълна противоположност на тази представа. Спътникът му беше не по-стар от тридесет и пет години, тъмнокос, много слаб и някак изнервен, което Кенъли веднага почувства, макар да седеше неподвижно и да го наблюдаваше. Изглеждаше малко недоспал и уморен. Ръцете му бяха поставени върху бедрата, но въпреки това изглеждаха сякаш треперят.

— Вие сте Кенъли?

Кенъли отново кимна с глава, без да каже нищо, защото му трябваше време, за да проумее онова, което вижда. Беше вярвал, че служи на някакъв авторитет, на сивокос кардинал в сянка. Мили Боже, когато за първи път говори него, този младеж трябва да е бил дете!

— Мисля, че ми дължите няколко обяснения — каза той потиснато. Гласът му трепереше, защото коляното така жестоко болеше, че вече започваше да се пита дали наистина не го е счупил. Болката го нервира. Събеседникът му сигурно щеше да го приеме като несигурност, което нямаше да е много далеч от истината, колкото и неприятно да му беше на Кенъли. За негова изненада младият мъж отговори напълно сериозно:

— Прав сте. Ще разберете всичко. Но първо ми отговорете на един въпрос: как успя да се измъкне?

— Откъде знаете, че се е измъкнал?

— Нямаше да сте тук, ако бяхте изпълнили задачата си — отвърна другият. В гласа му не се долавяше и следа от упрек или съжаление. Това, което Кенъли смяташе, че усеща, беше отчаяние. Малко по тихо и повече на себе си допълни: — Освен това от самото начало нямахте никакъв шанс.

— Знаели сте?

— Моля ви! — Мъжът, чието име Кенъли не знаеше, вдигна помирително ръце. Кенъли видя, че наистина трепереха. Бяха фини ръце на изнежен човек.

— Ще ви обясня всичко, ако времето ни стигне. Страхувам се, само че ни остава по-малко, отколкото е нужно, за да се отговори на всички въпроси. Кенъли наистина се ядоса, този път не само заради болката в коляното.

— Ще трябва да намерите време! — остро изрече той. — Искате да убия определен човек, нали? — Той се изсмя. — Не ми се сърдете, но… ми се струва, че поне трябва да ми кажете защо да го правя!

— Сигурно сте прав. Проблемът е, че не ни остава много време. — Той погледна часовника си, смръщи чело и вдигайки леко рамене, пусна ръкава си. — Не повече от пет минути, а може и по-малко.

— Докато стане какво? — попита Кенъли.

— Докато стигнем манастира. Това е целта ни.

— Манастира ли?

— Всичко започна там. Трябва там и да завърши. — Погледът му започна да блуждае. Гледаше Кенъли, но той беше сигурен, че вижда не него, а нещо друго. И не беше особено любопитен да научи какво.

— Не знам… — каза Кенъли. Доста бързо, за да прозвучи убедително. В следващия миг избухна:

— Какво общо, по дяволите, има това със Смит? И кой сте вие всъщност? Даже не знам името ви!

Мъжът се усмихна и странно защо, вместо по-млад, усмивката го направи да изглежда по-стар.

— Името ми? То не променя нещата… Вече не. Но може да ме заричате Адрианус, ако искате.

— Адрианус ли? Що за име?

— Името на един от учителите ми, не е моето. Но върши работа и е толкова хубаво, колкото всички останали. Познанството ни няма да продължи дълго така или иначе. Видяхте ли как умря Смит?

— Не! — грубо отвърна Кенъли.

— Не искам да знам какво сте видели. Но каквото и да е било, то е отговорът на всички ваши въпроси, Кенъли. Срещу себе си имаме не обикновен терорист или престъпник като тези, които обикновено преследвате. Твърде е вероятно съдбата на света да се окаже във вашите ръце, когато пристигнем в целта. Имате ли оръжие?

Кенъли механично бръкна в джоба на сакото си, извади пистолета и сърдито го пусна обратно. Адрианус го видя. Смръщи леко чело, стана и отвори една метална врата над главата на Кенъли. На Кенъли беше достатъчен бегъл поглед, за да разбере, че е оръжеен шкаф, в който имаше най-малко пет-шест пушки и доста на брой малокалибрени оръжия. Адрианус извади една М13 и един късоцевен автомат с два пълнителя и остави двете оръжия на седалката до Кенъли.

— Това ще е достатъчно.

— Достатъчно за какво? — Кенъли недоверчиво огледа оръжията, протегна ръка към автомата, но в последния момент взе пушката. С рутинно движение изтегли пълнителя. Върхът на матовия голямокалибрен патрон беше нарязан на кръст. Кенъли не беше използвал такива патрони, но ги познаваше. И се плашеше от тях. Не пробиваха целта си, а я разкъсваха, без значение какво има пред тях. С тези патрони не можеше да се ранява, те направо убиваха. Той с отвращение го пъхна обратно в пълнителя.

— И защо е това? — Едва сдържа гнева си. — За какъв ме смятате? Подобно нещо използват хора като Салид, но не и аз!

Адрианус седна на мястото си. Погледна отново безполезния си часовник, преди да се обърне към Кенъли, а когато го стори, погледът му питаше къде всъщност е разликата между него и Салид. Все пак беше достатъчно умен, за да не изговори думите на глас.

— Сега не е моментът да говорим за етика или за почтеност. Трябва да обезвредите Салид и останалите и няма никакво значение как.

— Защо? Кой сте вие, Адрианус? Какъв сте?

Не разчиташе, че ще получи отговор. Изминаха няколко секунди, преди Адрианус да реагира. Заговори много тихо и с глас, от който Кенъли го побиха тръпки.

— Ние сме нещо като… пазители — колебливо каза Адрианус. — Аз, и няколко други.

— Други? Кои други? — Кенъли се наведе напред. — Смит един от вас ли беше?

— Смит? — Адрианус поклати глава. Изглежда, самото предположение го забавляваше. — Не, Смит знаеше малко повече от вас, Кенъли. Не сме много. Шепа хора. Но има много, които работят за нас и ни служат. Задачата ни е невероятно важна. — Той замълча, после допълни, отново с онзи блуждаещ поглед: — Наистина ли искате да узнаете истината, Кенъли?

Кенъли се наведе още повече, но бързо се изправи, защото щеше да загуби равновесие.

— Да.

— Няма да ви хареса.

— Още по-малко ми харесват глупостите! — гневно отвърна Кенъли и посочи двете оръжия на седалката до себе си. — Искате да убия този човек, но мисля, че на мен пък това не ми харесва. Не ми харесва да не знам причината за убийството!

Тактиката се оказа погрешна. Адрианус за миг бе свалил маската си, под която Кенъли видя слаб, твърде изплашен човек, който търсеше помощ. Но този човек не позволяваше да упражняват натиск над него. На Кенъли му идваше да си зашлеви шамар. Явно е забравил наученото някога.

— Само не ми казвайте, че за първи път ще го правите — хладно каза Адрианус. — Колко души сте убили през живота си, Кенъли? Десет? Сто?

— Нито един — троснато отвърна агентът.

— Не със собствените си ръце — вметна Адрианус. — Но за колко други живота сте взели решение да бъдат угасени?

— Това е друго — опита се да се защити Кенъли. Разбира се, че не беше друго. Адрианус дори не си направи труда да отговори. Нямаше разлика между това да убиеш човека със собствените си ръце и да издадеш заповед да го убият. Второто беше може би още по-лошо. Гневът на Кенъли идваше от това, че за първи път изпитваше на гърба си какво значи да получиш такава заповед, вместо да я дадеш.

— Никога не съм го правил без определена причина. Винаги съм знаел защо трябва да стане.

— И сте вярвали в тази причина, така ли? Бъдете честен, Кенъли — дори, ако ще е за първи път в живота ви! Никога ли не сте се съмнявали в действията си?

Така ли му се беше сторило, или наистина преди малко смяташе, че е притиснал Адрианус в ъгъла? Ама че смешно!

Адрианус въздъхна дълбоко и сякаш силите му го напуснаха. Продължи разказа си шепнешком:

— Винаги сме били убедени в това, което правим. Знаехме, че е правилно. Разбирате ли ме, Кенъли? Никога не сме действали само с предположения или с евентуални възможности. През цялото време знаехме, че един ден ще се случи, само не знаехме кога точно и къде. Вярвахме, че сме подготвени за този ден.

Направи малка пауза и този път Кенъли се показа достатъчно досетлив, за да не го прекъсва. Адрианус искаше да говори. Това, което разказваше, беше толкова важно, че трябваше да го сподели с някого, ако не иска тежестта му да стане непоносима.

— О, да, мислехме, че сме подготвени. От толкова време… Но се огънахме. Може би никога не сме имали истински шанс. Вярвате ли, че има неща, осъдени на провал само защото сте ги започнали, Кенъли?

Кенъли мълчаливо кимна с глава. Изведнъж изпита чувството, че не знае за какво му говори Адрианус.

— Искате да разберете за какво става дума — продължи той. Беше се съвзел достатъчно, за да се изправи и спокойно да отвърне на погледа на Кенъли. — Да, имате право да знаете. Трябва да убиете тримата мъже, Кенъли! И тримата, ако е възможно. Преди един от печатите им да бъде счупен. Кенъли наостри слух. Странни думи, но явно не случайни.

— Защо? Какво са ви сторили?

Адрианус тъжно се усмихна.

— Каквото и да са сторили през живота си тримата, то няма нищо общо с причината, поради която ние с вас сме тук, Кенъли. Виждате ли, това е цената, която аз трябва да платя. Давам ви заповед да унищожите три невинни живота и единствено аз нося отговорността за това си действие. Не вие. Опрощавам ви, Кенъли, доколкото е във властта ми. Отговорността е моя. Каквото и да ни очаква, когато… всичко свърши, аз ще се изправя пред моя съдник, не вие.

Кенъли не знаеше дали наистина разбира какво му говорят, но ако тези приказки за опрощение, отговорност и за Страшния съд бяха в истинския, религиозен смисъл, значи нещата не бяха никак прости. Никак! Кенъли не вярваше в Бог. От дете беше убеден атеист и през целия си съзнателен живот остана такъв.

— Ами ако откажа? Сам казахте, че тримата са невинни, макар че това е глупаво, особено що се отнася до Салид. На съвестта на този тип тежат повече хора, отколкото сандвичи съм изял през целия си живот. — Той махна с ръка, когато Адрианус понечи да каже нещо. — Какво ще стане, ако откажа? Може и да сте прав, че съм убивал хора, но никога не съм го правил безпричинно.

— Има причина — каза Адрианус. — Но не е Салид. Причината е в манастира, Кенъли. И в този, който беше затворен вътре. И който вече е на свобода.

— Кой е той? За кого говорите, Адрианус?

Адрианус го изгледа настойчиво и мълчаливо, после му каза.