Волфганг Холбайн
Антихристът (8)

8.

Огнени пламъци и насеченото, остро тракане на автомат ги посрещнаха, когато излязоха от бараката. На два метра пред вратата лежеше преобърнат джип, който, преди да влязат, не беше тук. Едно от задните му колелета все още се въртеше, другото гореше. На няколко крачки от него лежеше проснат мъртъв войник, а на по-малко от метър до него — трупът на един от хората на Салид. Престрелката почти беше приключила. Салид знаеше, че те са победителите. Всъщност бяха още преди да започнат нападението. Салид не обичаше да поема задачи, които могат да свършат с поражение.

Лагерът беше малък и последното нещо, което войниците тук си бяха представяли, бе да използват оръжията си. Десет години мир бяха размекнали американските морски пехотинци, от които толкова се страхуваха навсякъде по света. Според Салид те и без друго бяха надценявани. Ако целта на тяхното нападение беше да прочистят лагера, досега тук да не е останала жива душа. Погледна часовника си. Движеха се точно по план въпреки времето, което изгубиха в бараката.

Той пожертва една минута, за да достигне със скок преобърнатия джип и да огледа положението. Освен двамата мъртъвци откри още три други трупа, всички в американски униформи. Една от останалите две бараки гореше с ярки пламъци. Гъстият дим, който излизаше от прозорците и от срутения наполовина покрив, му пречеше да види какво става зад сградата, но чуваше изстрели. Не от истинска престрелка. Хората му продължаваха да стрелят, за да накарат американците да си държат главите наведени. Добре. Салид беше заповядал на хората си да избягват ненужното проливане на кръв, но не беше определил точно какво разбира под „ненужно“, не от проява на някаква човечност или съобразителност, а защото всякакво прахосничество му беше чуждо — също и това на човешкия живот. Тези войници не бяха негови врагове. Просто случайно се намираха на погрешната страна.

Салид хукна приведен напред. Приближи се на зиг заг до горящата барака, десетина метра преди нея зави рязко надясно и ругаейки, мигновено се хвърли на земята, когато точно пред него един куршум се заби в калта и го опръска. Изстрелът беше случаен, но също толкова смъртоносен, както и този, произведен след добро прицелване. Трябва да бъде по-предпазлив. Когато вдигна глава, почвата пред него за втори път изригна и го засипа с ледена вода и кал. Явно първият изстрел не е бил съвсем случаен.

Тъмните очи на Салид се стесниха и заприличаха на цепнатини, докато се оглеждаше, за да разбере откъде стреля нападателят му. Откри го веднага — приличаше на размита в пламъците сянка, застанала в един от прозорците. Салид изпита някакво мимолетно учудване. Горещината в бараката сигурно беше непоносима. Запита се откъде войникът намира сили да стреля по него.

Учудването му нито за момент не го разколеба да вдигне оръжието и да стреля срещу войника. Онзи светкавично отскочи встрани и куршумът мина край него, без да го нарани. Салид коригира прицела си с няколко милиметра и натисна още веднъж. Куршумът удари в рамката на прозореца, точно там, където трябваше да стои американецът, и от дървото се разлетяха трески. Почти в същата секунда сянката отново се появи пред пламъците. Салид не чу звук, но този път попадението беше толкова близо, че усети горещия въздух от куршума.

Той изруга, стреля още веднъж и доволен установи, че онзи отново се скри. Светкавично обърна пушката настрани, бързо отви заглушителя и го хвърли на земята. На едно по-дълбоко ниво на съзнанието си, което съвсем безучастно наблюдаваше и регистрираше случващото се, установи, че отново направи грешка, оставяйки заглушителя на оръжието, който в гората му беше полезен, но тук отнемаше твърде много от пробивната сила и точността на прицела. Отново се прицели и натисна три пъти един след друг. Този път видя, че проби тънкото дърво. На прозореца се появи сянка. Салид насочи пушката към главата, но не натисна.

Не беше нужно. Мъжът остана неподвижен още секунда, изведнъж се олюля и политна напред. Автоматът падна от ръцете му и тупна върху топящия се сняг пред бараката. Морският пехотинец падна през перваза на прозореца. Салид видя, че гърбът на униформеното му яке вече тлее.

Бързо се изправи и продължи напред. Следващите двадесет крачки използва прикритието на дима, но останалата част от пътя беше открита. Салид продължи да тича в зиг заг, скачайки наляво, надясно, напред и назад, правеше всичко, за да не бъде постоянна мишена, в случай че на някой от племенниците на Чичо Сам му дойдеше наум да забрави възвишените си принципи и да стреля в гърба на бягащ човек.

Никой не стреля по него. Салид стигна невредим до хеликоптера, обиколи го и се качи в кабината. Плющенето на изстрелите и пукането и пращенето на пламъците изведнъж станаха някак глухи и далечни.

Пред контролното табло на хеликоптера седеше млад мъж в маскировъчна униформа и с тъмното лице на ориенталец. Един доста нервен ориенталец, както загрижено установи Салид.

— Какво не е наред? — попита той.

— Нищо — притеснено отвърна пилотът. — Не познавам този тип машини. Не съвсем точно. Уредите са различни от тези, които досега съм пилотирал.

— Мислех, че можеш да караш хеликоптер, или не е така? — попита Салид.

— Мога! — с отбранителен тон каза другият. Говореше бързо и с тон, който не придаваше много истинност на думите му. — Но досега съм летял само на руски машини. Тази тук е друга.

Той протегна ръка към един ключ, поколеба се и накрая превъртя един друг. Към близо десетината мигащи лампички върху таблото се прибави още една.

— Можеш или не можеш? — още веднъж попита Салид. Гласът му звучеше съвсем спокойно. Не изпитваше истински гняв. Мъжът щеше да понесе своята отговорност, както и този, който му го прати, но по-късно. В момента важно беше да се махнат оттук, и то колкото се може по-бързо. По план им оставаше малко време и не можеха да си позволят никакво забавяне. От първия изстрел бяха изминали горе долу четири минути и във въздушната база Рейн-Майн, отдалечена на по-малко от тридесетина километра, сигурно вече виеха сирените и екипажите тичаха към хеликоптерите си.

Вместо отговор мъжът натисна още няколко копчета. Салид чу тихичко писукане, което бързо се засили. В същото време роторните перки над прозрачната кабина започнаха да се въртят — в началото бавно, после все по-силно. Салид усети облекчение, но не кой знае колко голямо. Още не бяха във въздуха. Погледът му мина край пилота и се насочи навън. Огънят се беше разраснал и бараката гореше като клада. Светлината беше толкова ярка, че в очите му се появиха сълзи. Вътре не беше останал никой жив. През дима към хеликоптера притичваха две фигури в маскировъчни костюми. Едната внезапно се препъна, падна на колене и с гротескно, бавно движение вдигна ръце към лицето си. На мястото на дясното око зейна кървава дупка. Вторият мъж продължи напред, без да спира, заобиколи машината, промъкна се в тясното пространство покрай Салид и седна на задната седалка.

— Тръгвай! — заповяда Салид.

Пилотът се поколеба само секунда. Бяха дошли шестима, сега тръгваха трима. Един бърз поглед на Салид беше достатъчен да го накара да стисне с две ръце лоста за управление и бързо да натисне педалите.

Виенето на перките стана още по-силно. Над кабината вече се виждаше само бясно въртящ се кръг, който като миниатюрен тайфун разпръскваше снега в широк кръг наоколо. Машината започна да трепери, после бавно се отдели от земята. Салид си позволи да изпита леко облекчение. Трима от шест. Можеше да свърши и по-зле. Останалите трима загинаха с радост, със съзнанието, че служат на справедливо дело — тяхното дело, което само заради това, че е тяхно, автоматически ставаше и справедливо. Ама че глупаци! Но това също беше една от тайните на неговия успех. Необходими бяха глупаци, за да могат да оцеляват мъжете като него. При тази мисъл върху брадатото му лице се плъзна тънка, едва доловима усмивка. Но не се задържа много, може би една секунда или две.

Точно толкова време, колкото му трябваше на хеликоптера да се издигне на двадесет метра височина и да обърне заоблената плексигласова кабина на запад.

В този момент видя бързо приближаващия се „Апах“.