Волфганг Холбайн
Антихристът (44)

11.

Хайдман се събуди, когато вкарваха носилката в линейката. Изпитваше ужасни болки, но макар че първата му мисъл беше ужас от обстоятелството, че от милостивата прегръдка на безсъзнанието го връщат обратно в този ад от мъки, в същия момент разбра нещо много по-лошо: всеки нерв в тялото му сякаш гореше в пламъци. Изпитваше такава мъчителна болка, каквато до този момент дори не бе си и представял. Болката преставаше точно под сърцето, като отрязана. Веднага разбра какво означава това.

Макар че изпитваше невероятни болки, мозъкът му работеше с непозната досега острота. Два от куршумите го бяха улучили — първият беше избил оръжието от ръката му и беше отнесъл последната фаланга на малкия му пръст. Вторият беше пробил гърдите малко под сърцето и беше заседнал в гръбначния стълб.

Спомняше си всичко, всяка дребна подробност, всяка мисъл, минала през главата му, докато беше в къщата. Знаеше с абсолютна сигурност, че всичко наистина се беше случило. Мисълта да го окачестви като халюцинация беше примамлива, но не искаше да и се поддава.

Отвори очи. В първия момент не видя нищо освен червени сенки, после те се сляха в неясна картина, която миг по-късно леко се проясни. Наведено над него, го гледаше бледо лице, оградено със сплъстена от пот тъмна коса. Яркочервеното яке и сръчните професионални движения, с които мъжът правеше нещо по тялото му, издадоха, че е лекар. Мъжът се изплаши, когато Хайдман отвори очи и го погледна, но след миг уплахата отстъпи място на несигурно облекчение.

— Събудихте се — рече лекарят. — Много добре. Не бива да се движите, разбрахте ли ме? — Хайдман отвори уста да отговори, но лекарят бързо вдигна ръка. — Не се опитвайте да говорите! Дайте ми знак с очи, ако искате нещо.

Хайдман сведе клепачи и върху лицето на доктора пробяга бърза усмивка.

— Боли ли ви? — попита лекарят.

Хайдман присви очи. Лекарят обърна глава и каза нещо на някого, когото Хайдман не можеше да види. После взе ножица и започна да разрязва първо палтото, после ръкавите му.

— Ще ви дам нещо срещу болките. Важно е да останете буден. И не трябва да се движите, за нищо на света. Разбрахте ли?

Хайдман отново присви очи. През живота си никога не се беше разболявал тежко, още повече пък раняван, но беше ставал свидетел на достатъчно подобни ситуации, за да знае, че е най-добре, ако прави онова, което лекарят казва. Сега обаче не ставаше въпрос само за него. Трябваше да разкаже какво става в къщата. Непременно! Но при опита да напрегне гласните си струни, болката отново го прониза.

Лекарят забоде една игла във вената на лявата му ръка и натисна буталото на спринцовката. Хайдман усети всичко с невероятна яснота. След миг в ръката с приятен гъдел започна да пълзи упойката и бързо да се качва нагоре. Болката не изчезна напълно, но намаля чувствително.

— Това е най-силното, което мога да ви дам — каза лекарят с истинско съжаление в гласа. — Не се притеснявайте, ще се оправите.

Като че ли точно това най-много го интересуваше! В този момент Хайдман изобщо не мислеше за себе си. Не че беше герой. Никога не е и бил. Никога не си беше представял, че е в състояние да рискува собствения си живот, за да спаси друг човек, но сега наистина му беше все едно какво ще стане с него. Трябваше да предупреди хората отвън. Никой не биваше да влиза в онази къща! Това, което ги очакваше там, беше по-лошо и от смъртта. Отново се опита да произнесе нещо, но гласните струни не му се подчиняваха. Гъделичкащата линия, зад която болката вече не измъчваше тялото му, беше стигнала до раменете и бавно се разпростираше в гръдния кош. Сигурно ще може да проговори, когато медикаментът разгърне пълното си действие.

Лекарят му сложи втора инжекция, погледна го замислено и леко се изправи.

— Какво става отпред? — извика той силно и с остър тон. — Защо не се движим? Човекът трябва да бъде откаран в болницата!

Не получи никакъв отговор, но миг по-късно задната врата рязко се отвори. Хайдман чу възбудени гласове, които явно се караха, а после някой се качи и се приближи към него.

— Какво си мислите? — разгневено попита лекарят. — Не виждате ли, че човекът е тежко ранен? Нямате работа тук!

— Съжалявам, докторе — каза дошлият. — Трябва да говоря с пациента.

— И дума да не става! — със заповеднически тон отвърна лекарят. — Той няма да разговаря с никого! Трябва веднага да бъде откаран в болницата. Незабавно!

— Моля ви, докторе, не усложнявайте нещата! Само за миг, наистина. Много е важно.

Хайдман различи гласа, но в първия момент не можа да го свърже с определено лице или име. После си спомни кой е: Кенъли. Това го накара да изпита облекчение и учудване едновременно. Автоматично беше решил, че и него го е сполетяла съдбата на агент Смит.

Лекарят отново отвори уста да каже нещо, но американецът с властен жест го прекъсна. Направи дори още нещо: без всякакво усилие хвана лекаря за китката и го избута към вратата, където вече чакаха двама други. Без изобщо да обръщат внимание на протестите му, те го хванаха и го издърпаха навън.

Кенъли седна на табуретката, на която беше седял лекарят, и замислено погледна Хайдман в очите. Не свали погледа си дълго — три, четири, пет секунди и от този поглед Хайдман потръпна. Нищо от това, на което се надяваше, не видя в тези очи. Бяха студени като очите на насекомите, които видя в къщата.

— Разбирате ли ме? — попита американецът.

Хайдман отвърна по същия начин, по който отговаряше и на лекаря — сбърчи чело.

— Какво стана там? Къде са Смит и другите?

— Мъртви — отговори Хайдман. Медикаментът вече действаше из цялото му тяло. Продължаваше да изпитва болка, но се чувстваше приятно замаян. Говоренето му причини по-малко усилие, отколкото си мислеше.

— Салид ги е убил — предположи Кенъли, но Хайдман мъчително поклати глава.

— Не трябва… да… отивате там — каза той на пресекулки. — Не… пращайте никого…

Кенъли смръщи вежди.

— Какво искате да ми кажете?

— Не… беше… Салид. — Приятната отнесеност постепенно се заменяше от силна умора. Колкото да се беше радвал на безсъзнанието, толкова по-силно сега се бореше срещу него. Още не биваше да губи съзнание. Още не!

— Бръм… барите… ще… убият… всички.

— Бръмбари ли? — За първи път Хайдман видя върху лицето на Кенъли някаква човешка реакция — почуда. — За какво говорите?

— На… се… коми — прошепна Хайдман. Гласът му беше толкова тих, че не знаеше дали наистина е изговорил думата. — Бръмба… ри… навсякъде… Изяли са… Смит… и… жената.

— Каква гадост, по дяволите, ви е сложил този идиот докторът? — възмутено попита Кенъли.

— Не-е — простена Хайдман. — Истина… е. Не… се връщайте… там!

Кенъли го погледна още веднъж ядосано, после така рязко стана от мястото си, че наметнатото му палто падна на пода. Без да обърне глава или да се сбогува, американецът излезе.

— Не-е — изпъшка Хайдман. — Останете… тук! Истина… е. Не… не бива да се връщате в къщата.

Кенъли не го чу, защото беше излязъл от линейката. Хайдман го чу да говори с някого на английски. Започна да го обзема някакво неясно отчаяние. Насекомите го пуснаха да излезе не заради друго, а за да предупреди останалите. Нямаше да допуснат друг натрапник в царството си.

Мисълта за това, което очакваше хората, които в този момент вероятно се подготвяха да изпълнят заповедта на Кенъли и да атакуват къщата, го изпълни с такъв ужас, че събра всички сили и мъчително се надигна. Тялото му отговори на усилието с нова вълна пареща болка, но Хайдман стисна зъби. Пред очите му отново затанцуваха червени сенки, прилоша му, но потисна усещането и се подпря на здравата си лява ръка. Стенейки, вдигна глава и се насили да отвори очи. Не беше сам в линейката. Някой беше влязъл и сега стоеше наведен над него.

В първия момент помисли, че Кенъли се е върнал или че е лекарят. После погледът му се проясни и видя, че не е нито един от двамата.

Нещо у него угасна. Вече не чувстваше болка, не се страхуваше. Всичко, което беше помислил и почувствал, отлетя и единственото нещо, на което беше способен в този миг, бе втренчено да се взира в лицето на непознатия, който също го гледаше. Това лице, мили Боже, това лице!

— Не! — прошепна той. — Не!

Фигурата вдигна ръка и я протегна към него. Хайдман изпъшка от ужас, оттласна се и с двете ръце и запълзя, влачейки безжизнената долна половина на тялото си. Искаше да избяга от непознатия, но погледът му беше като прикован в лицето му. Очите — големи, тъмни и прастари, бяха изпълнени със знание, мисълта за което го изгаряше. Имаше чувството, че ако още миг гледа тези очи, ще умре, в същото време беше и невъзможно да се отдели от тях. Хленчейки от страх, изпълзя назад. Ръката на непознатия го последва, доближи лицето му и го докосна лекичко по челото.

В гърба на Хайдман избухна огнена топка, бързо обхвана цялото тяло и изгасна.

С нея изчезнаха и болките, едновременно с това се възвърна чувствителността на долната половина на тялото му. Всичко стана толкова внезапно, че краката му подскочиха почти половин метър нагоре от леглото. Хайдман изохка от изненада и уплаха, седна и с широко отворени, невярващи очи погледна краката си. Трепереха. Чувстваше ги как треперят. Вече не беше парализиран. Господи, усети как куршумите разбиват гръбнака му и късат нервите, но ето, че сега движеше краката си! Дори нещо повече: когато вдигна дясната си ръка и разгледа пръстите, видя, че раната не само е престанала да кърви, но е и напълно зараснала. Чудото си имаше и граници — откъснатата става не беше пораснала, само чуканът бе покрит с гладка, розовочервена кожа и изобщо не го болеше. Хайдман вдигна глава и се огледа. Беше сам! Тайнственият непознат беше изчезнал така безшумно, както се беше появил.

За кратък миг съвсем сериозно се замисли дали не е изпаднал в кома и да е сънувал, но веднага отхвърли предположението. Дори и така да беше, нямаше възможност да разбере истината. Случилото се беше толкова реално, че за първи път в живота си сякаш истински усещаше какво е реалност и, обратното — всичко, което до този момент беше изживял, се оказа само част от много по-голямо и всеобхватно цяло, което не бе в състояние веднага да прозре, но за същността, на което едва сега започваше да се досеща. Така сигурно се чувстваше човек, завърнал се от царството на мъртвите. Беше чувал, че преживелите клинична смърт след това имат съвсем различно отношение към смъртта, но не бе вярвал, че е наистина така.

Без напълно да съзнава какво върши, седна и спусна крака от покритата с кожа носилка. Едва когато босите му стъпала докоснаха студения под на линейката, проумя какво представлява това простичко движение. И не само защото преди минута беше напълно невъзможно. Отведнъж го обзе всемогъщо страхопочитание към живота. За първи път, откакто можеше да мисли, осъзна колко могъщо е чудото, което допреди малко беше приемал за съвсем естествено, и каква невъобразима сила и мощ беше необходима, за да бъде създадено от Нищото.

За първи път в живота си Хайдман почувства, че наистина има Бог.

Стана, направи две крачки към вратата и излезе от линейката. Студът, тъмнината и леденият вятър се стовариха върху него, но макар че започна да трепери и че дъхът от устата му моментално се превръщаше в гъста сива пара, устните му се разтегнаха в тънка усмивка. Студът и режещият вятър не му пречеха, напротив — наслаждаваше се на тези усещания с всяка частица от тялото си, защото бяха част от могъщото тайнство, което опозна.

Някой изкрещя нещо. Хайдман се обърна и видя фигура в яркочервено яке да бърза към него. Мъжът силно ръкомахаше. Беше лекарят. Явно не разбра кой е или го взе за Кенъли или някой от неговите хора, защото върху лицето му беше изписан едва ли не свещен гняв. Връхлетя върху него и за малко да го събори, но се закова на място, когато го разпозна, сякаш се беше блъснал в невидима преграда. Лицето му изразяваше смешна почуда и Хайдман неволно се засмя.

— Какво…? — заекна докторът и очите му щяха да изхвръкнат от недоумение. — Но… това е…

— Не се тревожете, всичко е наред — усмихна се Хайдман, обърна се и с бавни крачки изчезна в нощта.

Никой не се опита да го спре.