Волфганг Холбайн
Антихристът (57)

7.

Когато заглъхна шумът от двигателя, вътре в хеликоптера настъпи необяснима тишина. Кенъли беше като парализиран. Чутото беше абсурдно и въпреки всички премеждия, които преживя, толкова невероятно, че щеше да се изсмее на глас. Само че никак не му беше до смях. Изпитваше единствено дълбока, всмукваща празнота, зейнала изведнъж вътре в тялото му, която като черен въртоп поглъщаше и отнасяше чувствата и усещанията му.

— Ще го направите ли? — попита след дълго мълчание Адрианус.

Бяха изминали може би пет минути, откакто кацнаха и пилотът изключи роторите. Усещането за време на Кенъли беше спряло, както и часовникът му, и този на Адрианус. Може да бяха часове, а може и само секунди. А може би вече не съществуваше и време. Отдавна трябваше да е съмнало, но през кръглите прозорци на хеликоптера се виждаше само тъмнина. Някой бе дръпнал черно покривало на небето и бе изгасил светлината.

Кенъли мълчеше. Пръстите му галеха метала на оръжието, сложено върху коленете му, но почти не усещаше хладния допир. Не беше сигурен дори, че правилно разбира думите на Адрианус.

— Това е чудовищно! — прошепна той. Разговорът беше също толкова абсурден, колкото и темата — между въпрос и отговор минаваха повече от пет минути, а и те не винаги следваха логичния ред. — Това, което разказахте, е… — той не довърши изречението си.

Минута след това Адрианус каза:

— Сигурно сте прав, Кенъли. Но вече се случи. И постъпихме правилно. Нямаше да сме тук, ако тогава не го бяха затворили.

— И какво спечелихте от това? — вяло попита Кенъли. Трябваше да насилва езика си да се движи. Душевната парализа, предизвикана от разкритието на Адрианус, водеше след себе си и физическа, която настъпваше със закъснение.

— Той ще унищожи всички ни. С какво да го спра? С това тук ли?

Той вдигна пушката с две ръце нагоре и така силно я разтърси, че Адрианус инстинктивно се дръпна малко назад в седалката си. Острата му реакция изненада и него самия, но не можеше да я разбере. Не вярваше на чутото от Адрианус. Бог и Дявол, Иисус и Велзевул — религиозни дрънканици… Суеверие! Останки от отминал свят, отживелици както самият Адрианус. Нито за миг не се съмняваше, че е истина.

— Не съм ви обещавал, че ще успеете — припомни му Адрианус. — Дори не съм ви обещавал, че ще оцелеете след това. Но трябва да опитаме! Веднъж успяхме да го спрем.

— И какво спечелихте?

— Време — отвърна Адрианус. — Две хиляди години, мистър Кенъли. За нас. За всички ни. Може да успеем още веднъж да си изпросим отсрочка. Трябва да опитаме.

Кенъли тръсна глава.

— Прекрасно е, че непрекъснато повтаряте „ние“.

— Бих го направил и сам — каза Адрианус. — Но не мога да стрелям.

Причината беше толкова проста, че Кенъли веднага я прие. Не искаше повече да спори. Не искаше изобщо да говори. Думите изведнъж му се сториха безсмислени. Отново сложи пушката върху коленете си и започна да прокарва пръсти отгоре.

Времето течеше. Часовниците им бяха спрели, но секундите се нижеха и шумът от движението им беше почти доловим. Срокът, който спомена Адрианус, сигурно отдавна беше изтекъл. Може би бяха дошли твърде късно. Салид и двамата с него сигурно отдавна са пристигнали на мястото, много преди да кацнат, и събитията, които искаха да спрат, отдавна бяха започнали.

Чу се леко писукане. Адрианус бръкна в джоба на сакото, извади малък телефон и се обади. Слуша не повече от секунда, после каза:

— Разбрано. Излитайте!

— Там ли са вече? — попита Кенъли.

— Приближават. — Адрианус посочи с глава пушката върху коленете на Кенъли. — Пригответе се, няма да имате много време!

Всичкото време на света беше негово. Кенъли беше добър стрелец и бе сигурен, че може да улучи човек от летящ хеликоптер, още повече пък с автоматично оръжие като това в ръцете му. Но не беше забравил какво му каза Нещото, приело образа на Смит: Мъжът, който ще бъде твой съдник. Няма да убие Салид, Салид щеше да убие него. Знаеше, насекомите-човек му казаха.

Въпреки това стана, отиде до вратата и я отвори. Над главите им роторите се завъртяха и цялата машина леко затрепери — това беше всичко. Дори когато хеликоптерът се вдигна във въздуха, Кенъли почти не усети, че лети. Просто земята отдолу безшумно започна да се отдалечава, следвана от сенките на разрушените манастирски стени, сред които до този момент бяха чакали. Кенъли бавно подви дясното си коляно, подпря лакът на бедрото и притисна пушката до рамото си.

— Ще се моля за вас — каза Адрианус. Казаното не беше по абсурдно от всичко, изречено досега, и Кенъли го посрещна съвсем равнодушно. И въпреки това думите подействаха странно успокоително. Всичко беше объркано, с главата надолу. Точно той, Кенъли, убеденият атеист, изведнъж се превърна във воин от последната библейска битка. Реши по-късно — ако за него имаше по-късно — отново да се посмее на зловещата шега на съдбата.

Включи уреда за нощно виждане на пушката и притисна лявото си око към мерника. Хеликоптерът престана да набира височина и се завъртя на деветдесет градуса. Под тях се показа краят на гората. В зеленикавата картина отрупаните със сняг дървета приличаха на кадър от научнофантастичен филм — недействителни, с резки, неестествени очертания. Различи трите фигури, вървящи по заснежената горска пътека толкова ясно, сякаш бяха на по-малко от метър разстояние пред него.

— Готово!

Или Адрианус моментално беше предал заповедта му, или пилотът следеше разговора им, защото хеликоптерът буквално подскочи от мястото си напред и започна да се издига с невероятна бързина. Кенъли леко коригира мерника и се прицели в първата фигура. От тримата единствено тя беше въоръжена и той предположи, че е Салид. Мъжът, който ще бъде твой съдник. Пушката леко подскочи в ръцете му и изстреля десетина-петнадесет куршума. Беше се прицелил много добре, но явно хеликоптерът се движеше доста бързо, защото куршумите пропуснаха целта и се забиха в снега пред краката на мъжа.

Терористът реагира толкова бързо, както се очакваше. Хвърли се светкавично в снега, претъркулвайки се елегантно, като в същото време се опита да насочи пушката, за да отвърне на стрелбата. При нормални обстоятелства Салид нямаше да го направи. Да улучи човек в летящ хеликоптер от неговата позиция, беше почти невъзможно. Но през последните часове бе преживял достатъчно невъзможни неща. И този глас на Смит — Мъжът, който ще бъде твой съдник. Мъжът, който ще бъде твой съдник. Мъжът, който… Изречението отекваше в главата му, той уплашено се дръпна назад и в продължение на секунда с такава убеденост очакваше изстрела, че вече го чувстваше.

Нищо не се случи. Хеликоптерът продължи да се спуска към трите самотни фигури в гората. Салид лежеше по корем и дори не се целеше в него, защото оръжието явно му създаваше проблеми, а двамата му спътници просто стояха и гледаха спускащия се пратеник на смъртта, без да помръдват.

Кенъли изруга наум. Прецени, че има на разположение още две-три секунди, докато преминат над тримата, после пилотът трябваше да направи завой, за да се приготви за ново нападение. Това щеше да отнеме може би секунди, но те бяха достатъчно, за да има време Салид да стреля. Него вече нямаше да може да улучи, бяха се доближили твърде много. Взе на мушка единия от двамата и натисна спусъка.

Миг преди оръжието да изстреля втория откос, двигателят на хеликоптера изгасна. Машината подскочи като автомобил, чийто шофьор е изпуснал съединителя, куршумите отново пропуснаха целта си и откъснаха няколко клона зад гърба на мъжа, който стоеше в края на гората. Кенъли сне пръст от спусъка.

Нещо беше станало с времето. Носен от собствената си тежест, като хвърлен камък, хеликоптерът прелетя още известно разстояние над тримата, но не падна. Кенъли намери време да свали пушката и да се обърне към Адрианус, а когато машината изразходи силата на инерцията си и теглото и отново се подчини на обикновените закони на физиката, видя как Адрианус затвори очи и се прекръсти. Не му остана време да скръсти ръце за молитва.

Кенъли дори не усети какво изтри съзнанието му — ударът от забиването в земята или ударната вълна от експлозията, която миг по-късно превърна хеликоптера в горяща огнена топка.