Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001

История

  1. — Добавяне

4.

Шофьорът им успя някак да овладее колата, двигателят престана да вие като ранено животно. Продължиха пътуването си с малко по-равномерна скорост. Салид продължи да разговаря с непознатия още известно време, но Бренер така и не разбра нито дума. Двамата с Йоханес седяха един до друг на неудобната седалка, заели едно и също положение: наведени напред, с увиснали рамене и глави, лактите подпрени на коленете, всеки вглъбен в собствените си мисли. От монотонното поклащане на автомобила на Бренер започна да му се приспива. Клепачите му натежаха, ставаше му все по-трудно да държи очите си отворени. С всяка изминала секунда изкушението да се отпусне в топлите прегръдки на съня ставаше все по-силно.

Малка част от съзнанието му се учуди, че в момент като този може да мисли за сън, тази, която отдавна беше се отчаяла от действителността и смяташе, че всичко, което напоследък преживява, е само лош кошмар, от онези, най-упоритите, които никога не свършват и след събуждането стават даже още по-ужасни. В същото време друга част, още по-малка, се опитваше да му обясни, че самата мисъл за подобни неща е повече от смешна. Бренер силно тръсна глава, примига бързо няколко пъти и дълбоко и шумно пое въздух. В колата беше доста студено и леденият въздух трябваше да му помогне да избистри съзнанието си. Трикът не помогна. Мислите му продължиха объркания си танц и колкото по-упорито се опитваше да ги подреди, толкова повече се оплитаха.

— Давам едно пени за мислите ви — обади се неочаквано Салид.

Бренер вдигна поглед. Палестинецът се усмихваше.

— Моля?

Салид махна с ръка.

— Американски израз, забравете.

— Знам го — каза Бренер. — Само се учудвам, че точно вие употребявате американизми.

— Навик — вдигна рамене Салид и отново се засмя, но вече усмивката му не беше никак приятна — гримаса, която нямаше нищо общо с това, което каза. — Може би това е причината да мразя толкова много американците.

— Защото използвате техните изрази ли?

— Защото се опитват да подчинят целия свят — отвърна Салид. Изведнъж заговори по-силно, не недружелюбно или гневно, а в очите му проблесна твърд, заплашителен пламък.

Ако имаше достатъчно място, Бренер сигурно щеше инстинктивно да се дръпне назад. Отново си спомни с кого всъщност седи в колата.

— Не ви разбирам.

— Така ли? — ехидно попита Салид. — Не можете, или не искате да ме разберете?

Бренер не каза нищо. Съжаляваше, че подхвана темата, защото едва ли моментът беше най-подходящ за дискусия на политическа тема със Салид. Но вече беше късно, Салид продължи да говори и вероятно щеше да го направи даже ако Бренер беше си тръгнал.

— Отворете очите си! Огледайте се! Те владеят езика ни, владеят мислите ни! Продуктите им заливат нашите пазари, а телевизионните им сериали — екраните ни. Начинът им на живот…

— …си е техен начин на живот — прекъсна го Бренер. — Никой не ви задължава, нито вас, нито останалите, да го приемате.

— Но го правим — троснато отвърна Салид. — Тази нация е… по лоша от всичко, което някога се е случвало на този свят! Където и да се появят, завладяват живота на хората — с кока-колата си, с автомобилите си, с техния „американски начин на живот“!

Бренер поклати глава.

— Закъснял сте с тридесет години, Салид.

— Да, може би. Вероятно вината не е тяхна. Сигурно сте прав и ние сами си налагаме този начин на живот.

— Дали е така? — попита Бренер, макар че знаеше отговора на въпроса. Салид беше прав по своему. Същевременно силно се заблуждаваше, но странно защо в този случай едното не изключваше другото.

— Да! — отсече Салид. — Във всеки случай повечето от хората. Но не и аз. Отказвам да живея по начин, който не ми харесва!

Бренер може би за първи път истински осъзна защо Салид е станал това, което е.

— Никой не ви принуждава — каза Бренер, макар да знаеше колко безсмислени са думите му. Истината беше, че макар и за кратко, забрави какъв е Салид и сега вътрешно се предупреди да внимава. В тези обстоятелства подобна непредпазливост можеше да завърши със смърт. Вече знаеше тайната на терориста. Беше толкова проста, колкото и чудовищна. Салид търсеше някого, срещу когото да се бори. Ако беше се родил в Германия, сигурно щеше да стане член на „Фракцията Червена армия“, в Ирландия — сигурно водеща фигура от ИРА, а в Щатите — вероятно член на Ку-клукс-клан. За него нямаше значение срещу кого се бори. Може би за тяхната битка в момента беше нужен точно такъв човек, защото беше битка без изглед за успех, без ни най-малък шанс за победа и ако трябваше да бъде честен пред себе си — и без най-малък шанс за оцеляване. Питаше се само каква роля играе той в тази битка.

Тъй като не искаше да продължи разговора, защото се страхуваше от отговора на собствените си въпроси, стана и приведен отиде отпред при шофьора. Мъжът бегло го погледна и кимна с глава към седалката до себе си. Сигурно беше чул разговора със Салид или пък вълнението, което изпитваше, просто беше отпечатано върху лицето му. Бренер благодари с леко кимване. Известно време седяха мълчаливо, после непознатият каза:

— Доста е труден.

В първия момент Бренер дори не разбра какво му казаха. После поклати глава, с мъка устоявайки на желанието да се обърне към Салид.

— Имате предвид… Салид, нали?

— Той е онзи терорист, така ли?

При други обстоятелства щеше да е смешно дори да си помисли, човекът, който им спаси живота, не знае точно кои са. Но по някакъв странен начин сега това се стори на Бренер логично. Без да отговаря на въпроса, попита:

— А вие как се казвате?

— Хайдман — отвърна непознатият. — Но това вече няма никакво значение. Преди бях полицай… Беше много отдавна. Бренер предположи, че е било най-много допреди час.

— А сега какъв сте?

Другият вдигна рамене, движението се предаде на дланите му, силно стиснали волана, и стигна до колелата на автомобила. Той леко се отклони от пътя наляво, после надясно и Хайдман отново го овладя.

— Със сигурност съм лош шофьор — усмихна се той.

Бренер остана сериозен.

— Защо ни помагате?

Отговорът не дойде веднага. Хайдман гледа известно време в празнотата пред себе си, но Бренер имаше чувството, че не го прави само за да следи пътя в започналата снежна виелица.

— Мисля, че е, защото взех решение в полза на живота.

Много странен отговор, направо страшничък, помисли си Бренер. Защото бе казан от човек, който според неговите познания по медицина трябваше да е мъртъв. Разгледа по-подробно лицето на Хайдман на светлината на арматурното табло — съвсем открито, така че той забеляза погледа му. Ако това го смути, не даде да се разбере.

Лицето на Хайдман определено беше на жив човек, не на зомби. Отворената рана от едната му страна беше лоша, но не опасна за живота. Само че палтото му отпред се беше разтворило и Бренер видя, че тъмното петно върху ризата му имаше още по-тъмен център — кръгла дупка, голяма колкото монета от десет пфенига, запълнена със засъхнала кръв. По-голямата дупка, изходът на куршума, се намираше на гърба на Хайдман. Освен че беше потъмняло от кръв, палтото му беше и обгоряло. Този човек просто не можеше да е жив!

— Не се плашете! — изведнъж каза Хайдман. Продължаваше да гледа право напред, но думите му подсказваха, че е забелязал погледа на Бренер. Той се почувства неудобно, че така настойчиво го е разглеждал.

— Трябвало е да сте мъртъв!

— А може би съм — усмихна се Хайдман. — Може би трябва да променим определенията си за живот и смърт. — Отново сви рамене, този път много по-предпазливо, така че колата не излезе от пътя. — Няма значение, не се тревожете за мен.

Начинът, по който го каза, даде да се разбере, че не иска повече да говори. Бренер го гледа замислено още известно време, после се обърна и впери поглед навън, през заснеженото предно стъкло.

Нямаше какво толкова да види. Снегът се беше усилил, вятърът също беше задухал още по-силно, така че падащите снежинки ги връхлитаха почти хоризонтално. Видимостта беше по-малко от тридесет метра, макар че фаровете бяха включени. Отдавна бяха излезли от града и пътуваха по пуст второстепенен път. От двете страни на асфалтовата лента наветият сняг стигаше до колене. Явно бяха първият автомобил, който минаваше оттук, откакто беше започнало да вали. Снежната покривка беше непокътната и от време на време Бренер имаше чувството, че се губи някъде в Нищото. Зачуди се как ли в тези условия Хайдман успява да следи посоката да не излезе от лентата. Даже на него самия щеше да му е трудно да не се забие в канавката още в първите няколко метра.

— Вече трябваше да е светло — промърмори Салид зад тях.

Бренер обърна глава и видя, че палестинецът беше опрял ръце на облегалките на Бренер и Хайдман и с присвити очи напрегнато се взираше през предното стъкло нагоре към небето.

— Колко е часът? — попита Бренер.

Салид вдигна рамене и отговори, без изобщо да си направи труда да погледне часовника:

— Представа нямам. Часовникът ми е спрял.

— Не сме далече — каза Хайдман. — Идете отзад.

— Защо? Бившият полицай кимна с глава, сочейки пред себе си.

— Вече наближаваме забранената зона. Отпред има заграждение. По-добре е да не ви виждат.

— Заграждение ли? — Салид незабележимо се изпъна, но Хайдман го успокои с движение на ръката. Бренер малко се притесни, когато свали лявата си ръка от волана и бръкна в джоба на палтото. Но съдбата продължаваше да е на тяхна страна, защото колата продължи уверено да се движи напред.

— Не се тревожете, никой няма да задава глупави въпроси. — Извади ламиниран пропуск и го подаде на Салид. Бренер видя как той с недоверие сбърчи чело, когато разбра какво вижда — служебната карта на Хайдман, която потвърждаваше, че е полицай. За негово учудване обаче палестинецът не каза нищо и след няколко секунди върна картата на Хайдман. Обърна се безмълвно, отиде отзад и отново седна до Йоханес. Бренер чу, че двамата заговориха, но не можеше да разбере нито дума.

— Знаете, че ще ви убие, ако е капан — тихо каза той.

Хайдман само се усмихна. В същия миг и Бренер осъзна каква глупост беше казал. Хайдман вече не беше от хората, които се плашат от смъртта.

— Извинете!

— Всичко е наред. Човек не може да промени старите си навици от днес за утре, нали? — Той кимна с глава назад. — По-добре и вие идете отзад. Вече сме съвсем близо.

Бренер колебливо се изправи. Искаше му се да продължи разговора с Хайдман, но в същото време чувстваше и облекчение, че няма да е близо до него. Беше странно да говориш с мъртвец. Май ще е по-добре да свикне. Какво каза полицаят: може би трябва да промени представите си за живота и смъртта?