Волфганг Холбайн
Антихристът (46)

13.

— Какво значи „той изчезна“? — Кенъли с мъка се сдържаше да не закрещи, но успяваше единствено, защото му беше трудно да се изразява свободно на чуждия за него език. Струваше му се ужасно неточен и се подчиняваше на правила, които понякога му изглеждаха съвсем средновековни и много по-сложни, отколкото е необходимо.

Във всеки случай в момента никак не беше в настроение да разсъждава за граматиката на немския. Трябваше да се сдържа, за да не сграбчи този глупак за яката и толкова дълго да го тръска, докато очилата без рамки паднат от носа му.

— Точно така стана — отбраняваше се събеседникът му. — И аз самият не разбирам. Тъкмо се връщах към линейката, когато го видях да идва срещу мен! Просто стана и тръгна нанякъде!

— Просто ей така?! И вие не се опитахте да го спрете?

— Да го спра ли? — Лекарят с недоумение присви очи. — Защо?

— Как…? — Кенъли силно хлъцна, без ужаса му да е престорен. Този път наистина му трябваше малко повече време, докато се окопити, за да продължи разговора. — Чуйте ме, мистър. Преди пет минути ми казахте, че този мъж е имал смъртоносна рана в гърдите. Твърдяхте също така, че е парализиран. А сега ми разправяте, че станал и ей така, ни лук ял, ни лук мирисал си тръгнал преспокойно?!

— Да, знам как звучи — не се предаваше докторът. — Но точно така беше! Аз… аз също нищо не разбирам.

В гласа му се долавяше измъчена нотка и ако Кенъли не беше толкова ядосан, сигурно щеше да го съжали. Човекът изглеждаше не само объркан, а уплашен. В това състояние можеше да направи някоя глупост.

— Струва ми се, че доста неща не разбирате — каза Кенъли с нарочно обиден тон. — Дали е така и с професията ви?

Объркването в погледа на лекаря се смени с изненада, после със справедливо възмущение, но Кенъли не му даде възможност да протестира, рязко се завъртя и си тръгна. Времето му беше твърде ценно, за да го пропилява в безсмислен спор. Може би добре стана, че поизпусна яда си, унижавайки бедния доктор, който нямаше никаква вина, защото изобщо не беше наясно с истинското положение на нещата. В крайна сметка нямаше никаква полза от тази евтина победа, която носеше повече вреда, отколкото полза.

С енергични крачки се насочи към колата, паркирана от другата страна на улицата, но на половината път го пресрещна един от хората му. Изглеждаше доста възбуден и много угрижен. Кенъли не трябваше да чуе думите му, за да отгатне причината за състоянието му.

— Телефонът прегря — започна агентът. — Трябва да вземем решение, сър! Германските власти повече няма да мълчат.

Германските власти да ме целунат отзад, помисли си Кенъли, но гласно рече:

— Успокойте ги някак! По дяволите, обучен сте да действате в подобни ситуации, или се лъжа?!

Изобщо не съм, отговори погледът на мъжа, което си беше чиста истина. Хората му бяха обучени да действат във всякакви ситуации, но не и да провеждат военни действия в оживен град на територията на приятелска държава. Агентът беше достатъчно умен, за да не изрече на глас съображенията си, но поклати глава и продължи:

— Не знам още колко време мога да ги удържа. Шефът на полицията заплашва да пробие блокадата ни със сила, ако не пропуснем хората му.

Хеликоптерът, помисли си Кенъли. Това беше заради трижди проклетия хеликоптер! Смит не трябваше да го вика!

Много добре можеше да си представи какво става в канцелариите на местната полиция. Разбира се, бяха чули стрелбата — по дяволите, чули са автоматична стрелба! — и ако това не е било достатъчно, за да ги изплаши, останалото е свършил хеликоптерът. Смит явно съвсем си е изгубил ума, щом е наредил боен хеликоптер да открие огън в центъра на града! Но Смит беше мъртъв и както изглежда, той ще опере пешкира. Цялата история като че ли започваше да му се изплъзва. Ако нещата продължаваха така да ескалират, утре сутрин щеше да му се наложи да отговаря на въпроса как така снощи агенти на ЦРУ са стреляли по германски полицаи и обратното, вместо заедно да действат срещу Салид и онези с него… Това не биваше да става.

— Добре — рече той. — Ще говоря с тях. Задръжте ги още пет минути. Кажете им, че ще се обадя, а дотогава тук нищо няма да се случи. Трябват ми само пет минути!

Агентът не изглеждаше никак убеден в думите му, но не каза нищо, само се обърна, сви леко рамене и с бързи крачки изчезна в посоката, откъдето беше дошъл.

Кенъли продължи да гледа след него. Всъщност не го виждаше, както не виждаше и останалите мъже, колите или редицата дървета, които образуваха мълчалив шпалир между улицата и нощта, приближаваща към своя край. Погледът му беше прикован в една точка: и ако в този момент някой го наблюдаваше, неминуемо щеше да се стресне, защото онова, което Кенъли виждаше, не бе нищо добро. Затвори за миг клепачи, въздъхна много дълбоко и много тихо и бръкна с дясната си ръка в джоба. Когато я извади, в дланта си стискаше малък, на външен вид съвсем обикновен клетъчен телефон.

Отдалечи се на няколко крачки и застана малко встрани до колата. Пръстите му разтвориха телефона и набраха много дълъг номер. Както винаги, когато набираше номера, което през последните дни бе ставало обезпокоително често, се чувстваше някак некомфортно. Колкото повече цифри набираше и колкото повече се приближаваше до последната, толкова по-забавени ставаха движенията му. Преди да набере последната цифра, се колеба цяла секунда.

Още преди Кенъли да вдигне пръст от бутона, човекът от другата страна се обади. Това също беше нещо, което увеличи безпокойството му, вместо да го намали. Преди беше другояче. Доста време минаваше, преди някой да се обади, а понякога дори нямаше никаква реакция. Сега връзката се осъществи така бързо, че имаше само едно обяснение: събеседникът му беше чакал с ръка на слушалката.

— Да?

— Смит е мъртъв — каза Кенъли направо.

Секунда мълчание, после се чу:

— Как стана?

— Не знам — отвърна Кенъли. За момент му се прииска да разкаже на събеседника си как беше получил информацията, но после се отказа. Ако започнеше, трябваше да спомене и за Хайдман и за онова, което лекарят му разказа. Кенъли знаеше много добре, че информацията е доста любопитна за другия, но сметна за по-умно да премълчи. Вече си имаше достатъчно проблеми, а вероятно трудностите тепърва започваха. Само каза: — Не бях там. Но е мъртъв. Хората с него също.

Неволно сниши гласа си, докато говореше, макар че не бе необходимо. Връзката беше осигурена срещу подслушване, но дори и да не беше, никой не би могъл да проследи разговора. На номера, който преди малко Кенъли набра, от всеки друг телефон на света щеше да се обади един винопроизводител от Тоскана, който дори не подозираше съществуването на Кенъли, а още повече пък на човека, с когото в момента говореше.

— А другите?

— Салид е още в къщата — отвърна Кенъли. — Блокирали сме всичко. Не може да се измъкне.

Три, четири, пет, десет безкрайни секунди се чуваше единствено мълчание, после гласът изрече със същия безизразен тон, както досега:

— Убийте го! Двамата с него също.

Кенъли се стресна, но не се изненада. Беше подозирал, че ще получи такава заповед. Не, беше се опасявал, че ще я получи.

— Хм… не е толкова просто — колебливо рече той. — Страхувам се, че не мога.

— Трябва да го направите. Повярвайте ми, важно е.

— Естествено — побърза да го увери Кенъли. — За съжаление ситуацията е доста усложнена. Не сме сами. Местните власти вече ще полудеят. Смит…

— Трябва да го направите! — прекъсна го гласът в слушалката. — Невероятно важно е. Убийте тримата, непременно! Дори ако…, ако това ще струва живота на още невинни. Цената няма никакво значение. Заложено е много повече, отколкото можете да си представите.

Кенъли се изненада, не заради онова, което каза човекът отсреща, а заради начина, по който го направи. От онзи ден преди петнадесет години, когато за първи път чу безплътния глас по телефона, той винаги беше звучал еднакво — спокойно, доброжелателно и настоятелно, всъщност толкова безизразно, че спокойно можеше да принадлежи и на машина. Това, което сега чу, определено беше емоция. И не просто някаква. Беше страх.

— Както желаете — каза той.

Връзката прекъсна и Кенъли изключи телефона. Взира се в него известно време с каменно лице, после отново го отвори и набра друг, много по-кратък номер. Този път се обади агентът, с когото разговаря само преди няколко минути.

— Кенъли. Какво направихте?

Гласът на агента прозвуча нервно и издаде много повече състоянието му, отколкото можеха да го направят думите:

— Успях да ги поуспокоя, сър. Но мисля, че не за дълго. Шефът на полицията идва насам. Беше много ясен. Ако се чуе само още един изстрел, ще нареди със сила да нарушат блокадата и да арестуват всички ни. Имаме още пет минути. Най-много.

— Стигат ни — отвърна Кенъли. — Изпратете бойната група! Щурмуваме къщата!

— Но сър…

— Чухте ме! — прекъсна го Кенъли с остър, режещ тон. — Щурмувайте къщата! Веднага! Поемам цялата отговорност!

Следващите две-три секунди не последва нищо и Кенъли вече мислеше, че агентът ще откаже да изпълни заповедта. По-точно казано, трябваше да откаже. На негово място не би реагирал по друг начин без информацията, която притежаваше. Молеше се авторитетът му да се окаже достатъчен, за да преодолее мъжът колебанието си.

— Както наредите, сър — изрече най-сетне агентът. — Но ще трябва да ви помоля да повторите заповедта си още веднъж пред свидетели.

Кенъли погледна към колата, където се намираше агентът. Беше на по-малко от петдесет метра разстояние. Затова ситуацията беше едва ли не абсурдна — трябваше само да направи няколко крачки и да повтори заповедта си. Но не помръдна от мястото си, а изрече още веднъж:

— Заповядвам ви да щурмувате къщата. Поемам пълната отговорност за акцията. И не искам никой да оцелее.

— Сър?!

— Правилно ме разбрахте! — повтори Кенъли. Гласът му прозвуча дебело, а слюнката в устата му изведнъж загорча. Стана му трудно да говори. — Убийте Салид и двамата с него дори ако се предадат! Това е заповед!