Волфганг Холбайн
Антихристът (21)

3.

Професор Шнайдер сложи телефонната слушалка върху вилката, вторачено гледа апарата известно време със сдържан гняв, а после с по-малко сдържан погледна събеседника си.

Мъжът отвърна на гневните искрици в погледа му по начина, по който досега реагираше на всичко: с едва загатната усмивка, която всъщност не беше такава. Тази усмивка най-много дразнеше Шнайдер. Странният — не, странен не беше правилната дума; странен се стори на Шнайдер в самото начало, а междувременно вече го смяташе за тайнствен — та тайнственият мъж с тънката сива коса и малък белег над лявото око бе направил нещо, което преди три дни професорът смяташе за невъзможно. Шнайдер беше всичко друго, но не и насилник, но през последните часове все по-осезателно изпитваше желание да сграбчи възрастния мъж и да го тръска силно дотогава, докато най-сетне му каже каква игра се играеше тук.

— Надявам се, че научихте това, което искахте да знаете? — попита Александър, сочейки с глава към телефона. Всъщност така се беше представил на Шнайдер — „Александър“. Професорът не беше много сигурен дали това е малко име или фамилия, още повече пък дали изобщо е истинското.

— Разбрах, че знам всичко, което за момента трябва да знам и че извън това няма нищо, което е наложително да знам — натъртено отвърна Шнайдер. Събеседникът му лекичко се подсмихна на завъртяното изречение, така, както се усмихваше на всичко, но този път очите му останаха по-сериозни от обикновено. Освен няколко „да“, „не“ и няколкото започнати, но прекъсвани изречения, Шнайдер не беше казал нищо друго, но за внимателен наблюдател, какъвто беше Александър, разговорът беше достатъчно изчерпателен.

— Мога да разбера гнева ви, докторе — каза той след известно време. — Но, повярвайте ми, аз…

— Не съм ядосан — прекъсна го Шнайдер. — Бесен съм от яд! Не съм свикнал да ми нахлузват намордник на устата!

— Огорчен сте — заключи с разбиращо кимване на главата Александър. — И това мога да разбера, докторе, но повярвайте ми, че…

— Дълбоко се съмнявам — прекъсна го Шнайдер за пореден път. Един триумф, макар и доста незначителен. Той удари с длан върху масата. Телефонът подскочи и шумът отекна в нощната тишина на, болницата като пистолетен изстрел, но Александър дори не трепна. — Не ми пречи да получавам нареждания, но много ми пречи да действам противно на вътрешните си убеждения.

— А нима има външни? — отново се подсмихна Александър.

Шнайдер подмина подигравката. Нямаше намерение да подхваща реторични дуели.

— Добре, наречете го съвест, ако искате. Или Хипократова клетва, все едно. Клел съм се да помагам на хората, а не да ги разболявам.

За миг усмивката на Александър угасна. Моментът твърде бързо отмина, за да е сигурен Шнайдер, че за първи път успя да наруши непоклатимото спокойствие на мъжа срещу себе си.

— Мога ли да ви напомня, професоре — каза онзи с известна острота в гласа, — че освен това сте се заклел да служите и на делото Господне, да слушате и да се подчинявате, без да питате, когато вашите духовни водачи го изискват от вас?

— Ако не беше така, отдавна да ви нямаше тук — изръмжа Шнайдер. Беше положил тази клетва преди години, като син на консервативно християнско семейство, и ръководен от предимствата, които му носеше това задължение, макар и да беше убеден, че постъпката му е правилна. Докато преди три дни не се появи този сивокос старец, за да го призове да изпълни клетвата си. Всъщност, съдейки по външния вид на мъжа, той спокойно можеше и да е от тайните служби — или от ЦРУ. Александър беше се овладял.

— Твърде вероятно е по този начин да спасите живота на вашия пациент — каза той. — И този на много други хора.

— Нима?! — Шнайдер махна гневно с ръка, но не прецени правилно движението си и за малко не бутна телефона от масата. Бързо се пресегна и хвана апарата, като, разбира се, лиши думите си от справедливото възмущение. Действието му стана просто смешно. Въпреки това продължи:

— Човекът е напълно здрав! Има само някаква безобидна рана на рамото и няколко изкълчвания, това е всичко. И дума не може да става за опасност за живота му! Дори не е за болница, още повече пък за интензивното отделение!

— Погледнато само от медицинска гледна точка — призна с неизменната си усмивка Александър. — Но има и…

— …много повече неща между Земята и Небето, отколкото школската ни мъдрост предполага — продължи Шнайдер с умишлено циничен тон.

— Горе-долу — кимна с глава Александър. — Аз бих се изразил другояче, но това е същината на нещата.

Шнайдер изгледа сивокосия старец известно време с поглед, изпълнен с омраза, но се овладя и преглътна гнева, макар че в този момент имаше усещането, че преглъща нещо почти материално — бодлива, горчива топка, която остави тръпчив вкус в устата и доста малки, кървящи рани в гордостта му. И която тежеше като камък в стомаха му. Опита се да продължи с нормален тон:

— Не че искам да ви създавам проблеми, монсиньор. — Той нарочно употреби думата и остро изгледа Александър, очаквайки реакцията му. Тъй като — след три дни, по дяволите! — продължаваше да не знае с кого всъщност си има работа, обикновено избягваше обръщението, доколкото това беше възможно. А когато не можеше иначе, всеки път използваше различно — Ваша светлост, Ваша милост, отче… Реакцията на мъжа винаги беше една и съща. Не направи на Шнайдер услугата да се издаде. Но развеселеното пламъче в погледа му издаде нещо друго — че не изпитваше чувството, че Шнайдер му създава някакви трудности. — Само ще ми е по-лесно да ви помогна, ако мога да разбера за какво изобщо става дума.

— Това не мога да ви обясня — отвърна Александър. — Моля правилно да ме разберете. Не че не искам. Просто не мога. Но ви уверявам, че става въпрос за неща от компетенцията на църквата, които вероятно ще имат трайни последствия.

Шнайдер премина в атака.

— Ваша светлост, извинете, но това тук е болница. Ние се грижим за телесното здраве на хората, а не за душевното.

— Едното не винаги може да се отдели от другото.

— Сигурно, но аз отказвам повече да гледам как причинявате на този човек нещо, от което той вероятно никога няма да може да се оправи. Говорите за душевното му здраве? А знаете ли какво вършим с психиката му?

— Много добре — каза Александър с такъв отпуснат тон, че Шнайдер го побиха тръпки. — Ето, ако това искате да чуете: вината за това поемам аз. В играта са заложени много повече неща, отколкото доброто само на един човек.

Шнайдер не знаеше чие добро има предвид Александър — своето или на Бренер. Всъщност нямаше и никакво значение.

— Отказвам да участвам в подобни сметки. Един човешки живот срещу сто? Трябва ли да пожертваме хиляда, за да спасим един милион? А един милион за десет милиарда? Да хвърлим тогава една водородна бомба над Ню Делхи, за да прогоним чумата, която вилнее там. За доста време напред това ще намали броя на смъртните случаи.

Погледът на Александър подсказа, че няма намерение да се впуска в този спор. Не за първи път го водеха. От три дни насам разговорите им се въртяха в кръг.

Телефонът иззвъня и отне възможността на Шнайдер да продължи да говори, а с това и вероятността да наприказва още повече глупости. Той вдигна слушалката, заслуша се за момент, после попита:

— Сигурен ли сте? Същият човек?

Александър въпросително наклони глава, но Шнайдер се направи, че не забелязва. Не му направи и услугата да натисне бутона на високоговорителя.

— Добре тогава — продължи след няколко секунди. — Не предприемайте нищо, но извикайте полицията.

— Чакайте! — обади се Александър.

— Един момент. — Шнайдер свали слушалката от ухото си, закри я с ръка и недружелюбно погледна Александър. — Да?

— Пак ли този проповедник? — необичайно сухо и професионално попита Александър.

— Поне твърди, че е такъв. Полицията ще се погрижи да разбере.

— Не! — Александър стана. Докато извършваше това дребно наглед движение, с него стана учудваща промяна. Изведнъж вече не беше старият, винаги усмихнат мъж. Движенията и гласът му издаваха авторитет. — Никаква полиция! Аз ще се заема. — Той не остави никаква възможност на Шнайдер да отговори, излезе с бързи крачки от стаята, без да затваря вратата след себе си.

Шнайдер допря отново слушалката до ухото си и стана от мястото си.

— Добре, без полиция. Но елате горе, в интензивното. И… доведете дежурния санитар.