Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001

История

  1. — Добавяне

9.

— Разбиваме! — заповяда Хайдман.

Единият от полицаите щеше да изпълни заповедта и да се хвърли срещу вратата, но останалите двама явно се бяха поучили от грешката на шефа си. Един дръпна колегата си, а другият се прицели и от разстояние по-малко от един метър стреля три пъти в ключалката. Разлетяха се искри и трески, но вратата като по чудо устоя. Един ритник на полицая беше нужен, за да се отвори.

Тъмнината в коридора беше абсолютна, но това, което не можеше да види, Хайдман чу, а останалото беше работа на въображението му. От горния етаж на хотела все още ехтяха изстрели, чуваха се викове и шум от борба. Имаше и други шумове. Бяха по-близки и не можеше точно да определи произхода им, но затова пък бяха доста тайнствени. Някакво копринено шумолене и влачене, шум като от милиони дребни парченца кости, падащи върху мраморна плоча. Съскащ шепот, сякаш от далечни гласове, заглушавани от вятъра, и нещо, което звучеше като стон. Нито един от тези шумове не беше силен. На фона на онова, което ставаше горе, звуците всъщност не трябваше да се чуват, но той ги долавяше съвсем отчетливо и ясно, по-добре дори от изстрелите.

Единият от полицаите пристъпи напред, но Хайдман го дръпна назад.

— Чакайте!

Предпазливо направи крачка навътре, клекна до вратата и се опита да пробие с поглед тъмнината. Не видя почти нищо, само сенки и очертания, които сигурно изобщо не съществуваха, но имаха същия странен ефект, както преди малко отвън на улицата — тъмнината като че ли беше оживяла. Подът, стените, таванът, дори тъмнината се движеха.

Какво ставаше с него? Колкото и да го плашеше гледката, през цялото време беше сигурен, че не е действителна. Нервите му играеха номера. Не биваше, и то точно сега. През всичките двадесет и пет години служба много пъти се беше оказвал в опасност, или поне така си беше мислил, и познаваше всички видове страхове, но такова нещо като това сега не беше преживявал. Никога не беше изпадал в паника. Сега малко го делеше от нея, и то само защото му се привиждаха някакви си сенки.

Стрелбата на горния етаж не спираше. Хайдман отведнъж осъзна, че вече няколко секунди седи неподвижно и се взира в тъмното и че не само тримата полицаи с него, но и останалите в колата може би наблюдават движенията му. Изправи се, протегна напред ръката, в която стискаше оръжието както слепец протяга бастуна си, и направи крачка напред. Под краката му нещо изпука, сякаш стъпваше върху грахови зърна или пуканки, които се трошаха под тежестта на тялото му.

— Смит! — силно извика той. — Тук ли сте?

Никакъв отговор. За момент стрелбата прекъсна, после като че ли стана още по-ожесточена. Очите му посвикнаха с тъмнината и успя да различи обстановката около себе си — тесен коридор, водещ към също такава тясна, стръмна стълба; три стаи на приземния етаж, едната, от които беше отворена. Вътре светеше. По странен начин светлината огряваше само отворената врата, без да пада в коридора, но Хайдман не беше в състояние да разсъждава върху този феномен. Погледна към стълбата и реши, че ще е истинско самоубийство да се качва горе. Въпросът беше не дали, а от коя страна щяха да го застрелят.

Даде знак с ръка на единия от хората си да го последва, после посочи трите врати. Неизречената заповед беше точно изпълнена. Двама от полицаите отвориха вратите и с насочени оръжия влязоха в стаите, а третият остана до него.

С разтуптяно сърце Хайдман се приближи до отворената врата. Виждаше само тясно пространство от стаята — малка, стара кухня с евтини мебели и стари тапети, чиито шарки като че ли се движеха пред очите му. Подът беше покрит с протрит кафяв килим. Нещо му подсказа, че е по-добре да не влиза в стаята. Чувството беше толкова силно, че той наистина се поколеба, преди да прекрачи прага. Ако беше сам, сигурно щеше да се вслуша в предчувствието си.

— Смит? — извика силно още веднъж. — Смит, тук ли сте? Кенъли?

Отново не получи никакъв отговор. И този път чувството му не го подведе. Хайдман направи решителна крачка, влезе в стаята и видя на пода две неподвижни тела. Веднага разбра, че са мъртви и кои са: до преобърната алуминиева стълба до прозореца лежеше сивокоса жена на около петдесет-шестдесет години, облечена в оръфана престилка. Вероятно притежателката на хотела. Вторият мъртвец беше Смит. Лежеше по гръб, точно зад вратата и гледаше в тавана с широко отворени очи. Имаше нещо необичайно в лицето му, но в първия момент Хайдман не разбра какво е.

Не загуби време за размишления, мина край трупа на американеца и се завъртя в кръг. Оръжието в ръцете му послушно описа същото движение. Беше натиснал спусъка почти докрай. Каквото и да си беше мислил преди минути, щеше да стреля, ако убиецът на Смит беше още вътре.

Но нямаше никой, беше сам. Стаята нямаше втори изход, а малкото мебели не предлагаха добро укритие. Който и да беше убил агента от ЦРУ, отдавна беше излязъл.

С въздишка на облекчение Хайдман пусна оръжието и отново се обърна към безжизненото тяло на Смит. Погледът му попадна върху лицето на полицая, който беше с него. Мъжът стоеше на вратата, застинал в странна поза и не отделяше поглед от Смит. Лицето му беше изгубило цвета си, а очите бяха излезли от орбитите. Цялото му тяло трепереше.

Дори в тази напрегната обстановка поведението му се стори необичайно на Хайдман. За разлика от американските криминални филми истинските полицаи не виждаха всеки ден мъртъвци, но все пак ги виждаха — повечето жертви на злополуки представляваха много по-ужасна гледка от един убит.

Хайдман искаше да каже нещо на полицая, но погледът му се насочи към Смит и в същия миг разбра както причината за ужаса в очите на подчинения си, така и странното чувство, което не го напускаше. Нещо не беше наред с лицето на Смит.

Не беше лице. Приличаше, наподобяваше насечените черти на агента до най-малкия детайл, но за трети път Хайдман изпита усещането за безплътно движение. Този път илюзията продължи само частица от секундата, преди да различи какво се движи.

Лицето на Смит кипеше, физиономията му сякаш се беше разпаднала на стотици и хиляди миниатюрни, асиметрични частици, перфектно допълващи се, всяка, от които се движеше независимо от останалите, което го караше непрекъснато да се разпада и отново да се събира. Лицето нямаше нищо общо с човешки образ. Бяха насекоми. Хиляди, милиони блестящи гърбове, различно оцветени и с различни форми, не по-големи от нокът, споени в движението си в перфектна мимикрия, точно очертаваща лицето на американеца. Бежов хитин образуваше кожата и устните, тъмните гърбове на няколко по-големи бръмбара — очите. Миглите и веждите бяха имитирани от гора фини пипала, а езикът зад полуотворените устни беше сноп навързани на възел розови червеи.

Хайдман поиска да изкрещи, но не можа. За миг изгуби всякакъв контрол над тялото си. Стоеше и втренчено наблюдаваше жестокото видение, изскочило из най-тъмните дълбини на душата му, за да го сблъска с чистия ужас. Да, това беше истинското обяснение за картината. Не можеше да е реална! Беше твърде необичайна, за да е истинска, твърде ужасяваща, за да се случва наистина. За последен път с все сила се вкопчи в това обяснение. Не, не е възможно да преживява подобно нещо!

Полицаят се обърна, направи няколко несигурни крачки в коридора и започна да повръща. Звукът не само извади Хайдман от вцепенението, но го накара да повярва две неща едновременно: че гледката не е халюцинация и че съвсем не е самият ужас. Можеше да стане и по-лошо — в този миг сякаш магията се развали и лицето на Смит наистина започна да се разпада. Очертанията се размиха и като по неизречена команда насекомите запълзяха на различни страни. Отдолу се показа гол череп, без очи, толкова изчистен и бял, сякаш беше пластмасов модел с празни очни кухини.

Това, което се случи с главата, стана и с цялото тяло. Ръцете на Смит за секунди се разпаднаха и се показаха тънките кости на пръстите, които се отделиха една от друга и се превърнаха в купчина кости. Когато движещият се поток миниатюрни насекоми започна да изпълзява из ръкавите, крачолите на панталоните, яката, дрехите взеха да се свличат като балон, от който въздухът излиза. Ужасната гледка не продължи и пет секунди, след които Хайдман се видя изправен пред празен костюм, обвил оглозгани кости, в центъра на разширяващ се кръг от насекоми, които бягаха от него. С тях изчезна и килимът, който никога не е бил килим. Хайдман разбра откъде идваше тайнственото пукане, предизвикано от стъпките му: Това, което беше сметнал за килим, се оказа дебел няколко сантиметра слой от милиарди насекоми, покриващи пода. И тапетите не бяха тапети, а хитин и пипала, крака и крила и микроскопични, фини кристални очи. Отчаяната надежда, че е станал жертва на халюцинация, не се сбъдна. Движението, което смяташе, че вижда в Нищото, беше реално и имаше субстанция.

Мигновено осъзна, че направеният извод има и друга, по-неприятна последица — намираше се в опасност. В невероятна опасност, срещу която нямаше спасение. Хайдман се учуди, че изобщо е в състояние да изпитва нещо толкова банално като страх. Истината беше, че го изпитваше.

Беше мъртъв. В момента насекомите се отдалечаваха от него, така че той и останките на Смит се намираха в центъра на разширяващ се празен кръг върху пода, което не променяше факта, че смъртоносните твари практически покриваха всеки квадратен сантиметър от стаята. Бяха дребни, милиарди бронирани воини, които заедно представляваха огромна унищожителна всеядна машина, в чиито корем се намираше той. Видя какво са направили със Смит, вероятно толкова бързо, че американецът вероятно не е имал време да извади оръжието си и да стреля. Щяха да чуят изстрела отвън.

Отчаяно затърси път за бягство. Насекомите бяха навсякъде по пода, по стените, по тавана. Образуваха гъмжащи шарки върху тапетите, лежаха като калъфи върху мебелите и покриваха прозореца, висяха на големи, потрепващи гроздове от тавана и сигурно бяха и навън в коридора. Хайдман не чуваше полицая да повръща, не долавяше и друг звук от него. Може би вече беше мъртъв.

Вдигна безпомощно пистолета и се прицели в първите пукащи шестокраки рицари-джуджета, които го заобикаляха, после пусна оръжието. Пистолетът не му даде чувството за сигурност, а още повече подсили безизходността на положението. Въпреки това не го прибра. Завъртя се в кръг, този път по-бавно. Кракът му улучи слепоочието на Смит. Оглозганият череп се претърколи като топка за боулинг и спря в първите редици на насекомите, вече спрели отстъплението си. Десетки насекоми бяха смачкани, но миг по-късно черепът наистина изчезна. Превърна се в безформена издатина сред армията насекоми.

Гледката беше толкова отвратителна, че Хайдман отстъпи крачка назад, преди да се досети, че се приближава до насекомите и може да го сполети съдбата на черепа. Застина стреснато на мястото си и се обърна кръгом. Не се беше приближил към тях. Фронтът на животните се отдалечаваше от него със същата бързина, с която се приближаваше към тях.

Хайдман стъписано погледна назад. Насекомите се бяха приближили, така че пак се намираше в центъра на перфектен кръг с диаметър два метра. Направи колеблива крачка и свободният от буболечки кръг се премести с него. Спря, събра смелост и отстъпи назад. Този път кръгът не помръдна, а остана на мястото си, така че вече не се намираше в центъра му. Едва когато тръгна към вратата, буболечките повториха движението му.

Значението на ставащото беше толкова ясно, че за миг Хайдман даже забрави паниката си и с ококорени очи се взря в насекомите.

Позволяваха му да си тръгне! Беше напълно невъзможно! Абсурдно! Разрешаваха му да си върви.

Не, не може да бъде, помисли си той. Просто не може! Насекомите не притежават интелигентност! Нападат жертвите си или ги подминават, но не могат да направят разумен ход, чийто краен резултат се изразява в това да пуснат някакъв натрапник да си върви, стига да спазва зададената посока. Но обикновено насекомите не убиваха хора и не заемаха мястото на плътта, която са погълнали…

Безкрайно предпазливо Хайдман продължи да върви напред. Страхуваше се да не развали чудото и да не подплаши животните с непремерено действие. Страховитият му ескорт обаче не се приближи. Кръгът точно повтаряше всяко негово движение, покри скелета на Смит и го придружи до вратата и после в коридора.

От тримата полицаи нямаше и следа, но Хайдман не откри парчета от униформа или кости. Затова пък видя нещо друго, което го ужаси още повече. Незнайно защо беше станало по-светло и успя да види, че и в коридора гъмжеше от насекоми. Подът, таванът и стените бяха покрити от чернокафява кипяща маса, която сякаш с всяка изминала секунда ставаше все по-плътна.

Нещо докосна крака му — едва доловимо, нежно подръпване, което при нормални обстоятелства едва ли би забелязал. Но сега нервите му бяха опънати до скъсване — виждаше, чуваше, и усещаше десет пъти по-добре от обикновено. Уплашено погледна надолу и със задавен вик отскочи назад.

След като излезе от стаята, превърнала се в гроб за Смит, беше спрял, но кръгът бе продължил да се движи, не много бързо, но неумолимо. Посланието на това действие беше ясно: ИЗЧЕЗВАЙ! Толкова недвусмислено, че имаше чувството, че чува думата.

Хайдман се обърна кръгом и хукна към изхода. Живият килим не се разтвори достатъчно бързо пред него, краката му стъпкаха стотици насекоми и след няколко крачки се образува хлъзгав слой, върху който можеше да падне. По-скоро олюлявайки се, отколкото тичайки, стигна до вратата, блъсна се в нея и чак на втория опит успя да я отвори.

Когато се показа на улицата, върху лицето му падна ярък лъч от прожектор. Някакъв глас от усилвател кресна нещо, което не разбра, защото над къщата вече кръжеше хеликоптерът, чийто ротори предизвикваха малък ураган. Светлината беше толкова силна, че Хайдман инстинктивно спря, наведе се и вдигна дясната си ръка към очите, за да се предпази. Съвсем забрави, че още държи в нея пистолета си. Проехтя залп от изстрели. Шумът от хеликоптера поглъщаше всеки друг звук, но иззад храстите на отсрещната страна на улицата изведнъж заизскачаха малки оранжевобели пламъчета. В същия миг до него прозорецът се пръсна и от стените до вратата захвърчаха искри.