Волфганг Холбайн
Антихристът (48)

15.

Този път не беше сън, а видение, което се стовари върху му със силата на мълния и така брутално и окончателно го извади от действителността, както куршумите хвърлиха на пода мъжа долу при стълбата. Отново, и пак без всякакво предупреждение, се озова на мястото, което посети в съня си, но сега нещо се беше променило. Този път знаеше без всякакво съмнение, че картината е много повече, от сън. Намираше се като наблюдател, като гост — може би неканен — без тяло, но с пълно съзнание за ставащото. Червеният отблясък на факлите, който минаваше през лицето му, не го докосваше, тялото, чиято тежест усещаше, не беше негово. Усещаше болки в ръцете и в краката и ужасна жажда.

— Разбираш ли ме?

Отново онова брадато, обградено от сива коса лице, което веднъж вече беше виждал. Този път беше само. Другите гласове липсваха. Макар че не можеше да проникне с поглед оттатък пулсиращата червена светлина на факлите, усещаше, че са сами. Погледът в сивите очи на събеседника му, които въпреки изражението на мрачна решителност все пак излъчваха доброта, му го подсказваше. Това, за което щяха да говорят, засягаше само тях двамата.

— Разбираш ме, нали? — повторно попита другият.

Не отговори. Искаше да го направи, но не можеше да задвижи тялото, чийто гост беше. Беше му отнета всяка инициатива. Може би беше по-скоро затворник, отколкото гост. Недоброволният му домакин също не желаеше да отговори. А можеше да го направи, ако искаше, въпреки смъртоносните наранявания, които му бяха причинени, защото силите му далеч не се изчерпваха с тези на смъртен човек. Макар че все повече осъзнаваше обстоятелството, че е само наблюдател в строго ограничено пространство на чуждото съзнание, от друга страна, все повече разбираше истинската същност на домакина си. Стените, които го ограждаха, бяха прозрачни в неговата посока. Но не много. Не знаеше нищо за идентичността на другия — в случай че имаше нещо като личностна идентичност, — нито за истинската му природа, още повече пък причината за присъствието му. Всеки достъп до мислите и спомените му беше отнет. Но сещаше, че е нещо могъщо, нещо толкова всесилно и старо, мъдро, че изведнъж разбра, че не е истински затворник. Стените наоколо бяха създадени по-скоро за негова защита, защото едно-единствено докосване на пулсиращия дух щеше да го изпепели като пеперуда, доближила се до огъня. Почувства и още нещо: разочарование, невероятно дълбоко разочарование. Който или каквото да беше това същество, то беше водило битката на живота си — битка със също толкова първична мощ и сила, каквато беше и същността му. И я беше загубило.

— Знам, че ме разбираш — рече Брадатият след известно време. Усмихна се, но усмивката му беше горчива. Ако Бренер бе в състояние да изпитва собствени чувства, тази усмивка щеше да го изплаши. — Нали знаеш, че пред мен не можеш да се преструваш? Пред всички останали — да, но пред мен не можеш.

Той премести факлата от дясната в лявата си ръка, така че кървавочервената и светлина сега падна върху другата половина от лицето му. Ефектът беше учудващ. Сякаш пред него застана съвършено друго лице, което нямаше нищо общо с предишното. Друг човек. Дори гласът беше друг.

— Знаеше, нали? Това беше и причината никога да не признаеш съществуването ми. Винаги си ме търпял, но даже и това ти се струваше много. И знам защо. Знаеше, че накрая ще те победя. Не другите, от тях никога не си се страхувал. Нито от оръжията им, от легионите им и войските, от мечовете им и броните им. Винаги си знаел, че нищо не могат да ти сторят.

Последните думи прозвучаха триумфално — зъл, ехиден триумф. Едновременно с това Бренер почувства как отчаянието на домакина му се превърна в ужасено осъзнаване, после в гняв, невероятен, кипящ гняв, чиято сила можеше да разруши светове. С все сила се напъваше да строши невидимите вериги, които го сковаваха — и политаше сломен назад. Каквото и да го държеше, то беше толкова старо и толкова силно, колкото него самият, а може би и по-силно.

— Бий се спокойно — рече другият. — Спокойно се отбранявай. Използвай силите си. Нищо няма да постигнеш. Познавам тайната ти. Знам кой си в действителност. Знам защо те изпратиха. Затова и успях да те победя.

Той се наведе, факлата се доближи до лицето му и Бренер усети топлината на пламъка върху кожата си. После се доближи още. И още. Топлината се превърна в болка. Очите му се напълниха със сълзи, но огънят продължаваше да се доближава, после нещо невероятно горещо докосна бузата му. Бренер изкрещя, отметна глава и — погледна в брадатото лице, което отново се беше променило. Още усещаше горещината, но факлата я нямаше. Очите, които угрижено го гледаха, бяха черни, а не сиви.

— Наред ли сте? — попита Салид. Трябваше му цяла секунда, за да проумее, че лицето на Салид е заместило непознатото лице от видението. Този път преходът беше толкова плавен, че изобщо не го бе забелязал. Вместо в тъмната скална пещера отново се намираше в някаква къща и не лежеше на твърдия камък, а върху стъпалата на стълба, чиито ръбове болезнено се врязваха в гърба му. Силното парене върху бузата му беше резултат от плесника, който Салид му беше ударил, за да го свести.

— Всичко е наред — с мъка отговори Бренер. Опита се да се надигне, подхлъзна се и успя едва на втория път. Огледа се наоколо със смесица от объркване и ужас.

За момента цареше спокойствие. Входната врата и малък участък пред нея все още горяха, но нападателите се бяха оттеглили. Вероятно неочакваната съпротива ги беше изненадала. Може би имаше и друга причина.

— Какво му е? — Бренер посочи Йоханес, който клечеше в странна поза до края на стълбата и с празен поглед се взираше пред себе си.

Салид сви рамене, но го направи по начин, който накара Бренер да си помисли, че много добре знае отговора. Бренер също го знаеше, но нещо в него не искаше да си го припомни. Поиска да отиде при Йоханес, но Салид го възпря.

— Наистина ли сте добре? — отново попита той.

— Защо?

— Това не е отговор — каза Салид. Протегна ръка, за да докосне Бренер по рамото, но Бренер отблъсна ръката му. Направи го с такава решителност и сила, която учуди и него самия.

— Не се грижете за мен! — остро отвърна той. — Какво става тук? Къде изчезнаха?

Салид за момент изглеждаше доста объркан, но вдигна рамене и посочи напред към вратата.

— Ще дойдат пак, не берете грижа — иронично каза той. — И сигурно по-бързо, отколкото ви се иска. Трябва да се махаме.

Това не беше отговор на неговия въпрос, помисли си Бренер. Но вече достатъчно добре беше опознал Салид, за да го повтаря. Освен това беше прав: на каквото и чудо да дължаха поредното си спасение, то нямаше да продължи още кой знае колко дълго. Все някога късметът щеше да ги изостави. Погледнато реалистично, отдавна злоупотребяваха с него.

Надигна се мъчително и тромаво политна към Салид. Палестинецът объркано го погледна, но не каза нищо, а отиде до Йоханес. Каза му нещо, което Бренер не разбра, но Йоханес не реагира — нито на думите, нито на тона в гласа му.

— Какво му е? — отново попита Бренер.

Салид се накани да отговори, но изведнъж наклони глава на една страна и за миг се ослуша с напрегнато изражение на лицето.

— Струва ми се, че идват.

Бренер също се ослуша, но не чу нищо друго освен прашенето на пламъците, глухите удари на сърцето си — субективно погледнато, те бяха най-силният звук тук — и странното пукане и пращене, което не можеше да си обясни. Шумовете не бяха нови. През цялото време ги чуваше като фон, без истински да ги осъзнава. Сега бяха станали по-силни.

— Погрижете се за него! — каза Салид. Наведе се, за да вдигне нещо от пода, което Бренер оприличи на оръжие, и забърза към вратата. На фона на оранжевите пламъци изглеждаше като едноизмерна сянка, призрак без тяло, олицетворение на опасността.

Бренер тръсна глава, за да прогони мисълта. Започваше да митологизира Салид. Защо? Този човек беше най-големият му враг. За един-единствен ден унищожи цялото му съществуване, а в следващите минути сигурно щеше да унищожи и живота му. Бренер вече не разбираше сам себе си.

Внимателно клекна до Йоханес и го докосна по рамото. И на неговото докосване проповедникът реагира по същия начин, както преди на думите на Салид. Все пак успя да погледне в очите му. Това, което видя, дълбоко го потресе и изплаши.

Очите на Йоханес бяха празни. Не се четеше страх. Нито ужас. Нямаше даже израз на физическа болка, която сигурно изпитваше, защото по лицето и ръцете му се стичаха кървави струйки от многобройни драскотини. Бяха безизразни като две цветни стъклени топчета.

— За Бога, какво ви е? — попита Бренер. — Какво е станало? Ранен ли сте?

Не получи никакъв отговор. Йоханес изобщо не го чуваше. Нещо в него сякаш бе изгоряло.

— Идват — обади се Салид отдолу. — По дяволите, цяла армия са! Да се махаме! — Той се обърна кръгом и изтича към Бренер, размахвайки ръце. — Бягайте! Нагоре! Нещо попадна във вратата и направи на парчета това, което беше останало от нея. Пламъци и дим изпълниха коридора, а шумът беше така неописуем, че Бренер запуши ушите си с ръце. Върху двамата с Йоханес се посипаха миниатюрни парещи отломки.

Ударната вълна на експлозията отхвърли Салид напред, но той не падна, направи няколко крачки, протегна ръка и се хвана за парапета.

Пръстите му потънаха в изгнилото дърво като в попивателна хартия. Салид изохка от изненада, преплете крака и изгуби равновесие. Докато падаше, се обърна и вдигна оръжието. Къс откос прелетя над главите на Йоханес и Бренер и се заби в огнената стена на входа. На Бренер му се стори, че чува писък. Още един човешки живот, изгаснал без нужда.

— Бягайте! — изрева Салид. — Ще се опитам да ги задържа!

Бренер реагира без всякакво участие на волята си. Магията на Салид продължаваше да действа върху него. Просто се подчини против волята си. Със силата на отчаяния дръпна Йоханес, изправи го, обърна се и се запрепъва нагоре по стълбата. През това време Салид продължи да стреля. Този път отвърнаха на изстрелите му. Отляво и отдясно на него избухнаха миниатюрни вулкани от прах и натрошено дърво, но той самият като по чудо остана невредим.

— Продължавайте! На покрива! Пред свидетели сигурно няма да стрелят по вас!

Йоханес започна да излиза от вцепенението си и да се противи, но Бренер не му обръщаше никакво внимание. Отново се чу взрив и този път цялата къща потрепери чак до основите. Усети как стълбата се накланя като палубата на кораб и… се счупи. Тоест, счупи не беше точната дума. Почувства как краката му потънаха в дървото, сякаш то изведнъж се беше превърнало в мочурище. Едновременно с това стъпалата пред него започнаха да се огъват и да се разтягат. Парапетът се наклони, превърна се в треперещ гумен маркуч и се разпадна на милиони дребни трески, а секунда по-късно цялата стълба стана на кипяща маса, която се свлече надолу. Бренер изкрещя, успя да извърти лицето си встрани и да вдигне ръце нагоре, за да се предпази, превъртя се във въздуха и накрая падна заедно с останките във входното антре. Инстинктивно очакваше удар, съответстващ на височината, от която падна, но явно се беше приземил върху нещо меко и пружиниращо, което се огъна под него и омекоти падането. За миг беше напълно сляп. Върху него се посипа дъжд от трески, който не му позволяваше да вижда нищо и да си поеме въздух. Чу обаче как до него Йоханес изкрещя и как проехтяха изстрели. Някои съвсем наблизо, но повечето отвън пред къщата. Подът под него трепереше, пукането и пращенето не бяха престанали, а бяха станали несравнимо по-силни.

Бренер мъчително се изправи — не лека задача, защото прогнилото дърво беше поддало под тежестта на тялото му и точно това беше спасило живота му. Но ръцете, с които слепешката опипваше наоколо, не намериха никъде здрава опора. Каквото и да хванеха пръстите му, то се разпадаше като изсушена от слънцето гъба. В ръкавите, яката и панталоните му попаднаха фини прашинки. Имаше усещането, че милиони паяци пълзят по кожата му.

Най-сетне успя поне да седне. Избърса прахта от лицето си, примига няколко пъти и в първия момент не видя нищо друго освен премятащи се една през друга сенки и отблясъци от огън.

Салид продължаваше да стреля. Бренер видя как поредната изскочила от пламъците при вратата сянка полита назад, сякаш ударена от силен юмрук. После стрелбата се промени: звуците от оръжието на Салид започнаха да кънтят кухо. Салид изруга, захвърли автомата и скочи, но и с него стана същото, както и с Бренер и Йоханес преди малко. Размекнатите дъски на пода се огънаха под тежестта на тялото му, десният му крак затъна до коляното, политна безпомощно напред и се опита да се подпре, но нямаше резултат. Ръцете му влетяха до китките в кашестото дърво. Върху лицето му се изписа безкрайно учудване, което мигновено прерасна в ужас.

Двама мъже изскочиха приведени от огнената завеса на входа. Дори и да имаше оръжие, Салид щеше да закъснее с реакцията си. Единият светкавично се претърколи настрани и откри огън по Салид. Вторият клекна на едно коляно и се прицели в Бренер. Секунда след това изчезнаха.

Всичко стана толкова бързо, че Бренер нямаше време да се изплаши. Нападателят, който се прицели в него, нададе ужасен писък, когато подът потъна под тялото му, и падна в мазето. Другият се превъртя към стената и тя го погълна.

Не просто се огъна или се пукна от сблъсъка с тялото. И двете неща щяха да го учудят, но след всичко видяно щеше все някак да го проумее. Онова, което видя, не можеше да проумее.

Стената го погълна. Привидно масивната тухла се раздели в права линия точно над главата на мъжа и нещо черно, блестящо-зърнесто се изсипа върху него като кипяща тиня. Дори нямаше време да изкрещи. Черната вълна го сграбчи, вдигна го нагоре и го вмъкна в стената.

Усещането и осъзнаването на видяното дойдоха едновременно. Не беше внушение. Човекът, чието лице изчезна, наистина беше тук. И не си въобразяваше, че усеща пробягването на милиони паяци по кожата си… Изведнъж осъзна какво става около него.

Цялата къща беше оживяла. Живееше с черен, дебелокрил, многокрак живот, живот с блестящи фасетни очи и миниатюрни тракащи челюсти, с космати крака и потрепващи пипала, живот, който бе погълнал стълбата, бе издълбал стените и пода, който пълзеше, ядеше…

Бренер изкрещя. Издаде не човешки звук, а пресипнал писък, събрал целия ужас, обзел го в момента. Скочи, олюля се към една стена, мека като гума, топла и жива и като полудял размаха ръце около себе си. Пищеше, крещеше, ревеше. Ръцете му дивашки се мятаха във въздуха, дращеха лицето и удряха невидимите чудовища, късаха кожа и лющещ се хитин, късаха дрехите. Беше обзет от неописуемо чувство на погнуса.

Опомни се, когато една длан го удари през лицето и болката разкъса завесата на лудостта. От носа му потече кръв, за миг му прилоша. Салид така силно го беше ударил, че ако нервите му не бяха опънати до скъсване, сигурно щеше да изпадне в несвяст. Лицето на палестинеца се изкриви пред погледа му, стана асиметрично, после много бавно взе да приема обичайните си форми, когато Салид прокара ръка по него. От пръстите му на пода капна нещо тъмно и малко.

— Бренер, чувате ли ме?

Не само с очите му нещо не беше наред. Лицето на Салид наистина се движеше. Върху него пълзяха паяци, бръмбари, скакалци и хлебарки, милиони дребни насекоми със сухи, криви крака. Салид отново му удари една плесница, не толкова силна като първата, но достатъчно, за да го върне окончателно в действителността.

— Всичко наред ли е? — Погледът на Салид беше загрижен, но Бренер напразно търсеше страх в него. Нима не разбира какво става? Нима нищо не виждаше?!

— Какво е това? — заекна Бренер. — Какво е това, Салид?

В последния момент усети, че отново ще изпадне в истерия и с мъка се възпря. Дишането му беше толкова учестено, че отново започна да му прилошава, но този път не се противи на чувството. Всичко, което в този сценарии на ужаса най-малко напомняше за действителността, беше негов съюзник.

— Не знам — отвърна Салид. — Но няма значение. Имаме още един шанс. Елате!

Не изчака Бренер да отговори, сграбчи го за ръката и го задърпа след себе си към изхода. След няколко крачки се наведе, дръпна и Йоханес, но проповедникът не реагира с никакво движение. Погледът му продължаваше да е все така празен и изгаснал както преди, когато Бренер отиде при него. Може би неговият Бог все пак е проявил милост към него и е изтрил съзнанието му, за да не вижда какво става наоколо, помисли си Бренер.

Малко преди да стигнат до вратата, Салид пусна двамата и им направи знак да чакат.

— Ще издържите ли?

Бренер кимна с глава, без да е сигурен, че казва истината. Внушаваше си, че е преодолял ужаса, но не беше вярно. В момента изпитваше не смелост, а вцепенение, което всеки момент можеше да се пропука.

Салид сигурно беше прочел мислите му, защото върху лицето му се изписа още по-голяма загриженост. Но не каза нищо, а продължи приведен напред към вратата. Огънят беше почти изгаснал, само тук-там от дървото още излизаха огнени пламъци. Бренер видя как близнаха краката на Салид, но той дори не реагира. Продължи напред, заобиколи дупката, през която войникът беше паднал, и стигна вратата. Бренер не видя онова, което Салид виждаше отвън, но реакцията му беше достатъчна, за да го изплаши.

Салид застина. Стоеше съвсем изправен на вратата, идеална цел за всеки, застанал с оръжие на улицата, само че никой не стреля. Едва сега Бренер установи колко тихо е навсякъде.

Тайнствените звуци продължаваха да се чуват из цялата къща, към тях се бяха присъединили и нови, още по-застрашителни, съпровождани от време на време от потреперване на пода, което не се нуждаеше от много обяснения. Сградата беше нестабилна и щеше да се срути, и то съвсем скоро. Може би дори още сега. Не се чуваха изстрели. Никой повече не стреляше. Писъците, командите и воят на сирените липсваха. Пред къщата цареше тайнствена тишина.

С разтуптяно сърце Бренер се раздвижи. Усещаше топлината, идваща от пламъците, но болката беше странно нереална, както и тази в ръцете и лицето му. Физическото усещане бе станало част от свят, към който той явно вече не принадлежеше напълно. Макар че все пак болката предизвика сълзи в очите му, не ускори крачките си, а тръгна още по-бавно, заобикаляйки дупките в пода. Без да иска, погледът му неволно се насочи надолу и затърси мъжа, пропаднал в мазето. Нямаше го. На мястото, където трябваше да бъде, се движеше блестяща кафявочерна маса. Бренер бързо отклони поглед.

Стигна до Салид и застана до него, изправен и незащитен. Беше му все едно дали представлява лесна мишена или не. Може би нещо в него все пак очакваше да бъде убито.

На улицата нямаше никой, който да го застреля. Бренер невярващо ококори очи. Само преди няколко секунди му се струваше, че е достигнал границите на страха и ужаса, които може да изпита обикновен човек, но сега разбра, че не е бил прав. Винаги имаше повече.

— О, Господи! — прошепна той. — Какво е това?!