Волфганг Холбайн
Антихристът (36)

3.

Паякът продължаваше да стои на същото място, където Шарлоте го видя, преди да се позвъни на вратата, но сега и се стори като че ли по-малък и не чак толкова отблъскващ. Това, разбира се, беше пълно безумие — насекомото нито беше се смалило, нито беше станало по-привлекателно, но впечатлението беше толкова силно, че Шарлоте стъписано спря на вратата и впери поглед в дребната животинка.

В следващия миг я завладя гняв. Мигът на странна яснота бе отминал, но тя много добре си го спомняше, а на някакво много дълбоко ниво на подсъзнанието, недостъпно за мислите и, разбираше, че тайнственото преживяване по някакъв начин е свързано с нечаканите нощни гости. Това я караше да се чувства нападната по нечестен, коварен начин.

— Проклетник такъв! — промърмори тя, без да е много сигурна кого има предвид с тези думи. Вероятно не големия колкото нокът акар, спотаил се два метра над главата и върху пердето, който я гледаше с лъскавите си очички.

Решително посегна към стълбата, облегната на рамката на вратата, отвори я и с отсечени крачки я отнесе до прозореца, без нито за секунда да изпуска от поглед вредителя. Изведнъж целият и гняв се съсредоточи върху миниатюрното създание. Не защото то беше грозно и мръсно — то беше такова, но коя, по дяволите, беше тя, че да го съди за това?, а защото беше нашественик, срещу който трябваше да се отбранява.

С пъшкане изкачи трите стъпала на стълбата, закрепи се върху металната площадка и протегна ръка към паяка. Не обърна внимание на погнусата, която изпита при мисълта, че ще трябва да пипне насекомото с гола ръка и да го смачка. Обикновено винаги вземаше книжна салфетка или друго подходящо парче, но сега нямаше време да търси. Отведнъж стана ужасно важно да унищожи паяка. Колкото се може по-бързо.

Отвън изви полицейска сирена, толкова близо и изненадващо, че вместо към паяка Шарлоте посегна към щорите, за да се задържи. В продължение на една-единствена, страшно дълга секунда отчаяно балансира върху стълбата и в продължение на друга секунда беше напълно убедена, че ще изгуби борбата и ще падне от половин метър на пода, смешно разстояние, но напълно достатъчно костите и да се изпочупят като стъкло. Но не падна. Платното изпука под тежестта, но издържа и в следващия момент тя облекчено въздъхна.

Воят на сирената се усили и през пролуката, отворила се в пердето, тя различи примигването на синята светлина. Наведе се от любопитство напред, за да погледне какво става на улицата. Колата летеше с бясна скорост насам, после отведнъж изсвистяха спирачки. За момент изглеждаше сякаш щеше да спре точно пред къщата, но шофьорът рязко даде газ, гумите се превъртяха и колата продължи нататък. Недалеч се чуха още сирени.

Шарлоте продължи да гледа още известно време към улицата и точно когато искаше отново да дръпне пердето, забеляза движение по тротоара.

Не беше полицейска кола, а човешка сянка, която в бледата лунна светлина приличаше на призрак и бавно се приближаваше към къщата. Друг нощен гост? След станалото Шарлоте не би се изненадала. В началото фигурата сякаш се движеше право към нея. Даже още по-лошо: за миг изпита чувството, че втренчено я гледа. Усещането беше толкова неприятно и толкова силно, че и се стори, че усеща погледа на непознатия като допир на ръка. После сянката отведнъж изчезна — така изненадващо, както се беше появила.

Шарлоте дръпна пердето. Обзеха я странни мисли. Отвън се беше случило нещо, ясно беше като бял ден, и то в никакъв случай не беше автомобилна катастрофа. Не биваше да пуска онези тримата! Щеше да си изпати, ако наистина имаха нещо общо с неразборията навън. Горе-долу от половин човешки живот насам Шарлоте живееше в своего рода военно примирие със служителите на реда. Те търпяха хотела и със стаи на час, а тя гледаше да не приема наркопласьори или други съмнителни птици. Много добре обаче знаеше колко нетрайни са подобни неписани уговорки. Ако нощните и посетители не са хомосексуалисти, а наистина са забъркани в нещо, най-добре беше да се обади в полицията, преди полицаите сами да позвънят на вратата и да започнат да преобръщат хотела и.

Не беше лесно да вземе решение. Щеше да е най-трудното решение, което се налагаше да вземе през последните десетина години. Май ще е по-добре да слезе от стълбата и да набере номера на полицията, макар и напразно. Какво толкова можеше да стане? В най-лошия случай някой изнервен полицай щеше да и обясни, че е станала катастрофа и че е най-добре да се грижи за гостите на хотела си. Ако не беше така, ако, без да знае, е пуснала трима издирвани убийци, тогава щеше да е по-добре да извика полицията. Логично погледнато, решението беше ясно.

Въпреки това се поколеба. Да слезе от стълбата и да позвъни, би означавало да наруши желязното си правило, а от това като че ли се страхуваше повече, отколкото от чужденеца и другите двама.

Разбира се, щеше да го направи. Но след като се справи с паяка. Не искаше да си представи, че в хотела ще нахлуе цял отряд полицаи и ще видят насекомите, нападнали дома и! Можеха да приказват каквото си щат зад гърба и, но хотелът и беше чист и ще остане такъв, без значение има ли в него убийци или не! В крайна сметка няколко минути нямат никакво значение. Тя решително се изправи и отново протегна ръка към паяка.

Животинката внимателно следеше всяко нейно движение. Вече беше достатъчно близо, за да види очите и, микроскопични фини кристалчета, обвити в черна кожа. Паякът не помръдваше. Ако изобщо разбираше, че нещо се приближава към него, това разбиране не беше достатъчно, за да събуди рефлекса за бягство.

В следващия момент Шарлоте осъзна, че паякът не искаше да бяга.

Сякаш докосна нещо невидимо и много студено. Пръстите и спряха на десет сантиметра от животното, но усети студа. Почувства как студенината бавно запълзя нагоре по ръката и, разпростря се до подмишницата, след това достигна рамото. Какво и става? Какво, за Бога, ставаше с нея?

Шарлоте забеляза, че паякът не е така неподвижен, както и се беше сторило до този момент. Движеше се — от време на време вдигаше по някой крак, протягаше го и отново го прибираше като човек, който твърде дълго е прекарал неподвижен и размърдва крайниците си, за да не се вдървят.

Но това е лудост! Затвори за миг очи, сви длан в юмрук и отново рязко я отвори. Докато извършваше движението, се опитваше да си втълпи, че така и се е сторило. Когато вдигне клепачи и погледне, паякът ще е изчезнал, подплашен от резките и движения. Не може да е другояче!

Но когато наистина погледна, насекомото беше на мястото си. И този път нямаше никакво съмнение: Насекомото втренчено я гледаше. Погледът на миниатюрните очички беше насочен право в очите на Шарлоте и това далеч не беше най-лошото. По-лошо беше онова, което Шарлоте прочете в тези микроскопични кристалчета — разбиране, осъзнаване. Разбиране за нещата, различно от това при Шарлоте и при останалите хора. Тази незабележима твар бе всичко друго, но не и безсъзнателно животно. Тя живееше, мислеше. И в този момент определено размишляваше за нея.

Осъзнаването на този факт бавно проникваше в съзнанието на Шарлоте като смолиста отрова, която мъчително си проправя път през суха гъба, преди да се усети действието и. И когато това стана, ударът подейства мълниеносно.

Шарлоте изкрещя и така рязко дръпна ръката си, че изгуби равновесие. Този път нямаше балансиране върху стълбата, нямаше размахване на ръце и нищо, за което да се хване. Падна така тежко, сякаш падаше не от петдесет сантиметра, а от пет метра височина.

Ударът беше смазващ. Чу как бедрената и кост изпращя и всичко, което досега беше слушала за произшествия като това, се оказа погрешно: нито изпадна в безсъзнание, нито изпита болка.

Веднага разбра, че паякът горе беше дошъл да и отмъсти за всичко, което през изминалите години беше сторила на братята и сестрите му и че с падането историята не свършваше. Що се отнасяше до болката, през живота си Шарлоте не беше преживявала тежки наранявания и не беше изпитвала силни болки, така че нямаше с какво да я сравни. Но не вярваше, че може да има нещо по-лошо. Щеше да изкрещи, но въздухът излезе от дробовете и, а и освен бедрената кост сигурно имаше и още нещо счупено, защото не можеше да си поеме дъх. Успя да вдиша, но толкова малко, колкото да оживее и да не загуби съзнание, но не и достигаше въздух, за да изкрещи или да издаде какъвто и да е друг звук. С мъка отвори очи. Дори това малко усилие и струваше много сила, а болката в крака стана още по-непоносима, сякаш заповедта да вдигне клепачи породи импулс в цялата нервна система, който завърши с експлозия точно под хълбока и. От новата вълна на болката изгуби контрол над пикочния си мехур и лепкавата кръв върху крака се смеси с друга топлина, изтекла от тялото и. Шарлоте лекичко заскимтя — не от болка, а от чувство много по-лошо от физическото усещане: срам, унижение и погнуса от самата себе си.

Лежа така известно време, свита на кълбо, с кръстосани крайници, сред локва кръв и урина, която ставаше все по-голяма, и тихичко скимтеше. Вонята беше много силна, а тя я усещаше още по-интензивно. Молеше се да загуби съзнание и да остане така достатъчно време, докато си почине, за да може да събере сили и да отиде до шкафа, да вземе четката за бърсане и да почисти, преди да дойде линейката. Или достатъчно дълго, за да умре. Не искаше да я намерят в това състояние. Не така безпомощна и така мръсна. Вината в крайна сметка не беше нейна, стана злополука. Всеки би я уверил, че няма никаква причина да се срамува. Само че тези уверения нямаше да са истински. В каквото и да я упрекваха, през целия си живот се беше борила с насекоми, всякакви вредители и мръсотия и не искаше да я намерят в такова окаяно положение. По-добре да е мъртва.

Молитвите и не бяха чути. Остана в съзнание, но силите не се върнаха в тялото и и болките не намаляха. А когато най-сетне отвори очи, видя паяка.

Беше на пода, на десет сантиметра от лицето и и втренчено я гледаше. В очите му продължаваше да блести онова разбиране, което надхвърляше границите на обикновения животински разсъдък и което плашеше Шарлоте много повече, отколкото мисълта за счупения крак или позора да я открият в това състояние. Имаше нещо като триумф в тези миниатюрни очички; не, не триумф, а удовлетворение от добре свършената уморителна работа. Животното беше дошло, за да я убие и бе изпълнило задачата си.

— Изчезвай! — каза тя. От устата и обаче не излязоха думи в истинския смисъл, а неясно скимтене, но тя много отчетливо изрече думата наум. Получи и отговор.

Защо го правиш? — попита я.

Очите на Шарлоте изскочиха от орбитите от ужас, а сърцето и така силно заби, че усети как кръвта нахлува в мозъка и. Зави и се леко свят. Кракът започна още по-болезнено да тупти, но тази болка като че ли отстъпи назад. Не беше отслабнала, но изведнъж сякаш стана някак второстепенна. Паякът и проговори! Невъзможно е, разбираше го дори в сегашното си състояние; беше невъзможно и побъркано, но наистина чу думите. Също толкова побъркано беше да отговори, но го стори.

— Какво искаш от мен? — заекна тя. — Върви си! Остави ме и се махай!

Паякът направи точно обратното — приближи се още повече, но остана на разстояние, където не можеше да го достигне с ръка. Реакциите и така или иначе бяха толкова бавни, че и да беше дошъл по-близо, нямаше да го улови даже и да се движеше. А тя не можеше. От болката беше като парализирана, не усещаше ръцете и краката си.

Защо ни причиняваш това? — попита още веднъж насекомото. Толкова години… Изби толкова много. Но всъщност нямаше предвид нас.

— Не! — проплака Шарлоте. — Махай се! Махай се! Моля те! Едва сега забеляза, че не насекомото и говори. Малките му крайници и пипала непрестанно се движеха, следвайки неразбираем за нея модел, но гласът не идваше оттам. Не животното говореше с нея.

Имаше нещо в стаята. Нещо чуждо, непознато. Някаква истинност, дошла с тримата посетители и настанила се неканена в дома и. Усети присъствието и преди в коридора, усещаше го и сега. Думите само се пренасяха върху осмокракото животно така, както можеха да идват и от крака на масата, от пода или от въздуха. А може би идваха от самата нея. Въпреки това паякът продължи да и говори, а Шарлоте му отговаряше.

Унищожи хиляди от нас. Но не нас искаше да убиеш. Бориш се с нас, защото нямаш смелост да се бориш срещу себе си.

— Не-е, не е вярно! — простена Шарлоте. — Не е вярно! Къщата ми е чиста!

Спомняш ли си деня, когато дойде онази млада двойка? Ти имаше проблеми. Банката те притискаше, а хотелът отдавна вече не носеше достатъчно, за да живееш от него. Беше те страх, че ще трябва да го продадеш.

— Стига! — изпъшка Шарлоте. Спомняше си много добре. Изобщо не беше нужно да и припомнят. Никога не го беше забравяла.

Само си беше внушавала, че е забравила момента, в който всичко започна.

Тогава не беше като днес. Още не можеше да идва кой — с когото си поиска и да прави, каквото иска. Ти носеше отговорност. Задачата ти беше да пазиш къщата чиста. Двамата бяха много млади.

На нея и трябваха парите, всеки пфениг и беше нужен. Двамата бяха много млади. Твърде млади. Той може би на двадесет, а тя най-много на шестнайсет и нечистата съвест и притеснението бяха изписани върху лицата им. Не биваше да ги пуска. Бяха деца, на които мястото им не беше тук. Но парите и трябваха. И в този момент започна всичко. Дреболия, малка дреболия. Но и стъпка в погрешната посока. А тя беше последвана от други, и от други.

Паякът отново направи няколко незабележими подскока към нея. Когато Шарлоте отмести погледа си от него, видя второ насекомо, по-различно и малко по-голямо, с друг цвят, което бавно навлизаше в полезрението и. Не можеше да помръдне главата си, но беше сигурна, че не са само тези двата паяка. С ъгълчетата на очите си долавяше движение, а нещо докосна здравия и крак.

Тогава ти сама се предаде, продължи паякът. Извърши грях. Към всичко, в което вярваше. Убиваш, нас, но имаш предвид себе си.

— Не е вярно! — простена Шарлоте. Продължаваше да и се струва абсурдно, че лежи на пода в дома си и разговаря с паяк не по голям от нокът. В същото време обаче много добре разбираше, че разговаря със себе си, с онази част, която през последните двадесет години беше държала затворена в най-дълбоката тъмница на душата си. Беше си повярвала, че е изхвърлила ключа от тази тъмница, но вратата сама се беше отворила.

— Не е вярно! — повтори тя. — Просто се грижа за чистотата, това е. Не мога да понасям насекоми и мръсотия. Всичко останало не ме засяга.

Зад двата паяка се появи трето насекомо. Не беше по-голямо, но изглеждаше съвсем различно: с много крака, с пипала и с цвят на потъмнял бакър. Хлебарка.

Лъжеш, обади се отново паякът. Засяга те. Знаеш какво вършат в стаите. Представяш си го във всяка секунда, във всеки миг. Знаеш какво правят хомосексуалистите, перверзните, изневеряващите. Знаеш го и страдаш от това. Много, много те засяга. Защото не го понасяш. Мръсотията и мръсната пяна, насекомите, срещу които се бориш — от това живееш.

Към първата хлебарка се присъедини втора, после трета, после изведнъж станаха толкова много, че Шарлоте не можеше да ги преброи. Насекомите се приближаваха, строени във войнишка колона, и най-сетне спряха; армия малки бронирани чудовища, които заеха позиция пред нея в очакване на сигнала за атака.

Уби хиляди от нас, но не постигна чистотата, която искаше. Унищожи живот, за да бетонираш лъжа. Но даже и в това не успя.

Казваше истината. Ако в живота и имаше неща, в които някога бе вярвала, то това бяха стойности като чест, благоприличие, нрави и морал. Стойности, които днес като че ли не са съвсем на мода, и може би с право, но за нея бяха важни. Наистина не я засягаше какво правят другите, кой с кого, кога и как, но много я засягаше, когато го правеха под нейния покрив. Беше превърнала дома си в нещо, което я отвращаваше най-много на света. И не само беше го допуснала да се случи, но и бе печелила от него.

Навсякъде около нея вече се чуваха шумолящи звуци като от пуканки, падащи на пода в съседната стая. Лекото докосване по крака и вече не беше единственото. Усещаше как неизброими крачета пълзят по тялото и, пипала опипват кожата и гладкият хитин се трие в роклята и. Сякаш цялата стая беше оживяла. Всички бяха дошли. Странно, но не изпита ужас, когато осъзна какво става. Може би, защото някъде дълбоко в себе си знаеше, че ставащото е недействително. Паяците, хлебарките, дървениците, бръмбарите и бълхите не бяха истински. Трябва да се събуди от този кошмар! Не бива да се остави да я победят! Всеки трябва сам за себе си да решава какво прави и никой няма правото да се намесва в това решение. Ако битката и срещу мръсотията и насекомите е била единствено битка със самата себе си, това си е нейна работа. И тя щеше да продължи да води тази битка, още утре, веднага, щом се изправи на крака. Но първо трябва да излезе оттук.

— Съжалявам… съжалявам наистина — излъга тя. — Ще изкупя греха си.

О, да, отвърна паякът с въздишка, в която имаше и дълбока тъга, и някаква твърдост. Ще го направиш.

Насекомото подскочи и се приземи върху лицето на Шарлоте, а малко след него същото направиха и останалите. Твърде късно Шарлоте осъзна, че се е заблудила. Ставащото не беше халюцинация. Тварите бяха истински и бяха дошли да и потърсят сметка за онова, което им бе сторила. Пълзяха в косата и, в ушите, в устата и в носа, подскачаха върху кожата, минаваха през дрехите, хапейки, щипейки, драскайки. Някои от ухапванията бяха наистина болезнени, но повечето не можеха сериозно да я наранят. Усещаше сякаш триене на фина шкурка по кожата си, което в първия момент не беше неприятно, нито пък болезнено.

Но само в първия момент. Двадесет години бяха дълго време. Беше унищожила много невинни живота, а сега те се бяха върнали. Всички, без изключение.