Волфганг Холбайн
Антихристът (41)

8.

Откосът летеше към него и щеше да го улучи още преди да реши да отскочи встрани, но на едно друго, субективно равнище, Бренер имаше чувството, че времето е спряло. Усещаше как командите на мозъка му преминават през нервната система, без да успеят да задействат мускулите и сухожилията, към които бяха насочени, още повече да превърнат тези команди в движение, с което да избегне приближаващата смърт. Дори имаше време да определи броя на дупките, които откосът щеше да пробие, преди последният куршум да се забие в гърдите му — четири, най-много пет.

Два, после три голямокалибрени куршума оставиха димящи дупки в дъските пред краката му, четвъртият се заби точно между тях. Петият не последва.

Бренер дори не забеляза, че времето отново е възвърнало нормалния си ход. Стоеше със затаен дъх и чакаше ужасната болка от разкъсването на гръдния кош, но следващ изстрел нямаше. Вместо това се чу глухо тупване, а миг по-късно такъв ужасен звук, какъвто Бренер никога преди това не беше чувал. Сякаш някой късаше плът от костите. Той вътрешно простена.

— Бренер! Внимавай!

Викът и силният удар, с който Йоханес го блъсна настрани, дойдоха едновременно. Ударът закъсня да го предпази от куршумите, но го блъсна в стената и така го извади от вцепенението. Докато се мъчеше да запази равновесие, видя странната сцена в другия край на коридора, без обаче да разбира какво вижда. Мъжът, стрелял срещу него, бе изпуснал оръжието си. Това беше тупването, което чу. Бренер инстинктивно бе решил, че Салид е стрелял по нападателя и така му е спасил живота, но той в момента се търкаляше на пода, борейки се едновременно с двама мъже. Оръжието му беше отхвръкнало на няколко метра от него. Нападателят, който стреля по Бренер, стоеше на вратата на съседната стая и се виждаше само като сянка. Бренер различи, че беше вдигнал ръце към лицето си. Между пръстите му нещо се движеше, той отново чу онзи страшен късащ звук, не много силен, но непрекъснат, като запис на магнетофонна лента, който непрекъснато се повтаряше. Мъжът изведнъж издаде гърлен писък и олюлявайки се, отстъпи назад в стаята. Преди сенките да го скрият, Бренер видя нещо страховито. Нямаше никакъв смисъл, но направи връзката между звука и не беше в състояние да се противопостави на извода. С ръцете на мъжа ставаше нещо. От китките надолу до върховете на пръстите станаха кафяви, а секунда по-късно — черни. Миг по-късно, точно когато тъмнината на стаята погълна фигурата на мъжа, промяната стана в обратна посока — тъмният цвят тръгна нагоре, но вземаше със себе си и плътта. За частица от секундата, достатъчна да различи всичко, но без да бъде сигурен какво вижда, на Бренер му се стори, че вижда мъртвешки череп, покрит от две ръце-кости.

— Назад, Бренер! Върнете се! По дяволите, искате да ви убият ли?!

Бренер беше твърде шокиран от видяното, за да може да реагира на думите. Стоеше безпомощно и гледаше вратата, зад която вече се виждаше само тъмнина. Пред очите му обаче продължаваше да е ужасяващата гледка, която не можеше да бъде нищо друго освен халюцинация, но това осъзнаване не намаляваше ни най-малко страшното и въздействие. Чу как Йоханес няколко пъти извика името му, но не беше способен да помръдне. Накрая Йоханес го сграбчи за ръката и го дръпна навътре в стаята, от която бяха излезли. С едната ръка блъсна силно Бренер напред, така че той политна и седна на леглото, а с другата затръшна вратата след себе си.

Бренер бавно се надигна. За миг стаята се завъртя пред очите му и се подпря с две ръце на леглото, за да не падне. Запита се дали световъртежът е резултат от медикаментите, или е нещо по-лошо. Гледката с обезобразения мъж не изчезваше от съзнанието му. Каквото и да правеше, тя стоеше, сякаш запечатана завинаги върху ретината му. Не, не беше възможно да е видял това!

— Мили Боже! — простена Йоханес. — Исусе Христе, какво правим? Какво става тук?

Бренер вдигна поглед и видя пребледнялото лице на йезуита. Йоханес се беше облегнал на вратата и тежко дишаше, сякаш се надяваше, че с тялото си може да спре някого. В крайна сметка нямаше никакво значение дали някой ще го убие, стреляйки през вратата или ако влезеше в стаята. Бренер разбра, че неясният страх, който през цялото време не го беше напускал, беше съвсем оправдан. Близостта на Салид беше достатъчна, за да бъдат и те осъдени на смърт.

— Махнете се от вратата! — каза той уморено.

Йоханес го изгледа неразбиращо, но после се сепна и отстъпи две крачки навътре в стаята. В очите му пламтеше онзи страх, труден за описание, който Бренер и преди беше забелязал. Не знаеше дали наистина е просто страх от смъртта или нещо много по-лошо.

— Те стреляха по вас! — заекна Йоханес. — Господи, за малко… за малко не ви убиха!

— Грешите — спокойно каза Бренер. — Стреляха по нас, Йоханес. — Предпазливо се изправи, очаквайки отново да му се завие свят. — И в никакъв случай не беше случайно.

— Не… случайно? — Йоханес отвори широко очи. — Какво искате да кажете?

Като се имаше предвид, че Йоханес реагира много по-бързо от него, сега преиграваше, правейки се на несхватлив. Вероятно не искаше да проумее истината. Мина край него и протегна ръка към дръжката на вратата, но не събра смелост да я натисне.

— Тези хора не са дошли, за да арестуват някого — каза той. — Трябва ли да обяснявам по-подробно?

Преди Йоханес да успее да отговори, вратата рязко се отвори и Салид влетя в стаята. От дълъг около три сантиметра разрез на челото му течеше кръв и върху лицето си имаше няколко по-големи драскотини, но иначе не беше сериозно ранен. Дръжката на пистолета му стърчеше от колана, а в ръцете си държеше автомата, който нападателят на Бренер хвърли на пода. Не затвори вратата след себе си, така че Бренер виждаше коридора чак до стълбата. На пода лежаха три неподвижни тела. Вратите на всички стаи зееха широко отворени. Сигурно Салид беше проверил стаите, преди да се върне при тях.

— За малко да успеят — рече той. — Някой от вас ранен ли е?

Бренер и Йоханес поклатиха едновременно глави, а Йоханес попита:

— Какво стана с полицаите?

— Не бяха полицаи — отвърна Салид.

— Убихте ги, нали?

Странно, но Бренер имаше чувството, че възмущението в гласа му не е истинско или в най-добрия случай беше просто навик.

— Единия, който стреля пръв — колебливо отвърна Салид. — Поне така си мисля. Другите двама са в безсъзнание. Нямаме много време. — Бързо огледа стаята. Макар че от тримата най-добре знаеше колко безнадеждна е ситуацията, върху лицето му не можеше да се види никакво притеснение.

— Какво чакаме тогава? — попита Йоханес. — Трябва да се махаме!

— Добра идея, ваша чест — отвърна подигравателно Салид. — Ако сега ни кажете и как. — Той посочи с глава към прозореца. — Там сигурно вече гъмжи от снайперисти.

Не продължи, защото се чу странен шум. Бренер учудено се обърна, погледна към прозореца, после мина край Йоханес. Звукът се усили още повече и беше невъзможно да се води разговор. Бренер го разпозна още преди да вдигне пердетата и да види ръбестата сянка, спускаща се от облаците — хеликоптер. Пристигаше тежката артилерия. Явно полицията — или който и да беше отвън — беше решила този път за нищо на света да не изпусне Салид.

— Дръпнете се от прозореца! — викна Салид. Бренер тъкмо искаше да отстъпи, когато под корпуса на машината блесна ярък лъч, който не беше насочен към прозореца. Бренер долепи лице до стъклото и видя, че лъчът осветява входа на къщата.