Волфганг Холбайн
Антихристът (60)

10.

Салид изохка, политна назад към стената и стисна гърлото си с две ръце. Между пръстите му в ритъма на пулса бликаше светлочервена кръв. Той падна на земята, претърколи се по корем, после по гръб и остана да лежи неподвижен. Движенията му секнаха изведнъж, като на машина, изключена от електрическата мрежа.

Изстрелът можеше да улучи и Бренер. За миг дори му се стори, че изпита болката, отнела живота на Салид, после в крайниците си усети странно гъделичкащо изтръпване. Не изпитваше истински ужас, сякаш чувствата му вече бяха изразходвани. До него Йоханес изплашено вдигна ръка пред лицето си и изхлипа полугласно, но Бренер долови някак отдалеч. Запита се защо, но дори и въпроса не зададе с гняв или огорчение, а с някакво студено, почти научно любопитство. Нямаше смисъл. Защо трябваше да идват чак тук? За да умре Салид на това място?

Чу шум и когато отвори, очи видя как към тях приближава фигура, излязла сякаш от истински кошмар. В призрачната светлина на свода я различи като сянка, но това направи нещата още по-лоши, защото даде достатъчно храна на въображението му да си представи ужаса, който очите не можеха добре да различат.

Мъжът сигурно беше горял, защото дрехите му приличаха на паяжина от сива пепел и полуовъглени влакна, впили се в плътта му. Лицето, черепът и ръцете представляваха ужасна зееща рана, покрита на места с петна засъхнала кръв, като петна от екзема. Изгореният сигурно изобщо не виждаше — очите му бяха затворени или липсваха, а от невероятната топлина устните бяха разтегнати в постоянна усмивка. Мъжът се олюляваше, изглежда единият му крак беше счупен, стъпките му оставяха кървави отпечатъци върху пръстта. Съществото не можеше да е живо, а още повече пък да се движи. Но беше тук, влачеше се като зловеща карикатура на човек, идваше към тях и на всичко отгоре в ръката си стискаше изгорелите останки от пушка. Ако наистина беше стрелял с това оръжие, истинско чудо бе, че не е гръмнало в ръцете му.

Ужасът, който Бренер очакваше, не идваше. Разбра само, че е имало защо да се страхува. Демонът беше пред тях, само че не ги очакваше зад вратата, а отсреща, скрит в тъмнината на последната безкрайна нощ, спуснала се над света. Взе със себе си Салид, а сега щеше да прибере и тях — първо Йоханес, после него. Можеше да избяга. Нещото, идващо към тях като излязло от Ада, не се движеше бързо. Дори не трябваше да тича, за да му се изплъзне. Защо? Къде да бяга? Нямаше къде да се скрият.

Бренер беше уморен от бягане и криене. През целия си живот беше бягал — от нещо или някого, повечето пъти от самия себе си. Вече не искаше.

Но кошмарното създание не беше дошло, за да го унищожи. Влачеше се към тях с малки, мъчителни крачки. Лявото му рамо опря стената и остави тъмночервена следа върху саждите. Когато се приближи, Бренер усети миризмата на изгоряло месо и нажежен метал, която се носеше от тялото. Не направи опит да се отдръпне от пътя му, но и мъжът от своя страна не посегна, за да им направи нещо. Клатушкайки се, наближи трупа на Салид, застана точно до него и вдигна оръжието си. Дулото беше насочено към главата на палестинеца, но пръстите явно вече нямаха силата да натиснат спусъка и след миг ръката се отпусна. Дланите се разтвориха и пушката изтрополи на земята, фигурата залитна, издаде странен гъргорещ звук, сякаш се опитваше да каже нещо с липсващите си гласови органи, и протегна ръка към Бренер. В движението нямаше нищо заплашително, приличаше по-скоро на отчаяна молба за помощ.

Бренер се дръпна назад — не от страх, а от погнуса, която го обзе при вида на осакатената ръка и от миризмата. Изгореният мъж отпусна ръката си, обърна се с молещ поглед към Йоханес, накрая тръгна към вратата. Примигващата червена светлина, идваща от подземието, се сля с цвета на това, което някога е било лицето му. В този миг наистина имаше вид на демон, за какъвто Бренер го сметна в първия момент. Направи неуверена крачка още по-напред и застана толкова близо до най-горното стъпало, че ако загубеше равновесие, щеше да падне.

Салид помръдна. Бренер забеляза движението само с периферното си зрение и в първия момент дори не му обърна внимание. Не е възможно, Салид бе мъртъв! Толкова мъртъв, че повече не можеше да бъде! Куршумът бе разкъсал гърлото и тялото му лежеше в огромна локва кръв. И въпреки това се движеше! Смъртта и животът вече не бяха това, което винаги са били.

Бавно, с мъчително, но и съвсем целенасочено движение той се надигна и посегна към пушката си. Изстрелът на непознатия явно беше разкъсал не само мускулите и сухожилията, но беше разбил и костите, защото главата му свободно се люлееше наляво-надясно, но ръцете здраво стискаха оръжието. Ясният звук, който се чу при зареждането на патрона, отекна в стените на свода като оръдеен гърмеж. После всичко стана едновременно.

Изгореният мъж се обърна и впери поглед в Салид. Затворените очи се разшириха и въпреки унищоженото лице Бренер различи израза на безкраен ужас.

— Значи е истина! — прошепна той.

В същото време Йоханес така силно изкрещя, сякаш смъртоносният куршум щеше да улучи него.

— Не! Няма да позволя! Никога вече!

Скочи напред, без да си дава сметка, че ще попадне между Салид и непознатия и точно пред дулото на насочената пушка. Вкопчи се отчаяно в Салид и се опита да изтръгне пушката от ръцете му, но закъсня със секунда. Или може би блъскайки се в него, сам натисна спусъка.

Изстрелът проехтя странно глухо. Йоханес извика, не от ужас, а от болка, но не пусна Салид, а се вкопчи още по-здраво.

Салид стреля втори път. Близкият изстрел отхвърли Йоханес назад, но той продължаваше да се държи за раменете на Салид и го дръпна със себе си. Вкопчени един в друг, двамата се блъснаха в изгорения мъж и тримата заедно, кълбо от ръце, крака и тела, се затъркаляха надолу по стълбата.

Бренер хукна след тях. Нямаше никакъв шанс да помогне на който и да е от тримата, защото стълбата така стръмно се спускаше, че и при нормални обстоятелства щеше да е опасно да се слезе по нея. Беше практически невъзможно да се помогне на един падащ човек, без спасителя да бъде повлечен надолу, а на трима — съвсем. Дори не можеше да ги настигне. Салид, Йоханес и непознатият паднаха в края на стълбата, преди Бренер да е стигнал до средата. Продължи да тича, а последните стъпала взе с такъв скок, за който преди не би си и помислил, че може да направи. Падна на колене, изхленчи, когато силна болка прониза капачките на коленете му и на четири крака продължи да пълзи напред.

Дойде твърде късно. Салид лежеше проснат с широко отворени, невиждащи очи и локвата кръв под тялото му бързо се разрастваше. Изгореният мъж беше се търколил малко по-настрани и лежеше безжизнен. Стълбата имаше тридесет и пет стъпала. Тридесет и пет възможности човек да си счупи врата или да умре по друг начин. Той самият беше оцелял след падане по тази стълба, но тогава го закриляше онази тайнствена, непозната сила, която бяха дошли да победят. Бренер бегло погледна овъгленото тяло, изпълзя до Йоханес и го обърна по гръб.

Йезуитът беше мъртъв. В гърдите му зееха две огромни рани, но изражението върху лицето беше в пълно противоречие с вида му. За първи път, откакто се запозна с младия свещеник, Бренер видя върху лицето му изписани мир и облекчение, които ясно личаха въпреки гримасата на ужас, отпечатана върху чертите му. Страшният огън в очите беше изгаснал, но те не бяха така безизразни като очите на мъртвец. Бренер прочете в погледа им нещо, което при тази ситуация беше обезпокоително и невероятно — послание, предназначено единствено за него, в чиято истинност не можеше да има никакво съмнение. Йоханес бе намерил своето спокойствие. Където и да се намираше сега духът му, вече не бродеше през очистителния огън.

— Защо? — прошепна Бренер. Дори не изговори думата на глас, а само наум — горчив, безгласен писък, отчаяно търсещ обяснение за всички тези безсмислени смърти.

Получи отговор.

— Защото така трябваше. Нужно беше за тях и за цялото човечество.

Гласът дойде от горния край на стълбата. Още преди да вдигне глава и да погледне, знаеше какво ще види. Беше точно повторение на епизода отпреди три дни, последната картина, която видя, преди тридесет и петте стъпала да изтрият съзнанието му. Девойката стоеше горе, заела дори същата поза, сякаш в тази малка част на света времето беше спряло, за да продължи сега отново, след четири дни на сътворение.

Бренер не каза нищо. Стоеше неподвижно, сложил главата и раменете на Йоханес в скута си, дясната ръка закрила изгасналите очи, сякаш да го предпази от последната ужасяваща гледка. От вида на ангела, превърнал се в дявол и дошъл, за да вземе него последен и да довърши започнатото. Вече не се страхуваше от смъртта. Само искаше всичко да свърши.

Астрид спря на две крачки пред него, вгледа се тъжно в трупа на Салид, после се обърна. В погледа и имаше нещо, от което Бренер потрепери. Не издържа и една секунда да я гледа.

— Защо? — попита още веднъж. — Защо беше цялата жестока игра? Удоволствие ли ви доставяше да ни измъчвате? Защо не ни убихте веднага?!

— Защото нещата трябва да станат така, както са предопределени — отвърна Астрид и посочи първо Салид, после Йоханес. — Неговата задача беше да те доведе дотук, а неговата — да те опази.

Ако е било така, значи не успя, помисли си Бренер. После осъзна, че Астрид изобщо няма предвид Салид. Ръката и сочеше в другата посока, към изгорелия мъж.

— Чаках те — продължи Астрид. — Доста време ти трябваше, но така е трябвало да стане. — Тя махна с ръка зад себе си, назад към тъмнината, където сводестият тунел се губеше. На Бренер му се стори, че долавя движение, но то не беше достатъчно отчетливо, за да определи какво вижда. — Ела! Той те чака — каза Астрид.

Бренер внимателно остави безжизненото тяло на Йоханес на пода, затвори очите му и направи крачка към девойката. Астрид се обърна и тръгна пред него.

Не вървяха много. Червената светлина идваше от няколко факли, забити в стените на тунела, които осветяваха пътя до масивна врата, висока най-много метър и половина, на която висеше тежко дъбово резе. Нямаше катинар, нито друго за заключване. Но простотата на конструкцията я правеше да изглежда така масивна. На височина на гърдите му във вратата имаше около двадесет на двадесет сантиметра отвор, препречен от двоен кръст от ръждясали метални пръчки. Беше врата на затворническа килия.

Астрид я отвори, влезе приведена и махна на Бренер да я последва. Той послушно изпълни указанието, с разтуптяно сърце, но без да се колебае. Когато прекрачи, побърза да се изправи, удари гърба си и изкриви лице от болка. Бързо направи още една крачка, за да не се нарани повече. Може и да му беше отредена важна роля в последната битка между Доброто и Злото, но това явно не означаваше, че е имунизиран срещу физическа болка.

Огледа се внимателно, макар че нямаше какво да се види. Помещението затвърждаваше впечатлението, което вратата оставяше — беше килия, с дължина най-много пет стъпки във всяка посока. Таванът беше толкова нисък, че Бренер почти го допираше с глава. Както тунелът, и килията не беше иззидана, а издълбана в естествената скала. Мебелите вътре също. Виждаше се легло, дълго около два метра, вдълбан висок олтар, вероятно служил и за маса. Стените бяха почернели, покрити с пласт сажди, дебел поне два сантиметра. Във въздуха се носеше тежък, застоял мирис на дим, разтопен восък, на храна и на пот от двехилядигодишно затворничество.

Обитателят на килията не се виждаше. Отсреща имаше втори, също такъв нисък проход, който нямаше врата. Астрид погледна натам и повтори подканящия си жест, като едновременно с това показа, че няма да го придружи по-нататък. Вероятно и нейната задача свършваше дотук.

Бренер влезе в съседното помещение. Този път прояви предпазливост и не се удари, но сърцето му щеше да изхвръкне. Макар че студът така трайно се беше настанил в тялото му, че продължаваше да трепери, дланите му бяха мокри от пот. Той беше тук. Съвсем близо. Бренер почувства близостта му, още преди да се обърне към фигурата, която стоеше в другия край и го гледаше. Усети погледа като нещо невидимо, нажежено до бяло, което докосва кожата му и го изгаря, както огънят изгаря летяща пеперуда, дошла твърде близо до светлината. Бренер се изправи, затвори очи и за пореден път събра цялата си смелост. После се обърна. Те всички се бяха излъгали. Салид, Йоханес, изгореният мъж, той. Бяха се страхували от Антихриста. Вместо стария враг, съществото с дяволска опашка, конски копита, рога и пламтящ дъх пред него стоеше висок, слаб млад мъж. Беше малко по-висок от Бренер и облечен в обикновена, дълга до глезените дреха, излязла от мода още преди две хиляди години. Гърдите му бяха опасани със златен пояс. Белезите върху дланите и стъпалата бяха по-малки, отколкото очакваше — не зейнали рани, а тънки червени линии, прилични на зараснали преди много време белези.

Бренер се изненада най-много от годините му. Не изглеждаше нито ден по-възрастен от тридесет и пет и нито бялата брада, нито дългата до раменете снежнобяла коса, избеляла от дългото затворничество, променяха вида му. Лицето му бе лице на тридесетгодишен мъж — останал завинаги тридесетгодишен, който само се опитваше да изглежда по-стар. Единственото, което издаваше, че това впечатление е лъжливо, бяха очите. Не бяха очи на тридесетгодишен човек. Не бяха и очи на старец. Бяха извън времето. Очи на същество, за което един милион години бяха като ден, секунда, цяла вечност — същество, по-велико от човека. Каквото и да беше създанието в образа на този млад мъж с белези по дланите и дребни червени ранички по челото, то беше могъщо. Гневът му, както и пощадата, сигурно бяха неизмерими. Фигурата в бяла дреха вдигна ръка и я протегна към Бренер.

В същия момент той разбра.