Волфганг Холбайн
Антихристът (51)

1.

Светлината изгасна и мракът, който в същия момент се настани зад прозорците на коридора, подсказа на Кенъли, че не става дума просто за изгоряла електрическа крушка. И въпреки това се изненада, когато миг по-късно, след мимолетно колебание застана на прозореца и погледна навън.

Не видя нищо. Улицата се беше превърнала в черна бездънна пропаст, а там, където трябваше да е градът, се простираше огромна равнина, без нито една светлинка. Това беше малко обезпокоително. Намираше се на третия етаж и по пътя насам много добре беше запомнил обстановката. Отсрещната страна на улицата беше оградена от висока по-малко от два метра ограда, зад която се намираше дворът на болницата — обширен парк, в който стърчеше една-единствена, не особено висока сграда, така че реално погледнато, оттук трябваше да вижда целия град. За настъпилата тъмнина можеше да има само едно обяснение — токът беше спрян не само в сградата, където се намираше.

От мислите му го изтръгна леко прошумоляване. Светкавично се обърна и бръкна в джоба си, но усети само гладката пластмасова повърхност на мобилния си телефон. В следващия момент си спомни, че полицаите му бяха взели оръжието. Едно от оръжията му. Шумът не се повтори, но Кенъли беше достатъчно трениран, за да се заблуждава, че е било игра на въображението му или някаква случайност. Докато съсредоточено се взираше в мастиления мрак зад себе си, бавно приклекна и извади револвера, който носеше в калъф, привързан на левия си глезен. Щракването на предпазителя прозвуча като изстрел, но същевременно беше и невероятно успокоително — макар че дълбоко в себе си имаше чувството, че оръжието няма да му помогне. Въпреки това тежестта му действаше успокоително, пък било и заради това, че беше нещо познато, което през целия си живот беше свързвал със сигурност и сила.

— Има ли някой? — попита първо на немски, защото най-близкото предположение беше, че някой любопитен, дочул шум, е излязъл да провери какво става. Когато не получи отговор, зададе въпроса още веднъж, този път на родния си език.

Резултатът беше същият — никой не отговори. Никой не можеше да отговори, защото беше сам. Очите му достатъчно бяха привикнали на слабата светлина и можеше да огледа коридора. Виждаше само геометрични сенки, но не и очертания на човек. Странно… За момент чувството, че е наблюдаван, стана толкова силно, че граничеше почти с убеденост, а обикновено можеше да разчита на усета си. От друга страна, нервите му също вече не бяха в най-добро състояние. Кенъли сви рамене, престори се, че пуска оръжието в джоба си, но само го премести в другата ръка, а със свободната извади телефона, после се обърна към прозореца. Чувството, че го наблюдават, мигновено стана така осезаемо, сякаш нещо го докосна между плешките. Но когато се обърна, коридорът беше все така пуст.

Изобщо къщата беше странно тиха. Истински го осъзна едва в момента, но беше го усещал през цялото време. Твърде тиха. След станалото на улицата — воят на сирените, гласовете, бъркотията, шумът на двигателите и крясъците, да не говорим за изстрелите и хеликоптера, коридорът тук трябваше да е пълен с любопитни, блъскащи се по прозорците хора. Нищо такова нямаше. Точно обратното, като че ли всички обитатели на дома бяха измрели. Може би са избягали или пък местните власти са достатъчно предвидливи и ги бяха евакуирали.

Нещо подсказваше на Кенъли, че това не е обяснението за странната тишина, но се страхуваше да разсъждава за истинската причина.

Може би защото трябваше да потърси причината за другата много по-страшна тъмнина, погълнала града пред него. Не беше само спиране на тока. Изобщо не можеше да става дума за подобно нещо. Дори и без електричество не би трябвало да е толкова тъмно. На небето не се виждаха звезди, макар че нямаше облаци. И освен това не трябваше ли вече да се зазорява?

Кенъли погледна часовника си, но в мрака не можа много добре да види стрелките. Слънцето вече трябваше да изгрява. Освен ако небето не е покрито с много дебели облаци. Без друго през последните дни времето съвсем се беше побъркало.

Отново чу лекото прошумоляване зад себе си, но устоя на желанието да се обърне. Знаеше, че е сам. Отвори телефона, набра само с палец четирицифрения номер, който тази нощ беше набирал, и зачака да чуе сигнала „свободно“.

Сателитната връзка се осъществи веднага, още преди да снеме пръста си от последния бутон. Този път беше съвсем сигурен, че човекът от другата страна чакаше с ръка върху телефонната слушалка.

— Свърши ли вече всичко? Събеседникът му дори не си направи усилието да поздрави. Кенъли ясно усети напрежението в гласа му. Другият изобщо не се стараеше да го прикрива.

Не отговори веднага, което само по себе си направи отговора излишен.

— Не. Имаше трудности.

— Значи още са живи?

— Да — отвърна Кенъли.

— Вие се огънахте. — В гласа не се усещаше упрекът, който думите изразяваха. Прозвуча по-скоро отчаяно. Кенъли се опита да се отбранява.

— Вината не беше моя! Не ми казахте с какво си имам работа. Шестима от най-добрите ми хора са мъртви. Дори не знам какво точно се случи.

— Какво се е случило?

— По дяволите, не знам! — отсечено повтори Кенъли. Беше самата истина. В него нещо отказваше да превърне спомените в картини. Много ясно бе видял какво стана с къщата, но просто не можеше да го изрече. — Нещо излезе от къщата. Не беше Салид или някой от другите.

— Значи, те са живи и са на свобода. Трябва да ги убиете.

— Не мога! — отвърна Кенъли.

— Трябва да го направите! Не подозирате за какво става дума.

— Тогава ми кажете! — настоя Кенъли. — Проклятие, рискувам твърде много! Живота си, кариерата си! А вие дори не ми казвате защо трябва да го направя!

— Няма време за обяснения — отговори гласът от другата страна на телефона. — Но можете да ми вярвате, че нито животът ви, нито кариерата ви ще имат някакво значение, ако не успеете да ги спрете. Трябва да убиете тези хора! Или поне един от тях.

— Един? — изненадано повтори Кенъли. — Без значение кой, така ли? — Ако цялата тази история изобщо беше имала някакъв смисъл, сега и той изчезна. Добре разбираше хората, които искаха смъртта на Салид. Имаше вероятно и доста основателни причини да се иска смъртта на един безобиден йезуитски свещеник и на недотам способен застрахователен агент, защото са се оказали свидетели на нещо, за което не бива да има свидетели.

Но заповед да убие един от тримата без значение кой, беше абсурдна!

— Правилно ли ви разбрах? — попита за всеки случай. — Няма значение кой от тримата ще убия?

— Ако е възможно, убийте и тримата! — повтори гласът. Спокойната разсъдливост, която винаги толкова беше впечатлявала Кенъли, бе отстъпила място на чиста паника. — Ако не успеете, опитайте се да спрете поне единия от тримата! Дано помогне.

— За какво? Не получи отговор.

След миг гласът продължи малко по-спокойно:

— Къде сте сега? Точно?

Кенъли обясни. Измина известно време, преди статичното шумолене на сателитната връзка да бъде прекъснато от гласа, който властваше над живота на Кенъли вече от петнадесет години.

— Добре. След около час и половина ще бъда при вас. Има ли наблизо място, където може да кацне хеликоптер?

— На покрива на болницата.

Кенъли беше изненадан. Даже и много бърз хеликоптер не може да измине за час и половина повече от петстотин мили, а той винаги бе смятал, че тайнственият му събеседник живее много далеч, без значение от кое място на света говореше сега с него.

— Чакайте ме тогава там!

Връзката прекъсна без друго указание. Кенъли продължи да стои съвсем объркан. Гледаше телефона в ръката си и може би за първи път в живота си се запита дали това, което върши, е наистина правилно. Никога не се беше съмнявал в гласа, макар че понякога му възлагаше задачи, които според него бяха безсмислени, а в един или два от случаите — даже неправилни. Но сега се усъмни.

В същото време обаче почувства, че вече е твърде късно за съмненията му. Беше взел решението си преди много време и каквато и да беше цената, днес щеше да я плати.

Затвори телефона, остана така неподвижен още секунда пред черния прозорец, който отразяваше фигурата му като странно разкривена сянка, после отново отвори пластмасовия капак. Номерът, който набра, беше много по-къс от предишния, дори не беше истински телефонен номер. Разговорът се препредаваше през много сателитни връзки и обикаляше земното кълбо чрез специално устройство, за което не знаеха дори преките му началници, преди да попадне в радиомрежата на американската армия. Вместо сигнал „свободно“ чу пукане, после се обади гласът на бордовия телеграфист на хеликоптера, атакувал хотела. Кенъли дори не му даде време да довърши представянето си. Прекъсна го с остър тон:

— Тук командир Кенъли! Каква е позицията ви?

Мъжът му даде исканите координати. Кенъли се опита да пресметне наум. Ако не грешеше, машината не беше много далече оттук. Две-три минути, ако лети с максимална скорост.

— Имам нови заповеди за вас! Обръщайте и се върнете възможно най-бързо!

— Сър! — Изненадата в гласа на офицера се чувстваше въпреки лошата връзка. — Преди две минути се обади генерал Мартин. Заповедта ни е…

— Отменям заповедта му! — прекъсна го Кенъли. — Кодът на пълномощията ми е алфа-червено-Чарли! Моля потвърдете!

Отговорът не дойде веднага. Може би, защото и добре обучените офицери на борда на хеликоптера се нуждаеха от време, за да преодолеят изненадата си. Или може би, защото в този момент отваряха запечатания с червен восък плик, за да проверят истинността на кода.

Кенъли се молеше да не е сбъркал. Преди настъпването на деня дори не подозираше за съществуването на подобен код. Нямаше много хора на света, които знаеха за съществуването му, още по-малко такива, които го ползваха. Единият от посветените беше президентът на САЩ, другият вероятно генерал Мартин, главнокомандващ американските Военновъздушни сили в Европа. И третият беше безименният глас от телефона, намиращ се на разстояние около петстотин мили оттук.

— Потвърдено! — чу се най-сетне гласът на телеграфиста. Кенъли въздъхна с облекчение. — Вашите заповеди, сър?

— След приключване на този разговор абсолютна тишина в ефира! Връщате се и елиминирате целите! Независимо при какви обстоятелства! Възможни са жертви сред цивилното население.

— Сър?!

Кенъли се ядоса. По принцип не смяташе, че е нужно войниците да разбират заповедите, още повече пък да ги подлагат на съмнение. От друга страна, току-що съвсем ясно беше заповядал на офицера, ако се наложи, да стреля по жени и деца, а нямаше срещу себе си машина. Преглътна острия отговор и се опита в гласа му да прозвучи разбиране:

— Вероятно няма да се наложи. Опитайте се да мине с възможно най-малко щети, но трябва да елиминирате целите. Знаете какво стана на двадесет мили оттук. Салид все още държи онази дяволия у себе си. Според информациите ни планира да зарази и градския водопровод. Ако успее, жертвите ще бъдат десетки хиляди. Спрете го на всяка цена! Потвърдете!

— Потвърдено, сър!

— Добре. От този момент нататък не отговаряйте на никого! Край!