Волфганг Холбайн
Антихристът (40)

7.

— Нещо не е наред — каза Хайдман. Вдигна ръкава на якето си и погледна часовника. Преди пет минути предадоха на Смит, че в хотела няма други гости, или поне не в стаите, които можеха да достигнат с насочения микрофон. Оттогава не чуха нищо от агента и хората му.

И нямаше да чуят. Не и по радиостанцията. Хайдман още не смееше да го изрече или дори да го помисли, но не можеше да пренебрегне съмнението, че се е оставил да го заблудят. Смит никога не е възнамерявал да допусне него и хората му до операцията.

— Да го извикам ли още веднъж? — попита мъжът на радиостанцията.

Хайдман го изгледа замислено, после поклати глава.

— Не! Излизаме! Вие, вие и вие! — Той посочи един след друг трима от петимата униформени полицаи, притиснати на тясната пейка, като съзнателно пропусна младежа, който през цялото време си беше играл с оръжието. — Идвате с мен! Другите оставате тук и чакате заповеди!

Отвори задната врата и излезе, като в същото време извади и оръжието си. Чувството не беше никак приятно. За повече от двадесет и пет години служба му се беше налагало да изважда оръжието само три пъти и само веднъж — да стреля. Не беше улучил, но това беше най-ужасният миг в живота му и после най-голямата му надежда беше никога повече да не се налага да го прави. Мразеше Смит заради това, че беше принуден да използва отново пистолета си и вероятно да стреля и да убие човек!

Тримата полицаи също излязоха и свалиха предпазителите на оръжията си. Изглеждаха нервни, повече, отколкото му се искаше на Хайдман, но можеше да ги разбере. Още една червена точка за агент Смит: думите му може и да са били истина, но единственият ефект от тях беше, че подплашиха хората му още повече.

Хайдман внимателно се огледа. Имаше почти цял час до изгрев слънце, но нощта вече не беше така тъмна, както, преди когато Смит и колегата му дойдоха. Чернилката на небето беше отстъпила място на асфалтовосиво и както се случва на зазоряване, видимостта беше по-лоша, отколкото при истинска тъмнина. От другата страна на улицата хотелът се издигаше като заплашителна сянка — по-масивна, по-черна и по-тъмна, отколкото го виждаха от колата. Само зад два прозореца светеше — зад този на първия етаж, към който бяха насочени микрофоните и видеокамерата, и зад един тесен прозорец на приземния етаж, точно до вратата. Шпионската им техника и запитване в управлението показаха, че там живее притежателката на хотела. Хайдман се надяваше в момента тя да е потънала в дълбок и здрав сън. Беше почти сигурен, че през тази нощ ще има убити.

Предварително беше инструктирал хората си, така че нямаше нужда от допълнителни нареждания. Повървяха известно време в обратната посока, преди да пресекат улицата и отново да се приближат до къщата. Мъртвият ъгъл от прозореца на първия етаж не беше достатъчно голям, за да ги скрие надеждно, но така можеха да избегнат откриването, ако Салид или някой от двамата с него случайно погледнеха надолу към улицата.

Хайдман отбеляза колко студено е станало. Въпреки сезона, през последните дни беше необичайно студено, а сега вятърът, духащ в лицата им, беше станал направо режещ и по-силен, отколкото когато заеха позиция. Макар че от дясната страна улицата не беше застроена и имаше само няколко голи дървета и дребни храсти, вятърът виейки, удряше фронтално по къщата от лявата страна. Звукът приличаше на вълчи вой в зимна нощ. Докато се приближаваха към хотела, Хайдман трескаво обмисляше следващите си действия. Вече беше напълно убеден, че Смит не е имал намерение да работи заедно с него и че привидното съобразяване с искането му беше само начин да избегне ненужен спор и да го успокои, докато всичко премине. Сигурно агентите на ЦРУ вече бяха заели позиции или пък точно в този момент нападаха. Това бяха само неговите мисли. Знаеше, че може и да се заблуждава. Ако действа прибързано и така застраши цялата акция…

Не, по-добре да не мисли за това. Инстинктът му подсказваше, че е прав, а през изминалия четвърт век много рядко го е лъгал.

Стигнаха хотела. С разтуптяно сърце Хайдман се приближи до вратата и се опита да погледне през цветното оловно стъкло на малкото прозорче, но освен изкривеното отражение на собственото си лице не видя нищо друго. Притисна ухо до прозореца и се заслуша. Тишина. Лявата му ръка се плъзна в джоба на палтото и извади радиостанцията.

— Нещо от американците? — попита той, без да губи време да се представя.

— Нищо — проехтя от кутията. Хайдман се стресна и намали звука, така че следващите думи дойдоха като лек шепот. — Да ги извикам ли още веднъж?

— Не — мрачно отвърна Хайдман, но бързо се поправи: — Всъщност да. Опитайте. Но се обадете само ако те се обадят.

Изключи, прибра радиостанцията и нервно се огледа. Улицата беше пуста, жив човек не се виждаше. Никъде нищо не помръдваше. Дори воят на вятъра беше намалял. Макар че небето вече видимо просветляваше като че ли беше станало още по-тъмно. Хайдман имаше чувството, че наоколо има нещо — движение, което не можеше да долови, но което беше тук. Нещо… живо. Нещо недобро.

— Глупости! — промърмори той на себе си.

Твърде късно се усети, че произнесе думата на глас. Двама от тримата полицаи зад него го изгледаха объркано и въпросително, а погледът на третия упорито не се отделяше от вратата. В последния момент Хайдман се възпря да направи нещата още по-лоши като се засмее или каже нещо неподходящо. Въпросът какво трябва да направи в следващия момент, стана още по-неизбежен. Може би беше грешка да идва тук. Подемайки инициативата, се принуждаваше да действа. Вече беше започнал и не можеше да се върне назад без основателна причина. Хайдман изви глава назад и погледна нагоре. Небето висеше над улицата като покривало от разтопено олово, по-дълбоко, отколкото трябваше да бъде. Отново изпита тайнственото усещане за нечие присъствие. Имаше нещо наоколо и мястото му не беше тук. Този път обаче не изрече мисълта си на глас.

Премести пистолета от дясната в лявата ръка, протегна пръсти към дръжката на вратата и я натисна. Тя не помръдна. Макар че от една страна, това го зарадва, от друга, влоши положението му още повече. Не можеха да влязат вътре, без да потропат или даже да разбият вратата. И двете неща щяха да предупредят убиеца горе. Направи грешка, като дойде. Къде се беше дянал Смит?!

Обърна се назад и огледа улицата. Колата на американеца се виждаше на около тридесет-четиридесет метра от къщата. Преди половин час щеше все още да е скрита в тъмнината и незабележима. Сега я различи като размита сянка. Нещо се раздвижи зад нея. Дали е Смит?

Хайдман присви очи. Движението продължи, но не стана по-отчетливо. Всъщност нищо не можеше да различи, усещаше само движение, без да вижда тялото, което се движи. Гледката беше тайнствена и странна. За миг дори му се стори, че различава очертания, но вероятно беше, защото искаше да ги види. Отново присви очи и когато ги отвори, фигурата вече я нямаше. Само движението се чувстваше, този път много по-ясно — сякаш нощта се беше пробудила за кипящ живот, чийто водовъртеж беше съсредоточен около колата. Като че ли безплътна черна вълна връхлетя колата и я погълна.

Хайдман още веднъж затвори очи, стисна клепачи така силно, че върху ретината му заиграха пъстри звездички. Когато ги отвори, сенките бяха изчезнали. Разбира се! Никога не ги е имало. Просто въображение, игра на фантазията. Нервите му не бяха в най-добро състояние.

Обърна се отново към вратата и когато за втори път протегна ръка към дръжката, едновременно се случиха много неща: радиостанцията в джоба му се прокашля; тъмнината около тях изведнъж придоби плътност и сякаш се превърна в стена, която ги огради; от къщата проехтя изстрел, последван от писък и глух тропот от падане на тяло.

Хайдман шумно изруга, хвърли се с всичка сила срещу вратата и още по-силно изруга, когато силата на собствения му удар го отхвърли назад. За малко да изгуби равновесие. От болка в очите му избиха сълзи. Рамото му като че ли беше счупено, но вратата дори не потрепери. Беше много стара, масивна врата, която сигурно щеше да издържи атаката на трима-четирима души едновременно. Докато Хайдман с изкривено от болка лице отново куцукаше към вратата, разтривайки удареното рамо, във вътрешността на хотела отново проехтяха изстрели — този път беше автоматичен откос. Към този звук се прибави ужасен писък, който така внезапно заглъхна, че обяснението за тишината можеше да бъде само едно.