Волфганг Холбайн
Антихристът (5)

5.

За първи път, откакто оставиха колата, през ума на Бренер мина мисълта, че тази разходка може да завърши не само с няколко неприятности. Беше станало още по-студено, не само като субективно усещане, във възприятията му, а действително. През последните десетина минути небето беше започнало да придобива някакъв неприятен, убитосив цвят, който сам по себе си ясно говореше за сняг, студ вятър, но и за премръзнали пръсти на краката, бронхопневмония и температура.

Бренер изкриви лице. Положението им и без друго беше достатъчно лошо, за да се влоши още повече. Вървяха вече от двадесет минути, но какво разстояние може да измине човек за двадесет минути? Един километър? Два? Едва ли повече. Пътят беше все така пуст и безупречно бял, както в първия момент. Никъде не се виждаше табела или кръстовище или пък някакъв признак, че в това ъгълче на Вселената от времето на ранния плеистоцен е имало някакъв живот.

Извърна глава и погледна назад. Дървета, сняг, още повече дървета и още повече сняг. Прекрасно. Романтично, ако гледаш картината върху пощенска картичка или календар. Но ако шляпаш с мокри крака през снега и на всяка крачка затъваш до глезените в ледения сняг, гледката губеше доста от прелестта си. Е, поне снегът вече не влизаше в обувките му — бяха пълни догоре.

Погледът му се плъзна по двойната диря след тях. Изглеждаше някак странно. Неговите стъпки вървяха като по конец на около половин метър от края на пътя, а тези на момичето приличаха малко на синусна крива — ту вървяха успоредно на неговите, ту всеки път, когато се сещаше, че твърде много се е приближила до естествения враг на възрастта си — някакъв възрастен, се отклоняваха към средата на шосето, за да се върнат след малко постепенно в предишното си положение. Като сателит, който напразно се опитва да се откъсне от притегателната сила на по-големия си брат.

За момент Бренер се отдаде на философско размишление за следите им, дали не са показателни за техния живот — нерешителните, но в крайна сметка равномерни върхове и спадове на девойката и целеустремената и скучна права линия на неговия път? Що се отнасяше до Астрид, не я познаваше достатъчно добре, за да може да съди, но просто предполагаше. И той е бил на шестнадесет, вярно не така опърничав като Астрид, но също толкова непокорен. Доста време трябваше да мине, докато схване, че това, което смяташе за протест срещу обичайните норми и закостенелите правила, не беше нищо друго освен следване на други норми и правила. Всички Астриди на този свят по принцип бяха точно толкова предвидими, колкото и всички Бренеровци. А що се отнасяше до неговия живот… е, какво можеше да има срещу скуката, ако тя е доволно удобна и дава прилична финансова сигурност?

— Какво чакаш? Да слезе ангел-спасител от небето ли? — попита Астрид.

— Ще съм доволен и на жълт автомобил с мюнхенска регистрация — отвърна Бренер и глуповато се ухили. — Случайно да се интересуваш от полица на ADAC? Мога да те снабдя при много изгодни условия. Всеки трябва да има. Без нея си бита карта, повярвай ми.

Астрид го погледна неразбиращо. Момичето отново беше се доближило до него и Бренер се опитваше да отгатне в кой момент ще забележи грешката си и отново ще увеличи разстоянието.

— Замислям се, дали след време да не разкажа тази история на внуците си, знаеш ли? — продължи той. — Когато ги люлея върху коленете си пред запалената камина. Голямото приключение на моя живот.

Погледът на Астрид изразяваше пълно неразбиране. Така беше в продължение на секунда. После каза:

— Ако съвсем скоро не стигнем някъде, където е топло, никога няма да имаш внуци, защото ще ти измръзнат яйцата.

Без съмнение го каза само за да употреби думата яйца. И също без съмнение беше на прав път. Вървяха вече по-дълго, отколкото Бренер би си позволил при тези обстоятелства. Изведнъж осъзна, че наистина бяха в опасност, може би не непременно в смъртоносна, но все пак в опасност. Това, че до този момент не си го беше признал, се дължеше много по-малко на неща като невежество или прекомерна смелост, отколкото на живота, който беше водил досега. А в него нямаше опасности — не и такива като тази. Единствените конкретни опасности, на които бяха изложени хората като него, бяха сърдечните инфаркти, данъчните декларации, рак на белите дробове и евентуално някоя пътна злополука. Но сред тях не съществуваше тази да измръзнеш в снега, и то на разстояние двадесет километра от следващото населено място. Опасности като тази бяха за видеофилмите и книгите, където човек можеше да ги съпреживява, изпитвайки приятната тръпка на незастрашения зрител.

Кога за последен път в тази страна беше измръзвал човек? През последната война? Или преди двадесет години? Преди десет? Бренер нямаше никаква представа, но беше сигурен, че е било отдавна. В свят, така завладян от медиите, нямаше шанс да пропусне подобна новина.

Може би утре хората щяха да чуят най-сетне сензация, мрачно си помисли той. Или пък напролет, когато снегът се стопи и отдолу се покажат вкочанените им трупове. Буквално видя огромните заглавия във вестниците: ОТКРИТ СНЕЖЕН ЧОВЕК В ТАУНУС. ДАЛИ ТОЙ И НЕГОВАТА ЖЕНСКА СА БЯГАЛИ ОТ СТАДО МАМУТИ, КОГАТО ЛЕДНИКОВАТА ЕПОХА ИЗНЕНАДВАЩО Е НАСТЪПИЛА? По детински глупавата мисъл за миг му се стори толкова забавна, че той широко се ухили. Астрид обаче бързо го върна в действителността с въпроса си:

— Предложението, което ми направи, съдържа ли и застраховка срещу глупост?

— Да — отвърна Бренер. — Но не съм превел последната вноска. Това искаше да чуеш, нали?

Острият му тон изненада и него. Явно студът му действаше по-зле, отколкото му се искаше да признае. Май настроенията му взеха много бързо да се менят. Нямаше нищо чудно — беше му ужасно студено, вече изобщо не чувстваше стъпалата си. Това, което го обезпокои, беше, че дори и болката не чувстваше. Така ли започва измръзването?

Астрид изглеждаше съвсем объркана. Твърдостта в погледа и която за момент се беше скрила, отново се появи. Твърде късно разбра, че обидите и това, което тя смяташе за откровеност, бяха част от опърничавия и характер и начина, по който изразяваше доверието си към някого. А той проигра възможността да го спечели, и то за дълго. От друга страна — какво го засягаше?

В следващия момент тя направи нещо, което го изненада. Спря, измъкна с вдървени пръсти пакета „Марлборо“ от джоба си и му го подаде. Вътре бяха останали само две цигари.

Мирен договор? Да, реши той.

На Бренер не му се пушеше, но оцени жеста и не искаше втори път да наранява малката. Посегна с безчувствените си пръсти, взе едната цигара, пъхна я между също така безчувствените си устни и изчака девойката да му даде огънче.

Устните и гърлото му бяха така премръзнали, че не можеше да усети вкуса на дима. Въпреки това се опита да имитира нещо като лека усмивка.

— Благодаря.

Астрид дръпна силно и веднага изкара дима през носа си. Бренер беше сигурен, че с мъка потиска кашлицата. Тя размаха ръка пред лицето си, за да разсее дима, който влезе в очите и.

— Не пушиш от много време, а? — Астрид само го изгледа и той се почувства някак принуден да добави: — Трябва да ги откажеш.

— Да съм те питала за мнението ти? — Астрид повече не можа да се сдържи и закашля.

— Исках само да бъда учтив.

И за това не го беше молила. Е, добре. Продължиха мълчаливо да вървят. Когато изпушиха цигарите си и почти едновременно ги хвърлиха в снега, Астрид се обади:

— Там отпред се вижда някакъв път в гората.

Бренер проследи с поглед протегнатата и ръка. Не беше обърнал внимание на просеката между крайпътните дървета, растящи на равномерно разстояние едно от друго. Всъщност не беше и гледал внимателно. Ускориха крачките си и спряха пред просеката.

Пътят, ако можеше изобщо да се нарече така, беше широк не повече от два метра и с остър ъгъл влизаше в гората. Короните на дърветата задържаха снега, така че добре се виждаше калният коловоз. Разклонението изобщо не се виждаше. Астрид го беше забелязала само защото на това място бялата стена, образувана от затрупаните със сняг храсти край пътя, прекъсваше.

— Стопански път — каза той. — Да продължаваме.

— Може би води към селски двор, замък или нещо такова. Да опитаме — предложи Астрид.

— Може би — съгласи се Бренер, но може да води и до купчина нарязани дърва на някоя поляна или до хранилка за диви животни. Или продължава на двадесет километра през гората и излиза на друг път. — Той поклати глава. — Ще е лудост да влизаме навътре. Тук поне знаем къде се намираме.

— Така ли? И къде?

— Рано или късно все ще стигнем до населено място — ядосано отвърна Бренер. — Или поне до някое стопанство.

— Някой е влизал с кола, и то не много отдавна — не се отказваше Астрид.

Тя посочи надолу и Бренер нямаше как да не признае, че девойката е по-наблюдателна от него. Не беше забелязал следите от гуми, макар че стоеше точно върху тях. Бяха покрити с тънък сняг, който не ги скриваше напълно.

— Може да са от вчера — каза той, макар че съвсем не смяташе така. Не притежаваше способността на индианците да разчита следи, но беше ясно, че следите са само отпреди няколко часа. — Освен това, откъде знаеш дали следите водят навътре е гората, или излизат от нея?

Тъй като Астрид не можеше да каже нищо на този аргумент, тя не му обърна внимание. Реши да го удари на молба.

— Нека поне да опитаме. Иначе така може да си вървим още кой знае колко километра. Нямам желание да измръзна. — Тя посочи навътре в гората, надявайки се той да се съгласи, и направи още една крачка към него. — Само до първия завой. Ако след него няма нищо, се връщаме.

Бренер проследи с поглед тясната горска пътека. Няколко метра напред тя се сливаше със сенките, които се стелеха в гората като мъгла. Може би някъде там пътеката правеше завой, кой знае… Все едно, Бренер нямаше намерение да влиза навътре.

— Ще се изгубим — рече той. — В най-добрия случай ще изгубим ценно време. Все едно говореше на дърветата. Тоест, по-добре да го беше казал на тях. Те поне не можеха да му противоречат.

— Така може да вървим още много — не се отказа Астрид. — Хич не ми се иска да ми измръзнат пръстите на краката. В гората поне е по-топло.

— Бъди разумна.

Астрид дори не си направи труда да му хвърли някой от инатливите си погледи, а с решителна крачка излезе от пътя и тръгна навътре в гората.

За миг Бренер истински се ядоса. И за още по-кратък миг изпита желание да я остави и да продължи по пътя си. По дяволите! В крайна сметка не му беше дъщеря и изобщо не му беше никаква, че да е отговорен за нея! Щом като толкова иска, нека си намери белята! Разбира се, не направи нито едно от двете. Вместо това изруга не много силно, за да не го чуе, и тръгна след нея.

— Чакай, по дяволите!

Астрид наистина спря и обърна глава към него. Той тромаво подскачаше подире и. Отдавна вече не чувстваше краката си, а вървейки по неравната земя, му беше трудно да пази равновесие. Бренер размахваше ръце, за да не падне по очи. Много добре знаеше каква гледка представлява и това още повече засили гнева му към малката. Не стига, че се стараеше да му създава проблеми, сякаш някой и плаща за това, ами сега го правеше на пълен идиот. Истинско съкровище!

— Е, добре — каза той, демонстративно поглеждайки часовника си. — Пет минути. Ако дотогава не стигнем двореца на Спящата красавица, се връщаме.

— Май днес наистина ти е денят за вицове, а? — отвърна със същия тон Астрид, без ни най-малка следа от веселост. И продължи напред.

— Я кажи — Бренер вече не издържа. — Да не би да си избягала от вкъщи? Или вашите са те изгонили?

Тя сви рамене. Отговори, без да го поглежда:

— Тръгнах си, преди да намерят повод да го направят. А ти?

Бренер не разбра въпроса и.

— Исках да попитам, при теб как беше? Не си напускал родното гнездо, изкара матурата и практиката и като излезе от казармата, накара старите да ти обзаведат едно хубаво апартаментче, така ли?

— Не съм ходил в казармата — механично отвърна той. — Но горе-долу е така. Защо?

— Да-а, и аз така си представях. — Астрид въздъхна. Не каза нищо повече, но мълчанието и беше някак по-различно от преди.

Бренер беше объркан. Това момиче непрекъснато го объркваше, защото се оказа не толкова предвидима, както беше смятал до този момент. Тоест, предсказуема за човек като него, чийто живот в по-голямата си част се състоеше от статистики, числа, пресметнати рискове и комисиони, с една дума. В същото време обаче изпитваше и някаква абсурдна смесица от съжаление и чувство за отговорност. В крайна сметка, макар и не нарочно, той беше виновен сега тя да се намира в това положение. Никой не го беше накарал да спира и да я качва в колата си, още повече — в кола с празен резервоар. Добре, нея също никой не я беше карал да го спира. Въпреки това… ако не беше той, момичето сега нямаше да е тук.

Имаше и нещо друго. Усещаше, че нещо с нея не беше съвсем наред. Имаше проблеми. Агресивността и не беше нищо друго, освен защитна стена, издигната между нея и останалия свят, бодлива ограда, която никой да не посмее да докосне втори път.

Докато вървяха през гората, която ставаше все по-гъста, Бренер се опита да погледне лицето и без да го забележи. Забеляза колко много и беше студено — много повече, отколкото на него. Тялото и беше така стегнато, сякаш се опитваше да върви, без да диша и все по-често прехвърляше раницата от едното рамо на другото. И когато се качи в колата беше бледа, но сега посивялото и лице приличаше на лицето на болен. От време на време устните и се мърдаха, като че ли говореше сама със себе си или като че ли изпитваше болка.

Бренер не посмя да я попита какво и е. И без друго щеше да получи ироничен отговор или изобщо никакъв. Но поне мислено и се извини за някоя и друга казана дума, най-вече за онова, което си беше помислил за нея.