Волфганг Холбайн
Антихристът (56)

6.

Пътят беше преграден така, както каза Хайдман, но заграждението не ги спря. Притесненията на Бренер как полицаят ще обясни необичайния си външен вид, също се оказаха излишни. В двата джипа, паркирани напряко на пътя, нямаше никой, както и в импровизирания лагер малко по-нататък. Видяха само празна туба за бензин, около която снегът се беше разтопил и която още миришеше на изгоряло. Салид слезе да огледа и се върна с пушка и три пълнителя. Когато продължиха, Бренер видя и други захвърлени предмети, които се търкаляха в снега. Явно полицаите, които са били на пост тук, бяха напуснали мястото много бързо, за да не каже, че направо са избягали. Бренер не си зададе въпроса от какво. По-добре е да не знае.

Продължиха напред, потънали в мълчание. Салид съсредоточено разглобяваше и сглобяваше намерената пушка, като педантично почистваше всяка част и проверяваше как работи. Йоханес все така се взираше пред себе си с празен поглед. Преди да срещнат Хайдман като че ли за малко се пробуди от странното си състояние, но Бренер вече не вярваше, че духът някога ще намери обратния път от ада, в който беше попаднал. Духовникът беше прокълнат. Направи най-лошото, което може да стори човек като него, и плащаше цената. Не някога, не след някакъв Страшен съд, а тук и сега. А може би от тях тримата той беше най-добре. След известно време не издържа на бездействието, стана и отиде отпред, но не седна на седалката до Хайдман, а се подпря на облегалката му и се наведе, за да погледне през замъгленото стъкло към небето. Не знаеше от колко време вече пътуват и дали още може да разчита на усета си за време, но сигурно бяха минали часове, откакто напуснаха болницата. Отдавна трябваше да е съмнало.

— Съвсем близо сме — обади се Хайдман. — Там отпред ще спра. Бренер проследи кимването с глава и се изненада от това, което видя. В първия момент не разбра за какво говори Хайдман, но сега изведнъж разпозна пътя — дългия, леко наклонен завой, заснежената гора от двете страни и триъгълната, трудно различима просека в храсталака, само на стотина метра от лявата им страна. Преди две-три минути сигурно са минали покрай мястото, където двамата с девойката закъсаха с Мицубишито. Пред тях започваше пътят, който водеше към манастира.

— Не мога да ви придружа по-нататък — каза Хайдман.

— Знам — рече Бренер. Пътят не беше проходим за автомобил, но не това имаше предвид полицаят. Задачата му беше изпълнена. Нямаше да дойде с тях, дори през гората да минаваше четирилентова магистрала.

— Но още не сте отговорили на въпроса ми.

Хайдман въпросително го погледна.

— Без вас нямаше да успеем — каза Бренер. — Защо го направихте?

— Защото съм ви задължен — отвърна Хайдман. В гласа му нямаше никакъв патос и вълнение. Не се усмихна, нито направи някакъв обяснителен жест, но не беше и нужно.

Бренер разбра какво иска да каже. Беше и единственият отговор, който би приел. Върна се отзад при Салид и Йоханес, но не каза нищо.

— Стигнахме ли? — погледна го Салид.

Бренер кимна с глава.

— Останалата част от пътя трябва да изминем пеша. — Посочи Йоханес. — Какво му е? Спи ли?

Салид сви рамене, но когато се изправи, и Йоханес стана след него. Видът му беше страшен: очите бяха все така празни, а движенията му някак… чужди, непривични. Сякаш не беше жив човек, а робот, имитиращ човешки движения не особено успешно.

Щеше да е по-добре да го оставят тук, помисли Бренер. По-добре за самия Йоханес, а и за тях двамата, най-вече за тях. Почувства, че и Салид мисли същото. Но нито един от двамата не изрече мислите си на глас. Тръгнаха трима и ще пристигнат трима или изобщо няма да пристигнат. Където и да се намираше целта им.

Колата спря. Салид отвори задната врата и скочи навън. За миг се поддаде на стария си начин на поведение — застана с разкрачени крака, леко приведен напред, с вдигнато оръжие. Но в движенията му вече нямаше нищо заплашително. На Бренер му заприлича по-скоро на дете, което си играе на война.

— Всичко е наред, можете да слезете! — извика той.

Бренер лекичко се усмихна. Беше дете, играещо на война. Може би и през целия си живот не е бил нищо друго. Бренер и Йоханес слязоха един след друг, Бренер автоматично протегна ръка, за да помогне на Йоханес. Той не я пое и слезе сам. Колата тръгна, преди Бренер да затвори вратата. Колелетата се превъртяха върху замръзналата почва, защото Хайдман даде много газ. В следващия момент автомобилът се заклатушка, застана напряко на пътя, подскочи и се върна в нормално положение.

— Дано да се прибере жив! — поклати глава Салид. — Оттук до града има доста път.

Не това е проблемът на Хайдман, помисли си Бренер. Беше сигурен, че няма да се блъсне в някое дърво. Но не беше сигурен дали ще има град, когато тайнственият им спасител стигне до него.

Изчака, докато колата се скри в снежната вихрушка, обърна се и посочи с глава триъгълното петно в гората. Даже оттук, на по-малко от пет метра разстояние, пътят, водещ навътре, не се виждаше. Салид въпросително сви вежди, но не помръдна от мястото си.

— Сигурен ли сте? — Мислех, че вече сте били тук.

— Минах по друг път. — Направи колеблива крачка, спря, пристъпи още навътре и поклати глава. — Наистина! Перфектно! Който и да го е направил, си разбира от работата.

Тръгнаха, като застанаха от двете страни на Йоханес, Бренер мислеше, че ще трябва да налучкват пътя в непрогледна тъмнина, но стана точно обратното. Макар че дърветата растяха доста нагъсто и клоните се събираха над главите им, в гората беше по-светло, отколкото на пътя. Светлината се отразяваше върху падналия сняг и беше тихо, така че виждаха ясно пред себе си.

С всяка изминала крачка странното чувство, обзело Бренер още с пристигането им на мястото, ставаше все по-силно. Сигурно се дължеше на недействителната светлина — някак сива, странно неподвижна, застояла, изглеждаща почти жива, изпълнена с някаква субстанция. В нея можеше да се крие нещо, да се промъкне незабелязано към тях и да ги издебне, за да може в точния момент да скочи.

Бренер прогони мисълта. От двете страни пътят беше ограден от сенки и места с непрогледна тъмнина, но зад тях нямаше абсолютно нищо. Единствените демони, които ги дебнеха в гората, бяха скрити в тях самите. Силата, срещу която бяха излезли, не се нуждаеше от лукави клопки.

Пътят му се стори по-широк, отколкото преди три дни, когато за пръв път мина оттук с Астрид. Спомни си, че завиха веднъж или завоите бяха два? А може би три или четири? Ами, ако се бяха заблудили? Вероятно имаше и друг път, който води в тази омагьосана гора, или пък обяснението беше много по-просто — спасителните отряди, от които през последните дни тук е гъмжало, са просекли и друга пътека, а те са свърнали по нея. Затова ли преживяха толкова неща, за да объркат накрая пътя към целта и да измръзнат в снега. Нито един от тримата не беше облечен подходящо за студеното време. Представата беше толкова комична, че за малко не се изсмя на глас. Но и страшничка. Имаше много гробове на хора, загинали по смешен начин.

— Не разбирам защо няма никой — обади се изведнъж Салид. Звукът от гласа му беше като светлината, която ги обгръщаше: недействителен и глух и не такъв, какъвто трябваше да бъде. По гърба на Бренер преминаха тръпки. Отново си спомни изоставеното заграждение и пустото шосе, по което се движеха.

— Трябваше да е пълно с полиция и военни — продължи Салид.

Разочарован е, помисли си Бренер.

— Може да са се отказали — предположи Бренер.

— Да ме преследват? — изсумтя Салид. — Не искам да ви обиждам, Бренер, но не разбрахте ли някои неща през изминалите часове? Биха направили всичко, само и само за да ме заловят. — Доста ги сплашихме.

— Глупости!

Разбира се, че бяха глупости. Преди няколко часа Бренер щеше да се изсмее над подобно твърдение, но, сега беше убеден, че хората, щурмували къщата, не биха се поколебали даже и секунда да бомбардират цялата гора, ако знаеха, че са тук.

— Вероятно не ни търсят тук — продължи той. Прозвуча не по убедително от предишните му думи, а и Бренер сам знаеше, че не е така. За негова изненада Салид този път не каза нищо. Може би защото истинското обяснение щеше да е много по-ужасно.

Минаха още един завой и пред тях се показа портата. Бренер за малко не се блъсна в нея и уплашено отскочи назад. Салид протегна ръка към решетката, но Бренер бързо го дръпна.

— Чакайте! Последния път по оградата минаваше ток.

Салид недоверчиво го погледна, но отстъпи малко назад и внимателно се огледа наляво и надясно. Вдигна пушката и удари портата с дулото, като внимаваше да държи само приклада, макар че тежкото оръжие почти се изплъзна от ръцете му.

— Няма ток. Сигурно са го прекъснали.

Бренер мислено се съгласи с него, но когато влязоха, гледаше да не се приближава много до металната решетка. Предпазливо преведе и Йоханес. Отдъхна си, чак когато препятствието остана отзад.

Гората не се различаваше много от тази, през която досега вървяха. Бренер се опита да си спомни колко разстояние остава до манастира, но не можа, защото последната част от пътя двамата с Астрид тогава изминаха в джипа на младия монах. Вярно, че караше бавно, но и най-бавната кола се движи по-бързо от пешеходец. Пет минути пътуване тогава лесно можеха да станат един час, ако вървяха както сега. Бренер се съмняваше, че ще издържат още толкова, ако станеше нужда. Студът му отнемаше силите. До този момент някак успяваше да не го забелязва, но хитрината не можеше да продължи още дълго. Ръцете и пръстите на краката му вече бяха станали безчувствени, а въздухът, който вдишваше, сякаш се превръщаше в гърлото му в течно стъкло. Салид и Йоханес се чувстваха по същия начин. Устните на Йоханес бяха посинели, а лицето му беше придобило восъчен блясък. Щяха да издържат още десет, най-много петнадесет минути.

Салид изведнъж вдигна ръка, наклони глава на една страна и просъска:

— Стоп!

Йоханес и Бренер послушно спряха. Бренер също се заслуша, но чу само собственото си дишане и леките шумове на гората.

— Какво има? — попита той.

Салид продължи да се ослушва още няколко секунди, после се поотпусна и погледна Бренер.

— Нищо — вдигна рамене. — Стори ми се, че чух нещо, но сигурно съм се излъгал.

Не беше. В същия момент, в който направи следващата крачка, и Бренер чу звука. Тропот на копита.

Беше налудничаво, но макар и тих, звукът беше съвсем ясен и не можеше да бъде объркан. Потропване на подковани копита върху камък, което бързо се приближаваше.

— Чувате, нали? — попита Салид.

Бренер кимна с глава. Обърна се, взря се напрегнато в тъмнината зад себе си, после погледна напред. Звукът ставаше все по-ясен, но странно защо не по-силен, сякаш не разстоянието беше намаляло, а конете бяха станали повече. Чуваше се тропотът на много коне. Твърде много.

— Прав сте, няма нищо — отвърна той.

Сигурно беше изговорил думите по-силно, защото Салид го погледна въпросително, но сви рамене и понечи да продължи. Бренер го спря.

— Салид!

Терористът застина и без да променя положението на тялото, се обърна към Бренер. Сякаш филмова лента беше спряна и превъртяна малко назад.

— Да?

— Не ми отговорихте на един въпрос. — По-точно, изобщо не беше задавал въпроса, но сега го направи. — Ако наистина намерим в манастира… — Защо ли не изговори думата? — Как смятате да го унищожите?

Салид не отговори, а Бренер посочи с глава полуавтоматичната пушка, която носеше на сгънатия си лакът.

— С това ли?

Въпросът трябваше да прозвучи подигравателно, но гласът му внезапно изтъня, което унищожи първоначалното му намерение. Салид го изгледа продължително.

— И защо не?

— С някаква си пушка? Правилно ли ви разбрах?! Смятате… вярвате, че там отпред ни чака самото Зло, Дяволът в човешки образ, Шейтан, както го наричате, и искате да го застреляте!

— Ако имате по-добро предложение… — Салид се усмихна със странна усмивка, погледна оръжието си, после посочи Йоханес. — Кой знае? Може би той е оръжието ни, а може би всичко ще е съвсем различно… Да се върнете ли искате?

Въпросът изненада Бренер, макар вътрешно да беше убеден, че сам го предизвика. Не отговори. Импулсивният отказ с глава беше по-скоро навик. Всъщност не отговаряше на истината. Не искаше да бъде тук, определено. Искаше да се върне. Но можеше ли?

— Страхувам се, че няма значение какво искам аз — каза той. Продължи да върви, преди Салид да попита още нещо, защото повече не можеше да издържа на студа. Усещането в ръцете и стъпалата му се беше възвърнало, но имаше чувството, че вътрешностите му започват да замръзват. Под краката му снегът скърцаше. Конският тропот продължаваше да се чува. Дали не бяха просто ударите на собственото му сърце?

Един до друг тримата свърнаха в следващия завой и когато дърветата отстъпиха, Бренер видя две неща. Манастирът стърчеше пред тях на около петдесет, най-много сто метра като черна сянка. Не помнеше как беше изглеждал, когато го видя за първи път, но очертанията му се сториха променени. Постройката не беше строеж, издигнат от човешка ръка, а представляваше насечен силует на планина, раздробена от брадвата на побеснял великан. Експлозията явно беше нанесла много по-големи разрушения, отколкото си представяше.

Второто нещо, което осъзна миг по-късно, беше истинската причина за шума, който двамата със Салид чуваха. Не бяха коне. Бе шумът от приближаващ хеликоптер, който се спусна от небето над насечените развалини като митично чудовище от отдавна забравени времена и се насочи към тях.