Волфганг Холбайн
Антихристът (3)

3.

С изключение на някое добре премерено кроше или друга подобна атака, при нормални обстоятелства нямаше много неща, които можеха да смутят стомаха на Макормък. Но да седи със Стайпър във возило, задвижвано с моторна сила, това само по себе си вече беше чиста проба рисковано начинание. Да седи с него в машина, която на всичкото отгоре и лети, граничеше с лудост. А да седи до Стайпър в „Апах“, вече беше обстоятелство, в което нямаше нищо нормално.

Стомахът на Макормък тъкмо беше спрял да се бунтува, когато Стайпър без предупреждение завъртя хеликоптера в спирала, наподобяваща седем и половина пъти навит тирбушон, всъщност неговата представа за десен завой. В същото време нададе такъв индиански вик, при който и Седящият бивол би побелял от завист. Макормък изстена от ужас, полетя напред и опъна предпазния колан, а стомахът му подскочи и го удари в зъбите.

— Стайпър! — изпъшка той. — Имате ли ум в главата?!

— Капитане? — Стайпър така широко се ухили, че ъгълчетата на устата му почти опряха в краищата на шлема със странна футуристична форма. Хеликоптерът се наклони на другата страна и направи маневра, която Макормък оприличи на троен възел.

— Лейтенант Стайпър! Веднага престанете с това безумие! — простена Макормък. Хиляди пъти повече му се искаше да изкрещи, но не смееше от страх да не изкара закуската си върху командното табло. — Спрете машината!

— Слушам, сър!

Макормък твърде късно разбра, че отново направи грешка. Само допреди пет минути можеше да заложи дясната си ръка, че еквивалентът на внезапно спиране със свистящи гуми е невъзможен при машина, която трябва да се подчинява на универсалните правила на аеродинамиката. Стайпър му доказа обратното.

Двигателят на „Апах“ — а изрева, ръбестата муцуна на машината се наведе, сякаш за една безкрайна секунда застана почти вертикално във въздуха, после — точно в момента, когато Макормък беше твърдо убеден, че ще се забият като камък в земята — със скърцащ тласък се върна в хоризонтално положение.

— Заповедта изпълнена, сър! — ухили се Стайпър. — Машината спряна.

Макормък се хвана за шлема, стенейки, и преглътна няколко пъти, но киселият вкус в устата му не изчезна. Някак сдържа гнева си. В крайна сметка бяха го предупредили. И ако не реагира на предупрежденията, трябваше да се усети, когато забеляза съжалителните погледи, които останалите офицери си размениха тази сутрин, когато се събраха за разпределяне на задачите. Стайпър беше известен с абсолютната си лудост — меко казано. Списъкът на оплакванията, постъпили през последните две години срещу него при военния комендант на Рамщайн, не беше много по-къс от телефонния указател на Ню Йорк. И ако по случайност не беше един от най-добрите пилоти на хеликоптери, които някога са служили във Военновъздушните сили на САЩ, отдавна да са го уволнили или арестували. Само там му беше мястото според Макормък.

— Фантастична машина, сър — продължи Стайпър, когато Макормък не отговори. — Летял съм на всички възможни модели, но това бебче ми е любимата играчка. — Очите му блестяха като на дете, което въодушевено разказва за новото си влакче. Значи истина е онова, дето разправяха за него, помисли си Макормък. Беше абсолютно превъртял.

— Мога ли да ви напомня, лейтенант — каза той остро, — че тази играчка е собственост на Съединените американски щати и цената и е цифром и словом двадесет милиона щатски долара…

— Почти двадесет и осем, сър — поправи го Стайпър, но Макормък продължи невъзмутимо:

— Ако не се смята това, че се намираме на територията на приятелска страна, а вие току-що нарушихте поне десетина нейни закони и правилници, имате ли представа какво могат да си помислят хората отдолу за нас, американците, ако са наблюдавали майсторските ви изпълнения?

— Нищо, сър! — отвърна Стайпър. — Долу не живее никой. Има само неколцина селяни и лесничеи. — Той посочи през прозрачната кабина. Хеликоптерът стоеше неподвижно във въздуха. Роторите отвяваха снега, така че те се намираха в центъра на елипса с диаметър около тридесет метра, в която видимостта беше относително добра. Но зад нея се виждаше колко силно вали снегът. Стайпър е прав, ядосано си помисли Макормък. Висяха на около четиристотин метра над гората. Ако долу изобщо живееше някой, бе невъзможно да не ги е видял. Но това не правеше нещата да изглеждат по-добри.

— Имам жена и деца, лейтенант — кисело продължи Макормък. — И семейството ми иска да ме получи довечера невредим. Разбрахте ли?

— Тъй вярно, сър! — Глуповатата усмивка беше изчезнала от лицето на Стайпър, но в погледа му продължаваше да просветва иронично пламъче. Макормък се запита дали Стайпър някога ще порасне и си отговори, че това вероятно никога нямаше да се случи.

— Не сме тук за удоволствие — продължи той. — Имаме задача, която трябва да изпълним. Оставете глупостите и подкарайте този сандък по първоначалния курс. — Той отсечено махна с ръка. — Само че бавно! Имаме достатъчно време.

Стайпър дори не се опита да скрие разочарованието си, но се подчини. „Апах“ — ът бавно, почти нежно се отдели от изчаквателната си позиция над гората и пое на изток.

Макормък внимателно следеше Стайпър — нямаше какво друго да гледа. Небето над тях беше оловносиво и еднообразно, а нивята и горите, които се редуваха на половин миля отдолу, вече бяха напълно побелели. Още два дни така и цяла Средна Германия ще потъне под половин метрова снежна покривка. Само при мисълта за толкова сняг потрепери. Макормък беше тексасец и през всичките дванадесет години, прекарани на служба тук в Рамщайн, нямаше и един ден, в който най-малко веднъж да не му се е приискало да се прибере вкъщи. Разбира се, и у дома имаше сняг, но зимите бяха различни — студени, къси и сухи. Летата също се различаваха от тези в Германия — бяха горещи, дълги и сухи. Нямаше я тази лапавица, която девет месеца в годината не можеше да реши какъв сезон да бъде. Е, този полет беше може би последната му задача. Още точно единадесет дни, заедно с днешния, и службата му свършваше. След по-малко от две седмици двамата с жена му щяха да седят на терасата на малкото ранчо, което купиха преди тръгването му. И ще каже адио на добрата стара Германия! Сбогом, армия! И сбогом на всички проклети псета като Стайпър; макар че сигурно само след три месеца вече щяха да му липсват.

— Наистина сте добър пилот — рече той след известно време, следвайки някакъв необясним импулс, за да посмекчи малко думите си преди.

— Благодаря, сър! — кимна с глава Стайпър. — Но да пилотираш това бебче не е никакво изкуство. Само трябва да му кажеш накъде искаш да летиш, и то практически само прави всичко останало.

Макормък плъзна поглед по сложните контролни и измервателни прибори върху таблото на хеликоптера. На него нищо не му говореха. Макар че от дванадесет години служеше на летище, разбираше от техника дотолкова, колкото да знае, че хеликоптерите са онези малки летателни машини, които нямат крила. Макормък беше остарял във вътрешните служби и нямаше никакво намерение през оставащите му единадесет дни служба да научава нещо, което не е трябвало да знае в течение на изминалите единадесет години и единадесет месеца. За него беше загадка защо го изпратиха на тази задача. След първия лупинг на Стайпър започна да таи подозрение, че самият Стайпър е причината — един вид малка шега на така наречените му колеги, които по този начин се сбогуваха с него. Само за да покаже учтивост, продължи:

— Разказват се истински чудеса за тези хеликоптери. Има ли нещо вярно?

— Подценяват способностите на машината — отвърна Стайпър с глас, който накара Макормък отново да си помисли, че направи грешка. Май изобщо не трябваше да споменава за това. — Само с това бебче мога да спечеля цяла война, ако потрябва. Знаехте ли, че навремето „Апахите“ първи ритнаха Хюсеин по зад… — Той млъкна. — Извинете, сър. Исках да кажа, знаехте ли, че един отряд бойни „Апахи“ започнаха войната в Залива?

— Не — отвърна Макормък. — Досега си мислех, че иракчаните я започнаха. — Той остро изгледа Стайпър и зачака да види реакцията върху лицето му. Но такава не последва. След малко попита: — Изпълнявал ли сте някога бойна задача, лейтенант?

— Не, сър. А вие?

Макормък поклати глава.

— Слава Богу, не. И май няма и да изпълня. След две седмици приключвам.

— От вашите уста в Божиите уши, сър. — Думите бяха казани с особен тон, който накара Макормък да наостри слух.

— Какво имате предвид?

Стайпър сви рамене и движението му се предаде върху ръцете и китките, които държаха лоста за управление. „Апах“ — ът леко се разлюля, после отново се успокои. — Казах го просто така. Каква е задачата днес, сър?

— И аз знам колкото вас. Ще ескортираме една машина по обратния път до летището. По-точно, хеликоптер, който вози морски генерал. Защо питате? Не прочетохте ли заповедта си?

Стайпър замълча малко по-дълго, така че Макормък не можеше да не забележи лекото му объркване.

— Напротив — отговори той най-после. — Само че се питам какво още има на борда му.

— Как така какво? — Изведнъж в гласа на Макормък се появи притеснение.

— Просто си размишлявам — опита се да се измъкне Стайпър.

Макормък шумно пое дъх през стиснатите зъби.

— Бъдете така любезен и ми кажете какво мислите, лейтенант.

— Виждате ли онези неща там, отвън? — Стайпър посочи с глава към късите тъпи крила на „Апах“ — а. Под всяка от носещите повърхности висеше масивен варел, чиято предна третина приличаше на научнофантастичната версия на пчелен кошер. Това бяха носачите за оръжието на хеликоптера.

— Е, и? — нетърпеливо попита Макормък.

— Заредени са — отвърна Стайпър. — Двадесет и четири бебчета от всяка страна. А под корема ни висят още няколко, по-голям калибър.

Измина известно време, докато смисълът на току-що казаното от Стайпър проникне в съзнанието на Макормък.

— Момент, момент. Да не искате да кажете, че…

— …имаме бойно оръжие на борда, точно така, сър — потвърди Стайпър. — Питам се, ако наистина трябва да ескортираме само някакъв морски генерал, защо, по дяволите, сме въоръжени до зъби?