Волфганг Холбайн
Антихристът (35)

2.

Противно на всякакви очаквания заспа още в колата. Може би се дължеше на закъснялото действие на някое от упойващите лекарства, с които беше натъпкан, а може би беше просто отбранителната реакция на тялото му, с която реагираше на стреса и страха, а може и така да беше устроен, че да изпада в безсъзнание като истерична девица. Все едно, когато Бренер се събуди, не можа нито да си спомни къде се намира, нито как е дошъл дотук. Отново лежеше на някакво легло, отново го болеше главата и отново се събуди с мъчителния спомен за странен кошмар. С това приликите с изминалите три дни свършваха.

Завивката над главата му не беше бяла, а имаше неопределен цвят и разбъркани шарки, прилични на воднисти петна. Явно някога е била поръбена с кант, който сега беше скъсан. Във въздуха се носеше лека неприятна миризма — смесица от студен цигарен дим, дълго несменяно спално бельо и различни миризми на храна. И леглото, върху което лежеше, беше твърдо. С гърба си болезнено усещаше пружините на матрака. На всичкото отгоре в стаята беше и студено.

Не беше сам. Вместо лекото жужене на електронните кучета сега чуваше гласове, които бяха много тихи и неразбираеми, но все пак бяха човешки гласове, които разговаряха. Сигурно подсъзнателно бе доловил някои от думите, защото разбра, че в разговора ставаше дума за него.

Обърна бавно глава, при което мръсният таван над главата му отстъпи място на също така мръсна стена с евтини тапети и поставена в безвкусна рамка картина, купена от универсалния магазин. От другата страна на стаята видя двамата мъже, които седяха до малка масичка и тихо, но оживено разговаряха. Думите им все още нямаха смисъл, но жестовете им го издаваха. Беше свидетел на разговор, който след малко вероятно щеше да прерасне в кавга.

Чак тогава му хрумна колко необичайно е наблюдението му. Не това, което виждаше, а че виждаше. Пред погледа му вече нямаше сива пелена. Улови само още няколко размити петна, но те постепенно изчезваха и вероятно бяха само остатъци от умората, която още не можеше да преодолее. Виждаше! Почти стопроцентово. Движението му не остана незабелязано от двамата. Те прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. Когато Бренер видя лицата им, чак тогава си спомни и имената, а после и всичко останало. Не защото много му се искаше да си спомни…

— А, буден сте — обади се Салид. — Това е добре.

Йоханес добави:

— Как се чувствате?

— Хм-м — изсумтя Бренер, което според него беше подходящ отговор и на двете реплики. Не беше много сигурен дали е добре да е буден и да се чувства добре. — Какво стана? Къде сме? — попита той.

— На сигурно място — отговори Салид. — Но се страхувам, че не за дълго.

Без да каже нищо, Йоханес стана, прекоси малката стаичка и отиде до една мивка до вратата. Бренер чу как си наля чаша пода. Само звукът беше достатъчен, за да почувства жажда. Вече разбра къде се намираха — евтино легло, най-обикновен гардероб, несменявани от години тапети и задължителната мивка до вратата. Познаваше достатъчно такива стаи. През последните години можеше да си позволи да избягва хотели от тази категория, но добре ги познаваше.

— Мислите ли, че е разумно решение? — попита, докато сядаше на ръба на леглото в очакване на обичайния световъртеж. Но той не се появи.

— Кое? — не разбра Салид.

— Това е хотел, нали? — Бренер направи широко движение с ръката около себе си и продължи, без да изчака отговора на Салид: — Сигурно тук ще ни потърсят най-напред. — В същото време обаче се запита защо, за Бога, изобщо го каза. Единственото нещо, което трябваше да го интересува, бе да ги намерят — все едно кои бяха те.

Йоханес се върна и с едната ръка му подаде чаша вода, а с другата две таблетки. Бренер с радост посегна към водата, но се поколеба за хапчетата.

— Какво е това?

Йоханес се усмихна.

— Аспирин. Честна дума. Помислих си, че сигурно имате нужда.

Тук беше прав. Откакто се събуди, го болеше главата, но до този момент просто не обръщаше внимание на болките. Думите на Йоханес подействаха отведнъж — не само почувства кънтящите удари зад челото си, но и си спомни, че през цялото време го бяха измъчвали. Посегна с треперещи пръсти към двете таблетки, сложи ги върху езика и отпи голяма глътка вода. Нямаха никакъв вкус, но затова пък водата беше отвратителна — много топла и с дъх на стари оловни тръби.

— Как сте сега? — попита Йоханес втори път, след като пое от Бренер чашата и я остави на пода до леглото му. — Как са очите ви?

В момента крещят, че искат да се затворят, помисли си той. Все още беше уморен, но и някак напрегнат, така че можеше отново да заспи, ако обстоятелствата и времето позволяваха, разбира се.

— Горе-долу — отвърна. — Виждам почти ясно. А, като стана дума за зрение — защо сте с червена перука?

Йоханес объркано го изгледа и наистина посегна с ръка към главата си, но после се разсмя. Смехът му обаче прозвуча не непринудено, а почти като по задължение. Прав е, помисли си Бренер — моментът не е от най-подходящите за смешки.

— Виждам нормално — каза той след малко. — Лекарствата като че ли не действат.

Очакваше някакъв отговор, още повече че Йоханес беше задал въпрос, но нито проповедникът, нито Салид казаха нещо. Когато Бренер вдигна глава, забеляза, че двамата си размениха бърз поглед; доста особен поглед. И той никак не му хареса.

— Струва ми се, че поне единият от двама ви ми дължи обяснение — подхвана той.

Отново погледна първо към Салид, после към Йоханес, после отново Салид и пак откри в погледите им нещо общо, което не само го изненада, но го и обезпокои още повече. Той изобщо не беше наред. Дори напротив, чувстваше се, меко казано, отвратително. Почти всички части на тялото го боляха, а върху съзнанието му като че ли имаше все още някакво тънко безцветно було, което му пречеше да следи повече от две мисли едновременно. Но не беше чак толкова замаян, че да не забележи, че между двамата става нещо. Трябваше да е сляп, за да не го забележи.

— Страхувам се, че в момента… — започна Йоханес, но Салид го прекъсна.

— Имаме достатъчно време. Може би за последен път достатъчно.

Йоханес сбърчи чело, но не каза нищо. Дръпна се няколко крачки назад и скръсти ръце на гърдите си, което въпреки високия му ръст и набитата фигура го направи да прилича по-скоро на сърдито дете. За първи път Бренер забеляза колко млад всъщност е проповедникът, може би поради простата причина, че за първи път наистина го виждаше, а не се мъчеше да го различи като сянка. Поправи досегашната си преценка за годините му — Йоханес не беше по-възрастен от тридесет.

— Наред ли сте? — неочаквано попита Салид. Бренер го изгледа неразбиращо, но Салид повтори въпроса си. — Важно е, затова ви питам. С една дума, разбирате какво говоря, нали? Не сте упоен… или нещо такова?

— Разбирам, че явно съм попаднал на едно място с двама луди — ядосано отвърна Бренер. — И разбирам, че твърде вероятно съм отвлечен и че сигурно ме търсят доста полицаи. Но не разбирам защо ме отвлякохте. Нужно ли е?

Агресивният тон изненада и него самия, дори малко го изплаши, защото мигновено си спомни с кого разговаря. Но реакцията на Салид бе съвсем различна от тази, която очакваше. Нито се разгневи, нито се засмя, а само го измери с продължителен, преценяващ поглед. После направи нещо, което Бренер не разбра: бръкна в джоба си, извади пистолета и го остави на масичката пред себе си.

— Какво значи това? — попита Бренер. Сърцето му силно заби.

— Искам да разберете, че постъпвам съвсем честно с вас — отвърна Салид. — На отец Йоханес направих същото предложение, питайте го, ако искате.

— Какво предложение — с недоверие попита Бренер.

— Можете да си тръгнете — каза Салид и изчака малко, преди да продължи: — Говоря съвсем сериозно. Можете да станете и да си тръгнете, ако искате. Няма да ви попреча. Искам само да ме изслушате. И ако след това, което имам да ви разкажа, все още искате да се махнете, сте свободен. Вземете оръжието, ако не ми вярвате.

Бренер дори не помръдна. От една страна, предложението беше не само театрално и напълно излишно — не поиска ли той преди малко да разбере какво става тук? — а, от друга, нямаше кой знае какво голямо значение кой от двамата държи оръжието. Ако Салид пожелаеше да му попречи да излезе от стаята, можеше да го направи винаги — със или без оръжие. Не отговори и Салид явно изтълкува мълчанието му като съгласие — или пък просто беше разгадал мислите му, защото посегна към пистолета и отново го пусна в джоба си. Докато вършеше това, попита сякаш между другото:

— Вярвате ли във вашия Бог?

Колкото и да беше стъписан от въпроса, все пак не му убягна необичайната формулировка. Не пожела да задава въпроси, но беше сигурен, че не се дължеше на това, че Салид не се изразява на родния си език.

— Моля?

— Отговорете на въпроса ми! — настоя Салид. — Честно.

Ето, това беше проблемът. Защото Бренер всъщност не можеше.

— Не — каза той. После сви рамене, погледна безпомощно Йоханес, който се направи, че не го забелязва, и допълни: — Може би. Наистина не знам. Какво, по дяволите, означава това?! Какво значение има дали съм вярващ или не?

— Не сте се замислял сериозно над въпроса, нали? — предположи Салид.

— И какво, ако е така? Какво значение има?

— Има, и то голямо — прекъсна го Салид. — Най-голямото, което можете да си представите. Или може би никакво, не знам… Просто ще улесни нещата, струва ми се. Поне за мен.

Бренер почувства, че разговорът започваше да става не само странен, а и сюрреалистичен. Не можеше да определи какво всъщност беше очаквал. Може би в крайна сметка нищо, защото след появата на Салид в болничната му стая нещата така драстично се бяха променили, че почти не му беше останало време да мисли. Нямаше много информация за Салид, но знаеше, че твърде вероятно е виновен за смъртта на доста невинни хора, че е един от най-търсените терористи на света и че е побъркан. Не беше очаквал обаче да се сблъска с религиозен фанатик. Не и при този човек. Салид болезнено се усмихна.

— Разбирам, смятате ме за луд. Но се страхувам, че нещата не са така прости. Само преди няколко дни… — Той за миг изгуби нишката на мисълта си, погледът му безпомощно се залута насам-натам, сякаш беше странно животно, което се бои от дневната светлина и отчаяно търси скривалище.

Нещо странно се случи. Каквото и да изпитваше Бренер към този човек — отвращение, омраза, страх, погнуса, — чувството, което го завладя в момента, бе съжаление. Независимо дали беше убиец или не, мъжът пред него изпитваше адски мъки.

— Какво искахте да кажете? — подкани го той.

— Ако знаех… — промърмори. Салид. — Изведнъж всичко стана толкова… различно. Преди няколко дни щях да ви отговоря на въпроса, но сега…

— Тоест, искате да кажете, че не знаете защо сте ме отвлякъл, така ли? — попита Бренер, замълча за миг и добави, сочейки с глава към Йоханес: — Ами него? Бренер не беше сигурен, че Салид наистина е отвлякъл Йоханес.

— Дали знам? — Салид отново се усмихна със странната си болезнена усмивка. Приличаше на усмивката на безумец. — Какво значи да знам? Повечето хора смесват значението на думите „знам“ и „вярвам“, не мислите ли? — Той посочи първо Йоханес, после себе си. — Вижте мен и него. Само преди няколко дни щях да смятам този човек за свой смъртен враг, олицетворение на всичко, което мразя и което ме отвращава — християнин.

— И двамата се молим на един и същ Бог — каза Йоханес.

— За тези думи тогава щях да ви убия — добави Салид.

— Непрекъснато говорите за убиване — обади се Йоханес, стараейки се гласът му да прозвучи спокойно, но не успя.

— Това е всичко, което мога — тихо отвърна Салид. — Причината, поради която сме тук.

Бренер леко потръпна и забеляза с крайчеца на очите си, че и Йоханес за малко не загуби самообладанието си. За каквото и да бяха говорили, не си бяха казали всичко. Явно сега настъпваше най-неприятната част. Ръцете му се изпотиха.

Изминаха няколко секунди, после Салид още веднъж рязко се промени, този път в обратна посока. Бренер видя как отново овладя емоциите си. Ужасяващата сила, която за малко се бе скрила от погледа му, сега се върна, тялото му също видимо се изпъна. Той стъписано погледна първо Йоханес, после него, сякаш чак сега разбра как въздействат думите му върху двамата.

— О, не, заблуждавате се — каза той. — Не съм тук, за да убия вас. Напротив.

Намести се по-удобно на стола и бръкна в джоба на якето си — според Бренер, за да извади пистолета и най-сетне да приключи с целия фарс. Вместо това извади пакет цигари и драсна клечка кибрит. Ръцете му все още леко трепереха.

Бренер и Йоханес си размениха бързи погледи. Може би Бренер се беше заблудил, що се отнася до отношението на духовника към Салид. В погледа му не видя и следа от разбиране — само объркване и дълбоко стаен страх, който явно имаше съвсем друга причина от тази, която Бренер предполагаше.

— Защо просто не ни разкажете защо сме тук? — попита Йоханес.

Салид издуха облак дим през носа, размаха длан пред лицето си, за да го разсее, и каза:

— Защото ми е нужна помощта ви.

Единствената причина, поради която това признание не изненада Бренер, беше тази, че вече нищо от действията на Салид не можеше да го изненада. Поне така се опитваше да си втълпи.

— За какво?

— За единственото, което мога да правя. Трябва да убия някого.

— И за това сме ви нужни ние? — Бренер отвори широко очи от учудване. — И как ви дойде наум, че ще можем да го направим? Или пък изобщо искаме?

— Свързано е с манастира — каза Салид. — С това, което открих там. Ще ви обясня, но първо искам да ми отговорите на няколко въпроса. Какво правехте вие там? Как се озовахте на мястото с онова момиче?

— Откъде знаете за момичето? — остро попита Бренер. Не знаеше защо, но му беше неприятно, че Салид спомена Астрид. Докосна спомен, който му се щеше да забрави.

— Знам — отвърна кратко Салид. — Откъде, няма значение. Как попаднахте там?

— Щом сте толкова добре информиран, трябва да знаете — враждебно отвърна Бренер. — Няма никаква причина. Стана съвсем случайно.

— Много отдавна престанах да вярвам в случайности.

— Наистина беше така — опита се да се защити Бренер. — Дори не подозирахме, че мястото съществува. Закъсах наблизо с колата и тръгнахме, за да търсим телефон. Това е.

— А вие? — Салид рязко се обърна към Йоханес, който съвсем инстинктивно се изпъна, сякаш отбранявайки се. Нещо в разговора се промени, толкова бързо, че нито той, нито Йоханес имаха време да реагират на промяната. Обяснението на Салид внезапно се превърна в разпит, на който те отговаряха, вместо да получат отговор.

— Аз пък още по-малко знам — отвърна Йоханес. — Научих за съществуването на това място от новините.

— Вярвам ви. Но не вярвам, че знаете по-малко от Бренер. Онзи мъж, с когото говорехте…

— Александър ли? Когото убихте?

Салид остро го изгледа. Замълча за кратко, после продължи с непроменен глас:

— …кой беше той? Беше от манастира, нали?

— Не. Никой от хората там не е оживял.

— Разкажете ми за този Александър. Кой е? Какъв беше?

Йоханес не отговори, но изражението на лицето му се промени и Бренер разбра, че не само той има неприятни спомени.

— Ще ви улесня — предложи Салид. — Ще ни кажа какво знам, а вие ще ми отговаряте с „да“ или „не“. Става ли?

Дръпна за последен път от цигарата си, огледа се за пепелник, не видя никъде и без много да се замисля, изгаси фаса върху масичката. Ако се съдеше по изгорените петна отгоре и, не беше първият, който го прави.

— Предполагам, че във вашата църква има нещо като… таен съвет. Разбира се, не се нарича така, но всъщност е такъв. Малка група беловласи старци, които пазят страшна тайна и разполагат с невероятна власт. Прав ли съм?

— Откъде знаете? — стъписано го изгледа Йоханес.

Салид се засмя.

— Знам, защото подобни съвети има във всяка религия. При нас също. Знае се за съществуването им, говори се с недомлъвки и човек се пази да не се доближава много-много до тях, но по принцип ги приемате доста сериозно. Колко такива организации има във вашата християнска църква? Двадесет? Петдесет?

— Вероятно повече — призна Йоханес. — Но хората на Александър…

— …са други — прекъсна го Салид. — Има нещо, което ги отличава от всички останали. По-незабележими са. Не приличат на другите, които всъщност раздуват тайната си, за да накарат цял свят да разбере, че имат тайна. И съществуват от много отдавна. От векове.

— Откъде знаете това? — още веднъж попита Йоханес.

Бренер забеляза как кръвта постепенно започва да се отдръпва от лицето му. Не разбираше уплахата му. Това, което разказваше Салид, дори не беше сензация.

— Знам, защото познавам тайната им. И мисля, че и вие я познавате. И двамата. Йоханес упорито мълчеше, но Бренер не се сдържа и каза убедено:

— Нямам и най-малка представа за какво изобщо говорите. Какво значи цялата тази глупост? Наистина ли ни отвлякохте, за да ни разказвате небивалици за разни тайни съвети?

— Говоря за манастира, Бренер — съвсем сериозно отвърна Салид. — И за това, което беше затворено вътре. Много, много дълго време.

— Затворено? — Бренер се опита да се засмее, но не му се удаде. — Там нямаше нищо затворено.

— Беше затворено, а сега е на свобода — спокойно продължи Салид. — Видях го. — Той не отделяше поглед от Йоханес.

Бренер проследи погледа му и когато видя очите на проповедника, отново го побиха ледени тръпки.

Духовникът не изглеждаше нито изненадан, нито объркан или невярващ. Всичко, което прочете в погледа му, бе такъв дълбок ужас, че думите не му стигаха да го опише. Трябваше да се напрегне, за да отдели поглед от него. Когато се обърна към Салид, усети, че тялото му отново започва да трепери.

— За какво… говорите? — попита със заекване той.

— Млъкнете! — дрезгаво изграчи Йоханес. — Не продължавайте! Това… това е богохулство!

Салид спокойно го гледаше и върху лицето му се появи ново изражение. Беше страх, дълбок, както и този, който прочете в очите на Йоханес, но имаше и още нещо: решителност и сила, които изплашиха Бренер повече от ужаса на Йоханес.

— Държаха там нещо затворено, Бренер — тихо продължи Салид. — Аз го видях. Стоях срещу него. — Той отново бръкна в джоба си и отново извади пистолета. Бренер обаче инстинктивно усети, че в жеста няма заплаха. В този момент оръжието за него беше единствено предмет, за който можеше да се хване, единственото познато нещо, което му бе останало на този свят. — И съм тук, за да го убия. Ние сме тук, за да го убием. Вие, той и аз.

— Какво? — не повярва на ушите си Бренер. — За какво… говорите?

— Не! — пискливо проговори Йоханес. — Престанете! Не говорете повече! Забранявам!

— То има много имена — продължи Салид с тих глас и с такава сериозност, която отнемаше на Бренер всякаква възможност за съмнение. — Но мисля, че най-познатото е това, с което и вие го наричате — Сатана.