Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Widersacher, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, София, 2001

История

  1. — Добавяне

8.

Някой му зашлеви плесница — стар и изпитан начин да върнеш човек в съзнание, който и сега подейства. Стенейки, Бренер отвори очи и раздвижи главата си първо наляво, после надясно. Ръката на Салид го удари още веднъж, вече не така силно, но достатъчно, за да му попречи отново да се върне в примамливата прегръдка на безсъзнанието.

Спомни си случилото се със съвършена яснота — първоначалния ужас, появата на хеликоптера, изригващия сняг пред краката му и звука от изстрелите, достигнал секунди по-късно до тях. Но споменът беше някак откъснат, като на далечен наблюдател. Явно преживяното през последните часове му е дошло много, а може би е стигнал до пределната точка на силите си и повече не може да направи нищо. Даже не беше помръднал, когато видя как мъжът в хеликоптера отваря страничната врата и се прицелва в него. Знаеше, че изстрелът, който ще последва, няма да го пропусне. После двигателят на хеликоптера замлъкна…

Трясъкът на експлозията, която го хвърли на земята, още се носеше в небето като пречупено ехо. Бренер почувства как леден сняг се посипа в яката и ръкавите му и веднага започна да се топи.

Присви очи, вдигна с мъка дясната си ръка, за да се предпази от следваща плесница, и за своя изненада установи, че не Салид го удря. Лицето, наведено над него, беше на Йоханес. Беше много блед и целият трепереше, но погледът му беше се прояснил.

— Наред ли сте?

Бренер предпочете да не поклати глава. Беше му зле и знаеше, че ако се раздвижи по-силно, туптящата болка в слепоочията ще изригне с неудържима сила, затова само примига. Йоханес въздъхна облекчено и се изправи.

Безсъзнанието му не беше продължило дълго, най-много няколко секунди. Салид също бе станал и накуцвайки, идваше към тях. Бренер беше убеден, че не изстрелите от хеликоптера са го улучили, а се е наранил при падането.

— Някой от вас ранен ли е? — попита той.

— Не — отвърна Бренер през стиснати зъби. Много предпазливо вдигна глава, изчака болката да избухне между слепоочията му и въздъхна, когато нищо не последва. Дори напротив — полека-лека започваше да стихва, докато се превърна в поносим натиск. Окуражен от подобрението, се надигна и пое подадената ръка на Йоханес, за да се изправи на крака.

Салид ги наблюдаваше с видима изненада, но не каза нищо, само измери Йоханес с изпитателен поглед, после рязко се обърна и посочи към стените на манастира.

— Да вървим!

И нито дума за това, което стана. Нито поглед към разбилия се хеликоптер, от който само на двадесетина метра зад тях, в храстите, се издигаха дим и огнени пламъци. Станалото — станало, все едно защо и как. Салид явно вече се беше примирил и вживял в ролята, която по-могъщи сили бяха отредили на него и на спътниците му. Или пък просто се страхуваше да не получи отговори на толкова много въпроси.

— Ще се справите ли? — попита Бренер Йоханес, макар че духовникът му помогна да се съвземе. Йоханес продължаваше да трепери, което вероятно се дължеше на студа, който въпреки горещия полъх от пламтящия хеликоптер ставаше все по-непоносим. В очите му имаше обаче и друг, мрачен пламък, който плашеше Бренер. Духът му беше се завърнал от заточението в Ада, но бе донесъл нещо със себе си, а Бренер не искаше да узнава какво е то.

Наближиха манастира. Пътят се оказа по-дълъг, отколкото се бе сторило на Бренер, защото нощта и неестествената светлина изкривяваха разстоянията. Към това се прибавяше още, че бяха на края на силите си. Трябваха им цели десет минути, докато стигнат до извитата арка на портата. Бренер беше толкова изтощен, че се свлече край стената и затвори очи, за да събере сили.

Салид също клекна и шумно задиша. Ръцете му така силно трепереха, че сложи оръжието долу, но отново го грабна и силно го притисна до себе си. Изглеждаше направо смешен. Така, клекнал, свит, здраво стиснал пушката до гърдите си, напомняше на Бренер на джудже, което след дълго търсене най-сетне е намерило съкровището си.

Бренер преброи наум до двадесет и пет. Времето, което му отне броенето, беше повече, отколкото можеха да си позволят, но бе и минимумът, нужен да се посъвземе, ако иска да направи още една крачка. Когато отвори очи, Салид вече се беше изправил. Йоханес стоеше до него и с широко отворени очи се оглеждаше наоколо. Бренер се запита дали изобщо може да види нещо в почти пълната тъмнина, която ги обгръщаше. Той самият беше като сляп. Различаваше фигурите на Салид и Йоханес като призрачни видения в сивата светлина, падаща пред сводестия отвор. Мракът зад тях беше като мракът на Вселената. Или на Нищото.

— Сега накъде? — попита Салид.

Бренер се накани да отговори, но после осъзна, че въпросът беше отправен към Йоханес, а не към него. Йезуитът неразбиращо погледна Салид.

— Защо питате мен?

Салид присви очи. Изглеждаше объркан и някак нерешителен.

— Мислех, че мястото ви е познато — остро отвърна той.

— Никога не съм бил тук.

— Нали казахте, че познавате тайната на манастира?! — Салид рязко пристъпи към Йоханес.

— Знам тайната, но не познавам мястото. Никога не съм идвал тук.

— Момент, момент! Искате да ми кажете, че…

— Добре, всичко е наред — тихо го прекъсна Бренер. — Оставете го на мира! Знам пътя. — Не го знаеше, но беше убеден, че ще го намери. Някой — Нещо — ги беше довело дотук. И определено не го беше сторило, за да ги изостави в последния момент.

Салид обаче не се задоволи неговия отговор. Направи още една крачка към Йоханес и за миг, наистина за много кратък миг, в очите на Бренер отново се превърна в човека, който е бил през по-голямата част от живота си — убиец, който отнемаше човешки живот с лекотата, с която други гасяха цигарата си, и който не познаваше думата „съвест“.

— Не, не е добре! Този човек каза, че знае. По дяволите, рискувах живота си заради тези негови думи! А сега пък ми разправя, че никога не е бил тук!

— Той никога не е твърдял обратното — припомни му Бренер. — Престанете! Не сме тук, за да се нападаме взаимно!

В продължение на няколко секунди беше убеден, че Салид ще насочи гнева си към него, но ядът и напрежението на палестинеца се стопиха така бързо, както въздухът излиза от спукан балон.

— Е, добре — промърмори той. — Тогава ни покажете пътя, и то веднага! Искам най-сетне всичко да свърши!

Бренер се поколеба. Сега беше последният момент, в който трябваше да признае, че и представа няма накъде трябва да вървят. Даже не знаеше какво точно търсят — или пък какво ги беше довело дотук. Нещо дълбоко в него все още се съмняваше в думите на Салид и Йоханес. Беше наистина абсурдно! Не, не абсурдно, а прекалено страшно. Имаше неща, за които човек не биваше дори да помисля, а това, което се случваше тук, беше точно такова.

Преди съмнението му да пробуди недоверието на Салид, той се обърна и мина от другата страна на сводестата арка. Йоханес безмълвно тръгна след него. Салид остана последен. Бренер го чу как сваля предпазителя на оръжието си. Като че ли това, което ги очакваше, може да бъде убито с куршуми! Смешно!

— Наистина ли никога не сте били тук? — попита Бренер, когато пристъпи в опустошения вътрешен двор. Огледа се внимателно, но с периферното зрение долови кимването на Йоханес.

Заставайки на двора, изпита странно чувство. Бяха изминали едва четири дни, а манастирът така се беше променил, сякаш вече беше съвсем друго място. Стояха в средата на изгорени руини, чиито основи като че ли бяха разместени. Голямата сграда на отсрещната страна на двора липсваше. Очакваше да види изпепелени останки, купища развалини със стърчащи от тях греди, но постройката просто беше изчезнала. Взривът явно е бил много силен.

Онова, което беше останало, безнадеждно бе пострадало. Бренер виждаше само сенки и черни очертания, които трудно се различаваха на фона на тъмносивото небе. Сводестата арка на портата, през която минаха, единствена бе останала почти непокътната. Силите, бушували тук, не можеха да бъдат сравнени с експлозията на паднал хеликоптер, дори да е бил натъпкан до пръсване с муниции.

— Не. Никога. — Йоханес отговори на въпроса му чак след няколко минути. — Но винаги съм искал. Да дойда беше… всичко, което някога съм желал.

Салид отвори уста да каже нещо, но с рязко движение на ръката Бренер му даде знак да мълчи. Йоханес не просто разговаряше с него, думите му не бяха и истински отговор на зададения въпрос.

— Това беше единствената причина, поради която постъпих в Ордена — продължи Йоханес. — Те убиха баща ми. Беше попаднал на следите им. Повечето неща, които знам за тях, ги научих от него. Беше журналист. Преследва ги през целия си живот, но накрая го унищожиха. Тогава се заклех да ги унищожа. Погледна Бренер. Тайнственият огън продължаваше да проблясва в очите му, но сега те бяха пълни със сълзи.

— Питахте ме каква е голямата ми тайна — прошепна духовникът. — Е, сега я знаете. Не станах йезуит от убеждение. Всичко беше измама. Исках отмъщение, това е.

— И намерихте вярата си — предположи Салид. Думите, казани от него, изненадаха Бренер, защото сам щеше да ги изрече след секунда, макар и само от съжаление към Йоханес. До този момент не бе смятал, че Салид е способен да изпита подобно чувство.

— Стана по-късно. Но това не прави нещата по-добри.

— Това променя всичко — не се съгласи Салид.

— Аз убих човек — прекъсна го Йоханес и вдигна ръце. — С тези ръце, Салид! Унищожих живот и съм проклет. Сигурно това е наказанието за всичко, което съм сторил.

Отново започна да им се изплъзва, Бренер го усети. За кратко йезуитът беше намерил обратния път от Ада, но това явно е бил последният му протест. Може би твърде голяма част от него беше останала отвъд бариерата и тежестта на вината, теглеща го надолу, бе твърде голяма. Оставаха им най-много няколко мига.

— Салид е прав — бързо каза той. Чувстваше се безпомощен и думите му прозвучаха точно така — безпомощно и отчаяно. Йоханес им беше нужен! Не знаеше защо, но им трябваше. Всеки от тримата имаше задача на това място, а задачата на Йоханес още не беше изпълнена. — Моля ви, Йоханес, не се предавайте! Борете се! Ние… имаме нужда от вас!

— И за какво? — тъжно се усмихна духовникът. — За да убивам още хора ли? Да унищожа още един живот? — Той поклати глава. — Няма да го допусна!

— Никой от нас няма да успее да направи нищо, ако продължаваме да стоим тук и да приказваме — каза Салид. — Казахте, че знаете пътя, Бренер. Водете ни!

Знаеше го. Веднъж вече бе минал по него и споменът беше в главата му, но всеки път, когато протегнеше ръка, той се изплъзваше между пръстите като риба във вода. Бяха съвсем близо! Всичко му е познато! Бяха на това място — Астрид и той, нейната голяма лъжа. Беше и обещал сигурност, а и донесе смърт. Тя се превърна на пепел пред очите му. Видя вратата, зад която започваше стълбата. Обърна се и посочи назад към арката.

— Там! Вратата отляво!

Салид пръв се върна под извития портал и спря пред вратата. Тя беше овъглена. Горният пласт на дървото бе напукан, но вратата беше издържала на адския огън. Когато Бренер застана до него и протегна ръка към дръжката, палестинецът го спря и направи знак и на двамата да се дръпнат назад. Премести пушката върху десния си лакът, сложи пръст на спусъка и чак тогава протегна другата ръка, за да отвори.

Сърцето на Бренер заби по-силно. Изведнъж цялото му същество закрещя и искаше да възпре Салид, да го дръпне назад и да бяга с всичка сила. Нещо ужасно, невероятно щеше да се случи, ако някой отвореше тази врата!

Салид отмести овъгленото резе. То се разпадна под пръстите му и вратата се отвори. Странна, примигваща червена светлина хвърли отблясъците си навън и освети лицето и ръцете на Салид с цвета на прясна кръв.

Нищо не последва. Демоните на Ада не връхлетяха върху Салид, за да го повлекат в мрачното си царство. Сатаната също не се появи. Зад изгорялата врата се показаха първите стъпала на стълба, издълбана в скалата и осветена от примигващата светлина на факла, която гореше някъде долу на дъното. Нямаше нищо друго, абсолютно нищо.

— Виждате ли? — каза Салид. Насили се да се усмихне, но усмивката беше също толкова неестествена, колкото и облекчението, с което изрече думите си. — Нищо не стана.

Свали оръжието и тялото му се отпусна. В същия миг проехтя изстрел.