Волфганг Холбайн
Антихристът (22)

4.

От неясната, сладникавотопла мъгла на трескавия сън се плъзна в нещо друго, което не знаеше дали е будност или друг, още по-лош кошмар. Обгръщаха го топлина, смолистият мирис на горящо дърво, който по незнайна за него причина някак не се вписваше в картината, и тъмночервена примигваща светлина, може би само асоциация с мириса на факлите, а може би действителна. Лежеше по гръб и макар че беше твърде изтощен, за да се движи, имаше чувството, че ръцете и краката му са вързани. Но кой ще го оковава? И защо?

Опита се да отвори очи. В първия момент си помисли, че няма да успее, но после разбра, че клепачите му послушно се бяха вдигнали и не можеше добре да различи нещата около себе си. Червеният отблясък, проникнал през затворените клепачи, не стана много по-светъл. Нещо не беше наред с очите му или наистина се дължеше само на напълно затвореното помещение. Отнякъде долитаха шумове: коприненотопло шумолене, плат, може би дреха, може би завивка, влачена по пода. Гласове, които бързо и насечено шептяха, без да може да различи думите. Беше топло.

Макар всичко в този сън — а трябваше да е сън, защото зад чернилката, погълнала спомените му, дебнеше още нещо, грозно и невероятно лошо, за което той вероятно не си спомняше, защото не искаше — макар в този сън всичко да беше направено така, че да го плаши, той го изпълваше същевременно с чувство на зищитеност и топлота, може би, защото носеше със себе си най-древния спомен: червен, топъл уют, в който се съединяваха успокояващи шумове и закриляща прегръдка.

Чувството можеше и да е лъжливо. Все още беше тук тъмното Нещо, скрито зад спомена му, което постепенно се изпълваше с материя, но все още нямаше определена форма. Нещо се беше случило. Нещо му беше сторено.

Осъзнаването на това — колкото и да се опитваше да се противи — беше достатъчно, за да го тласне още малко оттатък границата между съня и будността. Уютът и топлината се дръпнаха назад като вълните на топъл прилив, а пясъкът, който остана след тях, беше осеян с остри камъни и отломки. Ръцете и краката го боляха, в началото леко, после болката стана все по-силна, накрая — непоносима, като в същото време гласовете добиваха все по-голяма яснота. Сега различаваше думите…

— Рано или късно и без друго ще трябва да го направим. Не можем да го държим вечно затворен.

— Това е за негово добро!

— И от какво да го закриляме? От кого? Смешно е!

— Може би от него самия.

…но те нямаха никакъв смисъл. Въпреки това долавяше нещо заплашително в тях. Съдържаха някаква истина, която още не разбираше, но за чието значение постепенно започваше да се досеща. Не какво е станало или щеше да стане, а какво означаваше то. Може би чернотата в спомена му не беше нещо случило се, а онова, което предстоеше да стане.

— Буден е. Внимавайте какво говорите!

Провлаченият шум стана по-силен. До него се приближиха стъпки, после в червеникавия здрач се показа фигура, която изпълни хоризонта отпреде му. В първия момент изпита облекчение, когато разпозна лицето на приятел. Но после погледна още веднъж, по-внимателно и когато видя изражението в очите и започна да се досеща какво означава то, тогава закрещя…