Волфганг Холбайн
Антихристът (4)

4.

Гората се нижеше край тях мъчително бавно и за момент на Салид му се стори, че отляво и отдясно на пътя се движат дърветата, а не камионът. Също като в един стар холивудски филм, където бяха сложили главния герой върху дървен кон, а зад него върху екрана се въртяха картини на някаква местност, за да симулират движение. Каквото и да правеше, невъзможно бе да увеличи скоростта на „форд“-а. Когато дадеше повече газ, гумите превъртаха в калта, а когато натиснеше спирачките, камионът се хлъзгаше напред, готов да се преобърне.

Разбира се, знаеше, че въпросният ефект съществува само във въображението му. Не колата или гората — с него нещо не беше наред. Беше нервен. Не се страхуваше, но знаеше, че от този момент нататък нищо не биваше да става както не трябва, защото вече нямаше връщане назад. Една малка грешка, и никой няма да излезе жив от тази гора. За това щяха да се погрижат таблетките цианкалий, които всеки от тях носеше в джоба си. А ако е необходимо, и неговата пушка. Не вярваше, че ще му се наложи да я използва. Планът му, както всеки план, който беше разработвал, бе изпипан до последния детайл. Една от причините, поради които Салид е толкова търсен терорист, беше, че винаги пресмяташе и най-непредвидимите обстоятелства и до този момент това винаги се оказваше правилно. Салид не вярваше на случайности или нещастни обстоятелства и затова рядко можеха да му погодят номер. И ако все пак се случеше… Петимата, които го придружаваха, знаеха с какво се захващат и бяха готови да умрат за убежденията си. Не предвождаше отряд от камикадзе — Салид не харесваше самоубийците, които освен пропагандния ефект рядко постигаха нещо друго, но всички бяха приели мисълта, че е възможно да умрат и нямаше да се поколебаят да го сторят.

Днес имаше нещо по-различно. Не беше нищо конкретно, само чувство, усещане. Салид не беше човек, който се оставя да го водят чувствата и може би точно това го правеше още по-нервен.

Бавно се приближаваха до поляната, която беше целта им. Пътят правеше остър завой, после пред тях се показа голо пространство, което леко се изкачваше нагоре. Беше грижливо почистено от храсталаци на разстояние петдесет метра пред тях. В средата, увенчана от изгасналия поглед на неонови прожектори и внимателно следящи видеокамери, се издигаше двойна ограда от бодлива тел. Зад оградата, малки и сгушени под падащия сняг, се виждаха три дълги бараки и приличен на пън бетонов бункер, пред чийто вход на пост стояха двама премръзнали войника и пристъпваха от крак на крак. Наполовина скрита зад бетоновата сграда стърчеше кабината на военен хеликоптер. Перките и стъклата бяха изчистени от снега и машината беше готова да излети.

Голямата порта в телената ограда беше затворена, но вратата на малката караулка до нея беше отворена. Мъж в лъщящ черен дъждобран се беше показал и с явно нетърпение гледаше към камиона.

Ръката на Салид се плъзна към пушката, застина за миг върху нея, после отново се вдигна. Стисна волана с двете ръце и даде газ, за да измине по-бързо последните метри от разстоянието. Постовият излезе от караулката и направи няколко крачки към камиона. Върху лицето му се появи въпросително изражение, което миг по-късно премина в злорада усмивка, когато видя повредените чистачки. Стъклото, което трябваше да чистят, почти цялото беше покрито от слой лед, кал и сняг. И от съвсем близко разстояние дупката от куршума не можеше да бъде видяна.

Войникът се обърна и махна на някого във вътрешността на будката, после направи половин крачка назад, за да не бъде опръскан с кал от приближаващия камион. Машината спря с виещ двигател на по-малко от пет метра от портала. Салид не сне съвсем крак от педала на газта. Двигателят малко позатихна, но шумът продължаваше да бъде достатъчно силен, за да заглуши всеки друг звук, който би могъл да стигне до вътрешността на будката. Постовият отново се приближи.

— What happened!? — извика той ухилен. — Уои’re late, and…

Показалецът на Салид се сви около спусъка. Пушката рязко подскочи в скута му. Куршумът проби вратата на шофьора, улучи постовия в гърлото и ударът го хвърли на земята. Едновременно с това Салид даде газ и натисна съединителя. „Форд“-ът подскочи напред. Бронята удари шперплатовата будка и я срути, сякаш беше от картон. Половин секунда по-късно муцуната на камиона блъсна портала и го откачи от пантите.

Разхвърчаха се искри, чу се ужасно съскане и в продължение на секунда около радиатора на колата танцуваха сини пламъци. Двете лепени гуми се спукаха и част от брезента пламна. Остатъкът от предното стъкло окончателно се натроши и се изсипа като буен ручей върху ръцете и коленете на Салид. После камионът мина от другата страна и олюлявайки се, запълзя покрай трите бараки, като влачеше след себе си част от строшения портал.

Чу се вой на сирена. Някъде започнаха да крещят мъжки гласове, иззад прозорците на бараките припламна светлина. Двамата постови пред вратата на бункера, които до този момент дремеха в очакване смяната да свърши, пъргаво се завъртяха кръгом и с един скок се скриха вътре. Дори не се опитаха да вдигнат оръжията си. Заповедите им явно бяха други. Още преди камионът да бе изминал и двадесет метра, тежката бронирана врата се затръшна с глух шум. За да я отворят, щеше да им трябва тежко оръдие.

Камионът продължи да се движи. От едната барака откриха огън. Куршумите от пистолетните изстрели се забиваха в метала, без да причиняват кой знае какви вреди. Камионът продължи напред към средната барака. По средата на пътя ламарината от портала се откачи, удряйки се в постройките. Салид с все сила натисна спирачките и колата застана напряко на пътеката.

Брезентът отхвъркна нагоре, от каросерията изскочиха четирима мъже, облечени в маскировъчни дрехи, и започнаха да стрелят, още преди да са стъпили на земята. Воят на сирената бе заглушен от плющящото тракане на руски автомати, звуците от трошене на дърво и стъкло и силните писъци на войниците. От едната барака се показа войнишка фигура, олюля се и падна, опита се да се надигне, но отново беше улучена от куршум и политна назад. Нещо малко, тъмно прелетя над войника и изчезна в отворената врата на бараката. От сградата проехтя един-единствен пронизителен писък, после се чу пукот, странно мек и глух, после отново писък и секунда по-късно — мъчителната кашлица на много хора.

Четиримата терористи продължаваха да стрелят, покриваха двете бараки отляво и отдясно на камиона с гневни залпове от оръжията си, като в същото време прибягваха на зиг заг през двора. Камионът тежко тръгна назад, двигателят изведнъж силно изви и машината връхлетя върху третата барака. Тежкият няколко тона камион счупи дървената врата, проби стената и спря, подобно на коркова тапа, заседнала в твърде тясното гърло на бутилка.

Салид грабна пушката си, изби вратата с рамо и падна на земята. Проехтяха изстрели. Някой силно изкрещя на английски. Салид видя размитите очертания на един войник, който тичаше. Взе го на прицел, но не улучи. Отвън продължаваше гневното тракане на „Калашников“, после се чу глухата детонация на втора граната. Към него се присъедини спътникът му от кабината.

Салид скочи на крака, с ъгълчетата на очите си видя някаква сянка и стреля, без да се прицелва. Отговори му писклив крясък, чу се тупване на оръжие на земята, последвано миг по-късно от падането на тяло. После вече нямаше никой, който да стреля по тях.

Двамата мъже бързо прекосиха опустошеното помещение. С един изстрел от автомата на втория вратата на съседната стая се отвори и Салид уби мъжа, който чакаше зад нея с вдигнато оръжие. Сградата потрепери от последвалата експлозия. Издрънча стъкло и сивата утринна светлина бе разкъсана от огнен пламък.

С дълъг скок Салид се прехвърли през единия от прозорците, останали изведнъж без стъкла, претърколи се през рамо и отново се изправи с насочено оръжие. Двамата продължиха напред. Стреляйки безразборно около себе си, влизаха все по-навътре в сградата. Стигнаха друга врата и разбиха и нея.

Помещението не беше празно. По-голямата му част се заемаше от огромно писалище, а до него имаше по-малка, очукана маса с радиостанция върху нея. Млад войник въртеше копчетата и като обезумял. Салид го застреля, изстреля къс откос в радиостанцията и насочи дулото на оръжието си към другите двама мъже в стаята. Единият от тях насочи пистолет, но застина по средата на движението си, когато видя оръжието срещу себе си.

Вторият дори не помръдна. Втренчено гледаше двамата нападатели със смесица от омраза и презрение. Беше мъж на около петдесет години, с оредяла и посивяла коса, облечен в униформа и с отличителните знаци на генерал от морската пехота. На стената зад него висеше разпънато звездното знаме на САЩ. Мъжът изглеждаше безпомощен, но в никакъв случай уплашен.

— Хубаво е, че не оказвате съпротива, генерале — каза Салид. Английският му имаше необичаен твърд акцент, сякаш старателно трениран в продължение на много години. — Щеше да ми е неприятно да застрелям вас и приятеля ви.

Генералът присви очи.

— Какво искате? Трябва да сте полудели, ако мислите, че ще успеете да вземете нещо оттук. Най-много след десет минути ще сте мъртви.

Салид хладно се усмихна.

— Възможно е. Значи още една причина да не губим повече време, нали? — Дулото на оръжието му сочеше стоманената врата до американското знаме. — Интересува ни съдържанието на сейфа ви, генерале. Бихте ли бил така любезен да отворите вратата?

— Fuck, yourselve^[1] — спокойно отвърна офицерът.

Оръжието на Салид излая късо и върху синята униформа се появи идеално прав ред от малки черни дупчици, които бавно започнаха да се изпълват с тъмночервена течност. В продължение на половин секунда мъжът гледа убиеца си с широко отворени очи, после рухна напред. Главата му глухо се удари върху писалището, чиято зелена кожа изведнъж се осея с ужасни червени петна.

— Е, приятелю? — Гласът на Салид звучеше почти развеселено, докато насочваше оръжието срещу втория. — Може би ти ще ни доставиш удоволствието да отвориш вратата?

Военният се поколеба. С дясната си ръка продължаваше да стиска револвера, а върху лицето му Салид буквално можеше да прочете какво мисли в този момент. Знаеше, че няма никакъв шанс да стреля. В очите му пламтеше страх. След това обаче в изражението му се появи нещо като инат.

— Убийте ме! — рече с треперещ глас. — И без друго няма да излезете оттук.

Салид го изгледа за момент, без да каже дума, после с бързи крачки заобиколи писалището. Сграбчи го за рамото, вдигна го от стола и го блъсна в стената.

— Отвори я!

Военният поклати глава.

— Не мога. Само генерал…

Отново се чу плоп. Военният изкрещя, свлече се и стисна с две ръце простреляното си коляно.

Салид отново се усмихна, обърна го с крак по гръб и притисна дулото на пушката до другото коляно.

— Е, приятелю? Да натисна ли?

— Моля не, недей! — простена раненият. Лицето му беше посивяло от болка. — Моля…

— Тогава отваряй! — Салид държеше пушката с една ръка. С другата го хвана за ревера на куртката и грубо го дръпна нагоре. Онзи изпищя от болка, но послушно вдигна ръце и с треперещи пръсти започна да набира комбинацията на шифъра. Вратата се отвори с леко щракване.

— Ето, виждаш ли, струва си да бъдеш разумен — с приятелски тон рече Салид.

В погледа на военния се прибави и отчаяна надежда. Салид и остави точно толкова време, колкото да се превърне в пламъче, после натисна спусъка.

Тялото се свлече на пода, без Салид да му обърне никакво внимание.

— Съжалявам, малкия, но си твърде доверчив — рече той подигравателно.

С периферното си зрение забеляза учудването, с което го погледна спътникът му. Можеше да го разбере, макар че леко се подразни. Безвкусни духовитости от този род обикновено не бяха в стила му. Едната от причините, основната причина за успеха, на който се радваше Салид в кървавия си занаят, беше, че изпълняваше поръчките си с прецизността и безразличието на машина, която убива, защото това е предназначението и а не, защото изпитва удоволствие или неприязън, или изобщо някакво друго чувство. Освен това се отвращаваше от всякаква форма на глупостта, а приказки като току-що казаната бяха глупави. Подхождаха за евтините криминални романи и още по-евтините филми, но не и за сегашната ситуация.

Салид се учуди на самия себе си. И се разтревожи. Колкото и незначителни да изглеждаха изтърваните думи, те не бяха нормални, а нещата, които не бяха нормални, по принцип го дразнеха.

Друга грешка. Салид установи, че вече пет секунди стои пред отворената врата на сейфа и гледа, без в действителност да вижда какво има вътре. Какво ставаше с него? Проклятие!

Салид тръсна глава и се съсредоточи в съдържанието на малкия трезор в стената. Съдържаше това, което можеше да се очаква. Две тънки папки с документи, на които Салид не обърна внимание, дребна сума пари в брой — тях не докосна — и папка във виненочервена кожена подвързия, която бързо грабна и запрелиства. Съдържанието и представляваше четири гъсто изписани машинописни страници, грижливо ламинирани в прозрачно фолио, върху което напряко на всяка страница се четеше бледочервен надпис TOP SECRET.

Салид затвори папката, погледна още веднъж в сейфа, извади една видеокасета и малка, изненадващо тежка кутия от хромиран метал, които пусна в джоба си, без много-много да ги разглежда. Воден от някакво абсурдно чувство за ред, затвори вратата на касата и едва тогава се обърна.

— Да тръгваме.

— Това ли беше всичко? — попита придружителят му.

Салид отново направи нещо, което изобщо не отговаряше на обичайното му поведение. Вместо да подмине въпроса, отговори:

— А ти какво очакваше, братко? — иронично попита той. — Атомна бомба ли?

Другият незабележимо потрепна. Вероятно взе необичайната подигравка в гласа на Салид за раздразнение. Не каза нищо, но погледът му издаваше въпроса, който не се осмели да зададе: „И само заради това ли рискувахме живота си?“

Салид го обърка още повече, като продължи:

— Макар че е само хартия, попадне ли в ръцете, на когото трябва, може да стане по-опасна и от бомба. Поне що се отнася до враговете ни. — Пъхна папката под якето си и посочи вратата: — А сега да се махаме.

Този път другият не се обади. Никой не противоречеше на Салид два пъти.