Волфганг Холбайн
Антихристът (31)

13.

Професор Шнайдер погледна ръчния си часовник, свали ръкава на бялата си престилка и с решителни крачки влезе в асансьора. Петнадесет минути, ако се брои времето, прекарано при Бренер. Трябваше да са достатъчни на Александър да каже на нечакания им гост всичко, което възнамерява. За Шнайдер това време се бе оказало достатъчно, за да вземе решение. Ще приключи с този фарс. Още днес.

Натисна копчето на таблото и зачака вратите на асансьора да се затворят и кабината да тръгне. Не беше се върнал веднага в кабината си, а бе слязъл до партера — както се опитваше да си внуши, за да говори отново с портиера и да се убеди, че всичко е наред, но в действителност причината беше съвсем друга. Искате да изпуши една цигара. В цялата болница пушенето беше строго забранено, което не се спазваше даже и от старшата сестра. Шнайдер си беше изградил навика веднъж-два пъти на нощ да излиза навън, за да се наслади на порока си. Цигарата не му се беше усладила, силният студ влоши нещата още повече и той бързо-бързо се прибра. Въпреки това успя в тази кратка пролука да вземе решение, което щеше да промени може би целия му живот оттук нататък.

Сега ще се качи горе и ще застави този Александър да му каже цялата истина. И този път няма да търпи никакво противоречие и никакви заобикалки, все едно кой се опитва да му оказва натиск. Човек трябва да се вслушва повече в Бога и в собствената си съвест, отколкото в някакви си хора, говореше той сам на себе си. Или беше така само защото се отвращаваше от собственото си безсилие в тази мръсна игра?

Асансьорът спря. Шнайдер се измъкна ребром през вратите, които изведнъж сякаш забравиха да се отворят, обърна се наляво и извади връзката ключове от джоба си, докато с широки крачки бързаше по коридора. Професорът познаваше добре себе си и знаеше, че всяка секунда е важна. Беше твърдо решен да принуди Александър да изплюе камъчето. Да губи време, означаваше, да има време за размисъл. Размисъл за това, какви последствия можеше да има решението му. Последствия за него, за клиниката, за Бренер може би също.

Отвори междинната врата, която водеше към крилото, което след кратък, но разгорещен разговор трябваше да опразни, затвори я след себе си и още веднъж наум повтори думите, с които щеше да подхване разговора. Бяха важни, решаващи, защото Александър отлично владееше реториката. От всички словесни дуели, които двамата до този момент бяха провели, духовникът излизаше неизменен победител. Затова ако в предстоящия разговор провали началото, спокойно може да си спести останалото.

Шнайдер отвори вратата на приемната си, направи енергична крачка и… остана като закован на мястото си.

Гледката, която се разкри пред очите му, беше толкова невероятна, че в първия момент му беше трудно да приеме, че е истинска. Приемната му се беше превърнала в снимачна площадка на американски екшън.

Александър и Йоханес не бяха там, където ги остави. Йоханес клечеше на пода, стиснал с длан малкия златен кръст на шията си, който преди това Шнайдер не беше забелязал, а лявата ръка, стисната в юмрук, беше допряна до устните му. Александър лежеше пред него, проснат по гръб. Очите му бяха широко отворени и с празен поглед гледаха в тавана, а главата беше така извита встрани, че на Шнайдер не му бяха нужни четиринадесетте семестъра медицина, за да разбере, че вратът му е счупен. Друго неподвижно тяло лежеше на пода до вратата. Сестра Мариане. Шнайдер превъзмогна ужаса си и си припомни, че все пак е лекар. Бързо клекна до неподвижната сестра и се наведе над тялото и.

— Той… той го уби — изпелтечи Йоханес. — Просто… ей така… уби го!

— Кой „той“? — Пръстите на Шнайдер опипаха сънната артерия на сестрата. Пулсът беше слаб, но равномерен и се долавяше. Жената беше жива. Слава Богу, жива беше!

— Уби го! — повтаряше Йоханес. — Стана толкова бързо. Не можах… не можах да направя нищо! Той просто го уби! Така… сякаш… сякаш върши най-простото нещо на света!

Шнайдер внимателно повдигна клепачите на Мариане, разгледа зениците и след това провери главата за наранявания, но освен цицина на тила не откри нищо друго. Това ни най-малко не го успокои. Знаеше, че често най-лошите наранявания са тези, които не се забелязват веднага. Но поне черепът и не беше счупен. Шнайдер бързо се изправи, отиде до Александър и отново клекна. Беше излишно да го преглежда, но въпреки това го направи. Старецът, който толкова много го плашеше, беше мъртъв. Професорът вдигна глава и погледна Йоханес.

Лицето му беше застинало и имаше цвят на рециклирана хартия. Погледът като прикован се взираше в мъртвите очи на Александър.

— Какво стана? — попита Шнайдер.

— Той го уби. Просто така, без причина и…

— Кой е „той“? — прекъсна го Шнайдер.

— Той го уби — продължаваше Йоханес. — Просто така, безпричинно и…

— Но кой е „той“? — прекъсна го Шнайдер. Когато Йоханес не отговори, хвана го за раменете и така силно го разтърси, че зъбите му изтракаха. — Кой?

— Един… един мъж — заекна Йоханес. Шнайдер продължи да го разтърсва, но духовникът не откъсваше поглед от Александър.

— Мъж? Какъв мъж? Какво е станало? — На Шнайдер дори за миг не му хрумна мисълта, че Йоханес може да е виновен за станалото. Не познаваше младия човек, макар и в момента да се налагаше да приеме факта, че наистина е духовник. Но какъвто и да беше, едно не беше със сигурност — безскрупулен убиец.

— Не… не знам — отвърна Йоханес. — Появи се изведнъж и… и го уби. Защо? Исусе Христе, не разбирам защо го направи.

Шнайдер вече започна да се досеща, че няма да получи точен отговор на въпроса си. Случилото се беше извадило проповедника от релси. Едно нещо все пак трябваше да разбере на всяка цена, защото беше жизненоважно.

— Тук ли е още?

В продължение на половин секунда се страхуваше, че Йоханес може да кимне утвърдително с глава и да посочи вратата на съседната стая, но когато чу отговора, той почти не го изненада.

— Искаше… искаше да отиде при Бренер.

Бренер. Сякаш точно това очакваше да чуе. Нямаше никакъв смисъл, защото много неща не знаеше, но той съвсем точно се вписваше в картината. Шнайдер стана, отиде до бюрото си и вдигна слушалката, за да набере номера на полицията.