Волфганг Холбайн
Антихристът (26)

8.

През последния половин час Вайкслер не беше поглеждал часовника, но въпреки това можеше с точност до минутата да каже колко е часът. Броят на фасовете в краката му беше се увеличил с още пет и с удоволствие щеше да запали още една, ако пакетът вече не беше празен. Но не съжаляваше. И без друго беше пушил само за да занимава с нещо пръстите си и да отвлича вниманието си, но и това не помогна. Ирационалният страх, дошъл с Нериг, но не си отишъл с него, беше станал още по-голям. Всичко, което получи от тази свръхдоза никотин, бяха отвратителният вкус върху загрубелия език и леко главоболие.

На Вайкслер много му се искаше да излезе навън, за да поеме глътка чист въздух, но споменът за последния оглед на двора и продължаващото копринено шумолене на дъжда, падащ върху покрива, го възпряха. Освен това въздухът вътре не беше чак толкова лош. Физкултурният салон беше достатъчно голям, така че трябваше да изпуши пет стека цигари, за да го развали.

Пък и имаше изрична заповед да стои вътре и да внимава никой да не задигне мъртъвците.

Само преди четири дни Вайкслер щеше да се изсмее на подобна формулировка, но в момента точно тези думи си каза наум, без да намира нищо смешно в тях. Ако преди беше притежавал нещо подобно на чувство за хумор на осъдени на смърт, то посещението на Нериг бе изтрило и последните следи от него. Просто се чувстваше зле и искаше да поизлезе навън. Да се махне от този физкултурен салон, от това място, превърнато в призрачен град, и от цялата тази операция, най-вече от салона.

До края оставаха по-малко от час и половина. Цяла вечност, ако само чакаш времето да мине, пък било то и не много. Известно време прекара, броейки секундите и изваждайки ги от оставащото време, после тръгна нагоре-надолу в помещението, опитвайки се да пресметне колко пъти трябва да извърши същото движение, докато дойдат да го сменят. Имаше и още няколко начина за убиване на времето — всички горе-долу еднакво изпълнени със смисъл и всички имаха една обща черта: помагаха само за кратко време. Час и половина си бяха час и половина и ставаха още повече, ако трябва да ги прекараш съвсем сам и треперещ в неотоплен физкултурен салон, пълен с мъртъвци.

Вайкслер все пак погледна часовника и установи, че бяха изминали точно пет минути, откакто стъпка последната цигара. Май не беше лоша идея все пак да обиколи няколко пъти, макар и само за да раздвижи кръвообращението си. Въпреки грубите зимни ботуши стъпалата му бяха леденостудени, а някои от пръстите на краката си почти не чувстваше. И времето също беше част от цялата кошмарна история — беше твърде студено за сезона. Според календара преди няколко дни трябваше да е започнала пролетта, но годината като че ли беше сбъркала посоката, защото с всеки изминал ден ставаше все по-студено.

Разтъпка се малко, оправи оръжието на рамото си и с бавни крачки тръгна през салона. Погледът му се плъзгаше по прецизно подредените редици на походните легла. Въпреки че вече трета нощ прекарваше тук, гледката продължаваше да е все така страшничка. Не само леглата бяха еднакви, но и черните найлонови чували върху тях, или поне повечето.

Двата, които донесоха Нериг и хората му преди малко, бяха различни. Когато ги видя първия път, Вайкслер изобщо не забеляза разликата, но когато стигна до най-външната точка на обиколката си и застана пред тях, констатира, че бяха по-светли и явно от някакъв много по-тънък материал. Телата вътре ясно личаха изпод сивосиния найлон.

Вайкслер нервно прокара длан по брадичката си. Не можеше да каже защо, но пристигането на тези два чувала му създаде много повече проблеми, отколкото всичките триста заедно. Вероятно защото беше се надявал, че всичко е свършило, а тези двата доказваха, че не е така. Явно продължаваха да откриват още мъртви. А може би и защото за другите можеше да си каже, че съдържат Бог знае какво — хартия, празни алуминиеви кутийки, дрехи, трева, отпадъци — всичко друго, но не и трупове. С тези двата това не ставаше. Вайкслер дори можеше да различи, че в единия има жена.

Нещо силно изтропа по вратата. Вайкслер стреснато се обърна, моментално свали оръжието от рамото си, което го извади от равновесие. Не падна, но се блъсна в леглото с трупа на жената, подпря се на едно коляно и съвсем обърна леглото, инстинктивно опитвайки се да се задържи за него. Найлоновият чувал с мъртвата се строполи от другата страна и се блъсна в друго легло, което се наклони на една страна.

За частица от секундата пред очите на Вайкслер изникна страховита картина: Видя леглата да падат едно след друго, като блокчета домино и триста чувала с мъртъвци да се изсипват на пода. Това, разбира се, не се случи. Следващото легло не падна, само се олюля и черният чувал се смъкна малко надясно, все едно мъртвият вътре се е обърнал в съня си, за да си намери по-удобно положение.

Но и така резултатът беше достатъчно лош. Леглото, което беше бутнал, лежеше на една страна и беше натиснало наполовина чувала с мъртвеца. Единият от краката беше счупен и раздробеният край беше пробил тънкия найлон. Отдолу се показваше парче от сини джинси. Вайкслер мислено се наруга за непохватността, но когато погледна надолу, пребледня. При падането автоматът беше се смъкнал наполовина от рамото му, а той го бе хванал за възможно най-опасното място — за спусъка. Почувства как кръвта се дръпва от лицето му. Ако не беше с пуснат предпазител, щеше да си простреля коляното.

Шумът, който предизвика цялата верижна реакция, се повтори и Вайкслер отново уплашено подскочи. Бързо се изправи, вдигна предпазителя на автомата, после с отсечени крачки прекоси помещението и отиде до вратата. Когато протегна ръка към дръжката и, тя трепереше. Натисна надолу. Или поне това искаше да направи. Едва докосна дръжката, когато силен напор на вятъра така блъсна вратата, че той направи няколко крачки назад и за малко отново да загуби равновесие.

Бурята и студът го връхлетяха като глутница виещи вълци. Вятърът блъсна леден дъжд в лицето му и той едва успя да различи нещо, макар че бе вдигнал длан пред очите си. За частица от секундата температурата така рязко спадна, че почувства студа като острие на нож върху голите си ръце.

Псувайки, Вайкслер извърна лице от вятъра и приведен тръгна към вратата, която вятърът изтръгна от ръката му. Трябваше да използва цялата си сила, защото силният вятър се беше превърнал направо в ураган. Дъждът плющеше и даже осветените прозорци от отсрещната страна вече не се виждаха. Не беше нужно да пита какво беше изтрополило по вратата. При тази сила на вятъра, каквото и да подхванеше той, щеше да се удари като оръдеен снаряд.

Стигна до вратата и се опита да я затвори, но тя не се подчини. Едва когато я запъна с рамо и натисна с все сила, успя да я затвори. Воят на бурята мигновено заглъхна до обичайния шум. Вайкслер натисна с гръб вратата, затвори за миг очи и шумно пое дъх. Лицето го сърбеше от студа, а куртката му беше мокра, макар че остана изложен на дъжда само няколко секунди. Е, поне можеше да е сигурен, че никой не се е опитвал да влезе, даже не и журналистите, за които го предупреди Нериг. В това време никой не би се осмелил да се навърта наоколо. И да го направеше, щеше да се удави в дъжда, още преди да приближи училището.

Вайкслер пусна предпазителя на оръжието, облегна го на стената до вратата, прокара пръсти през мократа си коса и се огледа, клатейки неодобрително глава. Вратата беше стояла отворена само няколко секунди, но подът пред нея приличаше на спокойно езеро, от което към средата на помещението се стичаха блестящи поточета. От купчината фасове вече нищо не се виждаше, а първите две-три редици с черни найлонови чували блестяха. Трябваше да се радва, че бурята не преобърна леглата. Нали преди малко сам видя колко са стабилни. Това го върна към друг, много по-належащ проблем. Нямаше да е нужно да дава обяснение за локвата пред вратата, но за преобърнатото легло и падналия чувал щеше да се наложи. Можеше да си представи коментара на Нериг, когато види поразията. По-добре да се опита да оправи всичко още сега. С малко повече късмет ще поправи леглото и после ще постави скъсания чувал така, че никой да не забележи от пръв поглед. Отново преметна автомата през рамото си, с бърз поглед се убеди, че вратата е добре затворена и няма да зейне при следващия напор на вятъра и тръгна. Ботушите шляпаха в дълбоката няколко сантиметра локва на пода. Ако съдеше по количеството вода, което вятърът довя само за това кратко време, навън трябва да е потоп. А вътре при него имаше някой…

Вайкслер спря по средата на движението си и се взря в мокрите отпечатъци от стъпки, които блестяха върху бетона. Не бяха истински следи от човешки крака, защото бяха доста размазани и неясни, но разстоянието помежду им беше точно такова — равномерно разположени и една след друга. Водеха от локвата зад него и изчезваха сред редиците легла. Някой беше влязъл през вратата, минал през локвата и изчезнал някъде в помещението. Вайкслер почувства как всеки косъм върху главата му настръхва, когато осъзна какво всъщност означава заключението му. Преди да отвори вратата, локвата не беше тук, а това означаваше единствено, че който и да е влязъл, е минал точно край него, което беше напълно невъзможно. Затвори очи, преброи мислено до пет и отново погледна. Следите бяха все още тук. Вътре имаше някой. В крайна сметка нямаше никакво значение как е влязъл. Заповедите, които Вайкслер бе получил за подобни случаи, бяха еднозначни.

Свали автомата от рамото си, махна предпазителя и се завъртя кръгом. Не видя нищо, но и не очакваше да види. Вероятно нахалникът се спотайваше зад някое легло и вътрешно умираше от смях при вида на безпомощното му изражение, а още повече, виждайки ужаса, който му всява. Е, ще видим кой ще се смее последен!

Вайкслер си спести усилието да подкани неканения гост да се предаде. Вместо това измъкна радиостанцията от колана си и натисна копчето.

— Тук Вайкслер! Команден пункт, моля елате!

Нищо. От малкия апарат се чуваше само статично пукане. Вайкслер повтори повикването три пъти. Включи и изключи уоки-токи-то, смени два пъти канала и започна безразборно да натиска всички копчета, но не последва нищо. Апаратът беше мъртъв — или пък заради времето навън нямаше връзка. Само че това му се стори твърде невъзможно. Не разбираше много от радиостанции, но все пак пунктът беше отсреща, на петдесет метра. Сигурно апаратът просто се е развалил и според закона на Мърфи — точно в най-неподходящия от всички неподходящи моменти. Вайкслер го втъкна обратно в колана, стисна оръжието с две ръце и отново се завъртя в кръг. Физкултурният салон бе все така празен, но това не означаваше нищо. Между тристате легла имаше достатъчно място да се скрие цяла армия.

— Е, добре тогава! — извика с най-силния и твърд глас, на който беше способен. — Направи си удоволствието, стига толкова! Излизай!

Нищо не помръдна. Вайкслер не се и надяваше да получи отговор, но въпреки това повтори поканата си:

— Няма смисъл повече, само правиш нещата още по-лоши! Излез и ще поговорим за всичко! Даже може да те пусна да си тръгнеш! Нямам желание да пиша доклад и после с часове да попълвам формуляри.

Отново не последва отговор, но му се стори, че нещо се помръдна. Имаше странното усещане, че го гледат, при това погледът не беше никак дружелюбен. Ръцете му още по-силно стиснаха оръжието, но чувството за сигурност, което обикновено му даваше допирът с пушката, не се появи. Дори точно обратното — отведнъж в тялото му започна да пълзи някаква скованост и той осъзна колко недействителна е цялата картина, физкултурният салон беше осветен, но въпреки това му се стори изпълнен с черни невидими сенки, в които можеше да дебне всичко. Коприненото шумолене на дъжда отдавна се беше превърнало в плющящ звук, който заглушаваше дори воя на вятъра, а температурата беше спаднала още. Сега бе толкова студено, че виждаше собствения си дъх като сива пара, излизаща от устата му. Нищо чудно, че започваше да откача.

Вайкслер за трети път се обърна към предполагаемите следи и внимателно ги разгледа. Сега не беше толкова сигурен, че са точно отпечатъци от стъпки. Наистина, приличаха на такива, но само от пръв поглед. Можеха и да са няколко мокри петна, случайно подредени като стъпки. Логически погледнато, не беше възможно. Някой да мине покрай него, без да го забележи!

Ако се случеше радиостанцията да се развали, трябваше да изтича отсреща в сградата и да вдигне тревога. Това означаваше да излезе в плющящия дъжд… и, ако наистина се върнеше с петнадесетата мъже и преобърнат помещението с краката нагоре и не намерят никого… Не, благодаря! Никак не му се искаше след всичко, което преживя, да стане и за посмешище на цялата рота.

Вайкслер реши да направи компромис със себе си. Почти беше убеден, че се е поддал на състоянието на пренапрегнатата си нервна система, но се върна при вратата, провери я втори път грижливо и започна внимателно да претърсва помещението. По два пъти мина покрай всяка редица от легла, като от време на време изненадващо се обръщаше или клякаше, за да погледне под гората от тънки дървени крака на леглата. Единственото движение, което видя, бе това на собствената си сянка.

Полека-лека започна да става смешен в собствените си очи. Слава Богу, нямаше никой, който да му се смее и явно добре направи, че не вдигна тревога. Все пак педантично довърши проверката си, като накрая провери и другите две врати. Едната водеше към малко помещение, в което се съхраняваха дюшеци, топки и други спортни уреди. В началото на дежурството си Вайкслер бе проверил стаичката и заключил вратата и тя и сега беше заключена. Ключът беше в десния джоб на куртката му.

Другата врата водеше към съблекалните и тоалетните. Вайкслер ги провери щателно. Не го домързя да надникне и в кабинките. Когато приключи с проверката, оставаха още двадесет минути до края на дежурството му, но вече бе сигурен, че освен него в помещението няма жива душа. С изключение на мъжа, който стоеше приведен над един от чувалите във втората редица отляво на вратата.

Гледката му подейства като удар в корема. В продължение на секунда Вайкслер беше напълно шокиран. Просто стоеше и гледаше фигурата, без изобщо да разбира какво вижда. После тренираните в продължение на много години рефлекси взеха връх над изненадата. Шокът и ужасът не изчезнаха, но успя с плавно движение да свали оръжието от рамото си и го насочи към непознатия.

— Без движения! Ако само помръднете, ще стрелям!

Непознатият наистина не помръдваше, но Вайкслер имаше странното чувство, че това не се дължи на неговите думи, а на съсредоточеността в действията на мъжа. Вайкслер бе изговорил думите си достатъчно силно, почти ги беше изкрещял, но онзи изобщо не го беше чул.

— Вие там! Дръпнете се от леглото! Назад! Обърнете се! Много бавно!

Типът не се и помръдна. Вайкслер почувства как всеки отделен нерв в тялото му започна да вибрира. Десният му показалец се беше свил около спусъка и го бе натиснал почти до крайно положение. Ами ако онзи просто не обръща внимание на думите му? Не може ей така да го застреля!

Но щеше да го направи, ако не стане някакво чудо. В момента се случваше една от онези катастрофи, чието приближаване човек вижда, но не може нищо да направи, за да я спре, при това много добре знаейки какво трябва да направи. Още миг и ще натисне спусъка и ще убие човека…

Точно в този момент непознатият се изправи, отстъпи половин крачка от леглото и се обърна към него.

Вайкслер отвори широко очи от почуда. Досега виждаше само светла сянка, наведена над чувала, но сега ясно различи чертите на лицето. Не можеше да определи възрастта на мъжа — може би на тридесет, може би на четиридесет или още по-възрастен. Видът му беше някак… странен. Друга дума Вайкслер не намери.

— Кой сте вие? — нервно попита Вайкслер. — Как така сте влязъл и какво правите тук? — Макар че зададе наведнъж и трите си въпроса, не даде възможност на мъжа да отговори на нито един, а пристъпи още по-напред към него и заповеднически махна с оръжието. — Дръпнете се оттам! Внимателно отстъпете от леглото! Искам да видя ръцете ви!

Онзи не помръдна. Гледаше Вайкслер с проницателен поглед, но без никаква следа от уплаха. И очите му бяха необикновени: тъмни и обезпокоително ясни, но същевременно и някак замъглени, сякаш се беше научил да гледа по различен начин от Вайкслер, не възприемайки нещата в действителност. Кой можеше да е? Някой от онези побъркани членове на Харе Кришна?

— По дяволите, казах ти да направиш крачка назад! — ядосано рече Вайкслер. — Да не ти е омръзнал животът? Това е забранена военна зона, ясно ли ти е? Имаме заповед за стрелба!

Той подчерта сериозността на думите си с повторно махване на оръжието. Този път последва реакция, макар и не непременно очакваната.

Погледът на обезпокоително тъмните очи проследи движението му и се закова върху пушката. Но продължаваше да е спокоен, дори любопитен и заинтригуван. Господинът или не го приемаше на сериозно, или никога през живота си не беше виждал оръжие. В следващия миг Вайкслер видя нещо, което го накара начаса да забрави въпроса си. Чувалът с трупа, над който преди това непознатият се беше навел, беше отворен. Пластмасовият цип бе смъкнат, така че се виждаха лицето и раменете на мъжа, който беше вътре.

— Какво, по дяволите…? — Вайкслер отново се обърна към непознатия и насочи дулото на пушката право в лицето му. Гореща вълна гняв се надигна у него и за миг трябваше с все сила да се въздържи, за да не го удари с приклада в лицето.

— Какво значи това?! — попита той с треперещ глас. — Какво става тук? За какъв се смяташ? Кой ти е позволил това неуважение към мъртвите?!

И този път не получи никакъв отговор, но в погледа на онзи припламна нещо, което можеше да бъде и усмивка, но и точно обратното. После изчезна.

Не просто избяга, избледня, изпари се като дим или се превърна в пламък, а изведнъж вече го нямаше, скри се безшумно и съвсем недраматично и вероятно заради това още по-впечатляващо.

В продължение на цяла минута Вайкслер се взира в мястото, където мъжът бе стоял, и едва след това успя да примига. Дори не беше истински уплашен.

И не беше ни най-малко изненадан, когато се обърна и видя, че найлоновият чувал зад него е затворен.