Волфганг Холбайн
Антихристът (53)

3.

Гърмът от експлозията отдавна беше заглъхнал, но стъклото на прозореца продължаваше да вибрира под пръстите на Кенъли. Глухият трясък, с който хеликоптерът се превърна в пламтяща топка, беше проехтял в ушите му по-скоро като писък, отколкото като взрив. Имаше чувството, че усеща горещината, струяща от пулсиращата светлина зад бетоновата стена от другата страна на улицата. Усещането беше толкова силно, че опряните му в прозореца ръце изведнъж започнаха да го болят. Не можеше да ги дръпне назад.

Както и не можеше да направи каквото и да било или да формулира някаква ясна мисъл в главата си. Единственото, на което беше способен, бе да изпитва невероятен ужас. Този път видя какво стана и нямаше как да го отрече. Мракът бе оживял и бе помел хеликоптера така, както беше погълнал и убил тези, които изпрати в къщата. Но това беше нещо друго. Момчетата знаеха какво вършат, осъзнаваха риска, който поемат. Макар и да не знаеха срещу какъв противник са изправени, все пак разбираха, че е възможно да имат работа със сериозен враг. В крайна сметка нямаше никакво значение дали са убити от палестински терорист, или от някаква мистична сила.

А двамата пилоти в хеликоптера не подозираха с кого се бият. Смятаха, че в непобедимата си унищожителна машина са на най-сигурното място на света, и не знаеха какво ги очаква. Нещо повече — ако наистина знаеха какво правят, със сигурност нямаше да изпълнят заповедта на Кенъли и щяха да вземат на прицел по-скоро него, а не тримата долу на улицата. Той ги измами. Все едно, че бе взел пистолета си и със собствените си ръце ги беше разстрелял.

Странно — до този момент Кенъли никога не се беше замислял за хората, които изпращаше на почти сигурна смърт. Както мнозина от колегите си, се превърна в циник, за когото човешкият живот не бе нищо повече от средство, с което винаги можеше да постъпва както намери за добре — нещо като материална стойност, представляваща сбор от разходите за обучение, екипировка и възможни финансови претенции на евентуални близки. За първи път от толкова време насам изпита чувството, че не просто е разрушил нещо, а че смъртта на двамата пилоти е натоварила съвестта му с товар, твърде тежък, за да го понесе. Какво става с него? Що за мисли го спохождат? За миг Кенъли затвори очи и допря чело до стъклото, но това не помогна. В главата му бушуваше хаос от непознати, страховити усещания и картини, пред които не можеше просто да затвори очи, защото бяха зад клепачите му. Да не би да губи разсъдъка си? Не.

Просто си се научил как да гледаш и какво да виждаш. Гласът, който чу, не беше действителен. Не беше като другите гласове, които чуваше през целия си живот и затова в първия момент дори не обърна внимание на думите, а ги сметна за част от емоционалната буря, бушуваща в мозъка му. Но имаше нещо в тях, което беше еднакво чуждо и различно, и страшно познато. Кенъли отвори очи. Искаше му се да не го прави, но не можеше да постъпи иначе.

Не беше сам. Чувството, че го наблюдават, което през цялото време го беше измъчвало, мигновено се превърна в убеденост. Някой стоеше зад гърба му. Виждаше само сянка, разкривено отражение върху стъклото, което в светлината на пламъците извършваше тайнствени движения, но веднага разбра кой е.

— Какво искаш? — простена той. — Иди си! Остави ме на мира! Махай се!

Фигурата, приела образа на Смит, макар че не можеше да е той, направи няколко крачки към него и се превърна в човешко тяло, което бе толкова неистинско, че предизвикваше ужас. Още не е късно.

Кенъли вече не можеше да понесе напрежението. Никакъв ужас, видян с очите, не можеше да е по-страховит от този, който не виждаше. Обърна се рязко към Смит и вдигна оръжието си. Без значение как колегата му бе успял да надхитри смъртта, дали се беше превърнал в зомби или в митичен демон, можеше да опита да го… Кенъли не довърши нито мисълта, нито движението си докрай. Нищо не можеше да направи.

Смит не беше зомби, оживял труп, изскочил от филм на ужасите. Смит изобщо не беше Смит, а гъмжаща, пълзяща маса от хиляди, милиони преливащи едно в друго многокраки, блестящи… неща, които втренчено го гледаха с миниатюрните си очички. Нещото, изпълващо костюма му и приело формата на лицето му, непрекъснато се движеше, кипеше, вероятно за да устои на силите на земното притегляне, които го дърпаха към пода и искаха да разрушат неестествените му форми. Под разкъсания костюм на Смит сякаш едновременно и в различен такт туптяха десетки сърца. Ръцете и краката на тялото му непрекъснато променяха дължината си, на дланите ту израстваха два пръста, ту скапваха, после отново се появяваха по няколко и отново падаха и се връщаха, носени от невидимите си крачета, за да се слеят в кошмарния образ. Само лицето запазваше формата си, но това като че ли правеше гледката още по-зловеща. Кенъли почувства как сърцето му спира. Ледена ръка се протегна през черепа и започна да мачка мозъка му. Въздухът не му достигаше, не можеше да диша… Полудяваше! Губеше разума си и все повече изпадаше във властта на жестоката халюцинация. Не, грешиш!

О, не, не грешеше! Прекрачи, макар и за кратко време, границата между нормалността и обезумяването, но мисълта не го стресна ни най-малко. Напротив — тази мисъл беше може би единственото нещо, което все още го предпазваше от истинско загубване на разума. Стоеше срещу човек, който всъщност беше ужасяваща карикатура, образувана от милиони насекоми, и това можеше да е само халюцинация. Кенъли отстъпи назад, докато гърбът му опря в прозореца и чак сега, с голямо закъснение довърши движението с дясната си ръка. Дулото на пистолета се насочи в лицето на Смит.

— Какво искаш?

Не се страхуваше да говори с видението, това правеше ситуацията много по-поносима. Можеше да преживее представата, че е загубил разума си и всичко е само плод на въображението му. Но не и това, което наистина ставаше. Съвсем определено не.

Дойдох да те предупредя. Още не е твърде късно.

— Твърде късно ли? За какво?

Фигурата приближи, но го направи, без в действителност да се движи, без да пристъпва или да извърши друго движение, познато на Кенъли. Беше грозно разтичане и плъзгане на плът, сякаш тялото се състоеше от течна протоплазма, придържана в определена форма само от тънка мека ципа. Кенъли се опита да отстъпи още назад, но зад него нямаше повече празно пространство. Стъклото изпука, когато с всичка сила се облегна на него, но не се счупи.

Не бива повече да вървиш по този път, прошепна гласът в мислите му. Още не е много късно, виж каква цена заплатих аз.

— Ти не си Смит! — отсече Кенъли. В гласа му се долавяше писклива, нотка, която го изплаши. — Смит нямаше да ме предупреди! За нищо!

Да, никога не съм бил твой приятел, със спокоен глас изрече Нещото-Смит. Но нещата се промениха. Светът се промени, Кенъли. Времето на лъжите отмина. Взех решението много отдавна и платих цената. Животът ми беше всъщност смърт, а наказанието беше това, че живях. Умножено стотици хиляди пъти. Гледай! Фигурата отново направи една от онези грозни, пълзящи крачки, а това вече беше повече, отколкото Кенъли можеше да понесе. Изкрещя и натисна спусъка — два, три, шест пъти един след друг, докато изстреля всичките си патрони. Изстрелите проехтяха в празния коридор като оръдейни гърмежи и всички попаднаха в целта. Смит беше се доближил достатъчно, за да може да го улучи. Куршумите се забиха в лицето му и разкъсаха стотици от дребните живи части от пъзела, които го съставяха.

Кипящите ръце се вдигнаха, дланите и лицето се сляха в трепереща маса и отново се разделиха. Когато се спуснаха надолу, лицето отново беше цяло и невредимо. Невъзможно бе да се пресметне броят на съществата, съединили се в подобието на човешки образ, но сигурно бяха хиляди. Или петдесет, или един милион. Това ли искаше да му каже Смит? Трябваше ли да умре сто хиляди пъти, за да заплати за единия си живот?

Върни се, продължи Смит. Не отивай там! Ще платиш за всичко, което си направил, и за това, което не си, но смъртта не е това, за което я мислиш. Времето за милост също отмина, като това на лъжите и на прошките. Не трябва повече да преследваш Салид и двамата с него или това, което ще ти се случи, ще бъде милиони пъти по-лошо от моята съдба. Остави ги да си идат!

— Защо?! — кресна, или по-точно изпищя Кенъли. Нещо в него сякаш се скъса. Изведнъж усети как огромна сила натисна някаква стоманена пружина между слепоочията му. Защо просто не умре, сега, веднага?!

Защото Салид ще е този, който ще те съди, отвърна Смит. После се обърна и бавно се отдалечи. След две-три крачки тъмнината в задната част на коридора го погълна, но Кенъли остана още дълго на мястото си, взирайки се в посоката, където беше изчезнало ужасното видение.

Погледът му попадна на мястото, където беше стоял Смит. Изстрелите бяха убили част от насекомите — десетки, големи колкото нокът, покриваха пода — малки същества със счупени крила и откъснати пипала. Една от буболечките беше още жива, защото движеше два от предните си крайници, а малките щипки отпред на главата се отваряха и затваряха в такта на агонията. Кенъли вдигна крак и я настъпи с всичка сила. Смит беше платил още една стохилядна част от вината си.