Волфганг Холбайн
Антихристът (61)

11.

— Никога не съм го правил. Дойдох при вас като приятел, а не като съдник.

— Лъжеш.! — каза Юда. — Изпратиха те, за да ни съдиш. Няма да го позволя! Прозрях намеренията ти. Другите можеш, да излъжеш, но мен — не. Знам истинската причина да си тук. Знам какво си.

— И заради това искаш, да ме убиеш.

Юда извади ръката си изпод мантията. В нея нямаше нищо.

— Искаше ми се да мога да го сторя — прошепна. — Господи, искаше ми се да имам сили да го извърша! Но не мога.

Зад него нещо помръдна. Приближи се една сянка, после втора, трета… Нито един от мъжете не носеше факла, затова се виждаха в тъмнината като огромни очертания, но той много добре ги познаваше и знаеше кои са. Опита се да се изправи, но въжетата, с които го бяха завързали, му попречиха. Успя само да си обърне главата и да погледне двете фигури, застанали плътно зад Юда.

— И вие, така ли? — пророни той. — И ти, Симон? Йоан? И вие ли ме мразите?

— Никой не ви мрази, господарю. — Рибарят се приближи и факлата в ръката на Юда освети лицето му. Той не потрепна от топлината. — Всички те обичаме, господарю. Повече, отколкото можеш да си представиш. Дори той. — Рибарят постави ръка на рамото на Юда и се усмихна. Юда направи крачка встрани и ръката на Симон се свлече от рамото му.

— Не му се гневи! Объркан е и търси виновник за онова, което стори. Никога не би ти причинил зло. Никой от нас не би го направил. Всички с радост бихме дали живота си, за да защитим твоя.

— Пуснете ме, щом е така!

Симон сведе поглед и по лицето му се търкулнаха сълзи. Когато заговори, гласът му беше твърд:

— Не можем да го направим, господарю. Ще те убият, ако разберат, че още си жив.

— Никой не може да ме убие. Това е във властта единствено на този, който ме изпрати. Наистина ли мислите, че можете да се противопоставите на НЕГОВАТА воля?

Симон не каза нищо, но отговорът беше ясно изписан върху лицето му. Не вярваше. Знаеше, че не могат. И въпреки всичко щяха да опитат.

— Защо? — попита той. — Нищо ли не разбрахте от това, на което ви учих? Всичко ли беше лъжа?

— Не! — почти извика Симон. Лицето му изразяваше огромна мъка. — Правилно и вярно беше, господарю! Твърде правилно. Не ти сбърка. Ние сбъркахме! Юда е прав. Прекалено слаби сме. Пълни сме с недостатъци и грешки и много лесно се поддаваме на изкушенията на Злото. Искаш твърде много от нас, господарю! Светът ни още не е у зрял за твоята справедливост.

— Не е моя тази справедливост — припомни той. — И аз съм само оръдие.

— Само че ние още не сме готови — отвърна Симон. — Опитаха се да те убият, защото се страхуват от теб. Защото усещат, че носиш края им. Светът още не е готов за учението ти и ние трябва да го предпазим от него. И от теб също.

— И какво решихте?

Симон не отговори. Когато го направи, нямаше сили да го погледне. С изключение на Юда Искариотски никой от останалите не посмя да се приближи повече и фигурите им останаха като сенки от другата страна на треперещите отблясъци от факлата му.

— Те те смятат за мъртъв и ние искаме това да остане така — изрече Симон. — Повече никога няма да напуснеш това място. Това или някое друго, по-сигурно, което ще трябва да намерим.

— Затвор, искаш да кажеш?

— Искаше ми се да не го наричаш така — прошепна Симон. — Но може би си прав. Да, точно така, прав си. Затвор е! Трябва да го направим, разбери! Не можем да застанем пред твоя Съд! Още не! Още не сме готови! Още… още сме деца, на които им трябва време, за да научат много неща! Умолявам те, господарю, дай ни това време! Народът ни може би не е съвършен, но е заслужил отсрочката!

И получи тази отстрочка. Той беше тази отсрочка. Далеч не първата, но вероятно последната, отпусната на жителите на този свят.

Симон мислеше, че го познава и по свой начин беше прав; И въпреки това щеше много да се изненада, ако разбереше колко могъщо е търпението на този, който го бе пратил тук.

Не изговори на глас мислите си, но разбра, че Симон прочете истината в погледа му. Той беше много по-различен от останалите, макар и да не го подозираше. Никога не бе успявал да запази от него нещо в тайна.

— Не ни оставяш избор — тъжно рече Симон. — Моля се да можем да живеем с тази вина. Но трябва да опитаме. Заради децата си и хиляди пъти по хилядите отвън.

— И какво смятате да правите? Да ме убиете ли? — Той се усмихна. — Дори и да можехте, това няма да промени нищо. Друг ще дойде на мое място. В сравнение с този, който ме изпрати, и аз не съм повече от вас. Само инструмент в ръцете му.

— Всички ние сме такива — прошепна Симон, отстъпи назад, изправи рамене и заговори със силен, твърд глас: — Ще продължим делото ти, господарю. Ще тръгнем по света и ще множим учението ти, ще се опитаме да водим хората по пътя, който ни показа. Всеки един от нас ще посвети живота си на това дело, обещавам ти. Смъртта ти ще стане основата на нашата сила. Ще довършим започнатото от теб. Но не можем да те пуснем, защото светът има нужда от време. Повече, отколкото ти можеш да му дадеш.

— Повече, отколкото ми е позволено да му дам — повтори той тъжно. — Наистина ли мислите, че можете да ме вържете? Със сила?

— Да! — уверено отвърна Симон. — Ти ни научи на много неща, господарю, а ние бяхме добри ученици. Силата ни ще е достатъчна.

Силата, на която той ги беше научил. Нима тези глупаци вярваха, че ще могат да го победят със собствената му сила? За миг у него проблесна гняв. Чувство, което му беше съвършено чуждо, преди да дойде на този свят и да опознае тези слаби и същевременно толкова силни същества, които трябваше да съди. За още по-кратък миг се поддаде на изкушението да стане, да разкъса оковите си и да им покаже какви сили наистина бяха предизвикали.

Но не го направи. Гневът премина. Изведнъж разбра Симон и другите и с осъзнаването се появи и нещо друго, непознато досега чувство, чиято сила го вцепени. Възхита. Потрепери пред смелостта на Симон и останалите да се противопоставят на него, на БОГА. Може би наистина беше това, за което го смятаха, а може би не, но могъществото му беше равно на това на Бог — да съзижда светове, но и да ги разрушава единствено с движение на ръката и силата на ума си.

И въпреки това тези дребни, раними същества се осмеляваха да му се противопоставят. Нещо повече — осмеляваха се да предизвикват съдбата и Този, който стоеше зад него, просто защото смятаха, че заслужават този шанс. Не молеха за него, искаха го.

Не заслужаваше ли народ, решил се на такава смелост, този последен, може би най-последен шанс? Силите, които искаше да освободи, се отдръпнаха назад.

За малко. Нека получат своята отсрочка.