Волфганг Холбайн
Антихристът (24)

6.

Събуди се с тежкото усещане за забравен, но не изживян докрай кошмар и интензивното чувство, че нещо се е променило. Измина само една секунда, докато Бренер разбере какво е: можеше да вижда.

Не много добре, но можеше, а това беше новост, която го накара начаса да забрави спомените за кошмара — някаква объркана история, в която имаше едно момиче, но и огън, шепнещи гласове и лице на брадат мъж. Бренер леко се надигна от възглавницата, но навреме си спомни, че всяко по-рязко движение ще накара електронните му кучета-пазачи гръмогласно да залаят и се огледа с толкова широко отворени очи, че сигурно щеше да е ужасна гледка, ако имаше кой да го види.

В стаята нямаше никой. Както обикновено, когато се събудеше, беше сам. Но все пак нещо се беше променило — вече не възприемаше самотата и тишината като заплаха, напротив, чувстваше се по-сигурен, но със сигурността на затворник. Изпита облекчението на затворник от минали векове, за когото самотата е единствената защита от надзирателите, които идват само за да го измъчват.

Бренер много предпазливо се изправи и седна — беше се научил да се движи без високотехнологичната апаратура около него веднага да изпищи — и се опита да прогони странното чувство, но вместо това то се засили. Беше абсурдно чувство, толкова непонятно, че щеше да се разсмее, ако не го караше така да се страхува. Всички тези апарати, целият болничен апарат с неговите машини, операционни зали, рентгенови апарати, компютри и наблюдателни съоръжения, всички лекари, санитари и сестри бяха тук не за друго, а за да го защитават, и въпреки това се чувстваше заплашен и окован.

Дали се дължеше на съня му? Опита се по-точно да си го спомни, но както винаги, когато се събудеше с разтуптяно сърце и блудкав вкус в устата, това не стана. Картините бяха в главата му, но не можеше да ги свърже в някаква смислена последователност.

Може би защото такава нямаше. Беше фантазирал объркани неща, както през изминалите нощи, и нещо от това беше преминало в будния свят. След като тялото му въпреки всички усилия не беше успяло да го довърши, сега същото се опитваше да направи подсъзнанието му. Толкова просто беше!

Безкрайно предпазливо продължи да се надига, докато застана на лакти и така можеше да вижда по-голямата част от стаята, Сивата мъгла още беше тук, но беше просветляла. Бренер различи евтина маса и три пластмасови стола в другия край на помещението, освен това един черен правоъгълник — затъмнения прозорец, липсата, на който досега така го плашеше. До него имаше по-малко размито петно с по-светъл цвят — вероятно картина, една от онези евтини репродукции, които висяха във второкласни болници. Имаше и други неща.

Бренер попадна във въртележка от противоречиви емоции и мисли. Чувството, че е затворен — хвърлен в тъмница — все още не го беше напуснало, но изпитваше и облекчение, граничещо с еуфория, и истерично удоволствие от неща, които през последните тридесет години от живота си беше смятал за естествени. Усещаше тялото си толкова силно, както никога досега, всеки квадратен сантиметър от кожата си, всеки косъм, всяка игла, забодена в тялото му, всяка превръзка и всеки електрод, прикрепен към него и всъщност за първи път истински усети колко различни източници на болка има по тялото му. Но дори и болката беше приятна, защото беше тук, а това беше важно. Болката беше нещо лошо, но да не изпитваш нищо, беше още по-лошо. Едновременно с това виждаше неща, които преди три дни нямаше да забележи, дори ако се беше блъснал в тях. Различаваше всяка миниатюрна прашинка върху нощното си шкафче, микроскопичните драскотини върху хромираното тръбно легло, всяка власинка на белите марли, в които бяха увити ръцете му.

Ако не беше толкова въодушевен, щеше може би да разбере, че все още си беше сляп. Частта от Вселената, която виждаше, беше може би около пет метра, но това бяха четири метра повече отпреди няколко часа. Лекарят се беше оказал прав — зрението му се връщаше.

Предпазливо обърна глава и погледна надясно. В тази посока светът свършваше, както и преди, само на половин метър разстояние, но вече не се губеше в сива мъгла, в която плуваха няколко светли петна, а пред стена, покрита с груби тапети, пред която имаше количка с инструменти.

Гледката беше отрезвяваща. Апаратурата, която го пазеше, далеч не беше толкова всемогъща. Върху количката имаше три апарата, големи колкото кутии от обувки, свързани помежду си и с него. Единият изглеждаше доста остарял. Бренер остана малко разочарован. След всичко, което беше преживял, заслужаваше малко повече старание. Но какво ли пък очакваше, подигравателно си помисли. В крайна сметка, беше само пациент на здравната каса.

Добил известна смелост, той се изправи още. Една от хромираните кутии реагира на движението му с гневно пиукане, два-три червени дигитални индикатора бясно замигаха, но тревогата, от която се страхуваше, не последва. Или електрониката беше се повредила, или през последните дни само си е въобразявал, че се намира в епизод от научнофантастичен филм. Бавно сви крака към тялото си, седна и се опита да вдигне ръце. Отново нищо не изпищя, но и той не успя с опита си. Лявото рамо ужасно болеше, а от вътрешната страна на дясната ръка стърчеше една игла, заради която при всеки опит да помръдне в очите му напираха сълзи. Никога не е могъл да изтърпява болка.

Въпреки това стисна зъби, забрави за парливото туптене в рамото и се опита да извади иглата от ръката си. Болката беше толкова силна, че човек дори и да не беше такъв голям страхливец като него, щеше да се откаже.

Остави иглата на мястото и, но след кратък размисъл дръпна тънкото маркуче, с което беше свързана към апарата. Тънка струйка безцветна течност закапа върху леглото и чаршафът отдолу започна да потъмнява. Бренер наблюдава известно време, после, воден от някакво абсурдно чувство за ред, завърза маркучето, така че да не капе. Бърз поглед към апаратите му показа, че индикаторите бяха полудели, но все още нямаше никаква реакция от страна на персонала. Сигурно в стаята на дежурните в другия край на коридора се чуваше, но никой не се появи.

Бренер внимателно отметна завивката, спусна крака от леглото и се намръщи, когато босите му стъпала опряха в леденостудения балатум на пода. Пръстите му се свиха и той ги вдигна така, че опираше пода само с пети. Изчака няколко секунди, после с лявата ръка дръпна двата електрода, закрепени с пластир върху сърцето и дясното му слепоочие. Ето сега вече трябваше да запищи алармата, но хромираните кутии до леглото му продължаваха да не показват нищо. Толкова за възхваляваната техника!

Леко му се зави свят, но на кой ли нямаше да му се завие, ако три дни непрекъснато е лежал неподвижен и дори не е сядал? Бренер пое два пъти дълбоко въздух, после смело стъпи върху студения под и се изправи с цялата си тежест.

Кой казва, че вече не ставали чудеса? Не само можеше сам да стои, но и пръстите му не се сгърчиха отново. Усещаше у себе си достатъчно сили за първата си експедиция, на която и веднага се отправи. Резултатът беше смайващ — не само успя да стигне до прозореца, но не се почувства ни най-малко изтощен, а напротив. Оприличи тялото си на машина, работила до този момент бавно на празни обороти, на която сега и трябваше само леко побутване, за да заработи с пълна сила. А може би по погрешка се е озовал тук? Мислите му продължаваха да се движат в тази странна, шизофренична посока. Роденото от хистерията оглупяване все още преобладаваше, но под него имаше други, много по-сериозни равнища; сякаш чуваше различни гласове, говорещи с различни тонове и за съвършено различни неща, и някои от тези разговори не бяха особено приятни. Чуваше глас, който му казваше, че мисли глупости и е на път да си навлече още няколко болежки и така да удължи престоя си в болницата, и друг, който не преставаше да го уверява, че тук не е в болница, а е затворен, без обаче да му обяснява къде или от кога. Или пък защо. Бренер се намръщи, нареди на объркания хор в главата си да вземе и да млъкне и насочи вниманието си отново към прозореца. Беше закрит с черно роло, поставено вероятно съвсем наскоро и много набързо — евтини хартиени щори, които се вдигаха с най-обикновен шнур. Бренер опита да ги вдигне, но с една ръка това се оказа не толкова просто. Щората се закачи и трябваше два пъти да опита, докато успя малко да я повдигне. После се наведе и погледна навън.

Гледката го разочарова. Все пак беше малко повече от нищо — навън цареше зимна тъмнина, в която и здрави очи не биха различили нещо повече от сенки и размити очертания. Е, можеше да различи небето и земята — тъмнината отгоре не беше така наситена, както тази отдолу, видя и няколко звезди, които обаче не бяха на небето, а отдолу. Ясно: улични лампи, фантастично! Вчера сигурно нямаше да види улична лампа, даже да се беше блъснал в нея. Е, може пък да си спести парите за куче-водач.

Стоя така до прозореца известно време и се наслаждава на гледката, която всъщност липсваше; и докато правеше това, усети как силите му все по-бързо се завръщат. Още никой не се беше появил в стаята, за да го натика обратно в леглото. Може би диагностичният компютър — или както и да се наричаше нещото до леглото му — наистина се беше развалил.

И вероятно това беше и причината, поради която се чувстваше все по-добре.

Мисълта го обезпокои. Не можеше да определи кой от гласовете в главата му я изрече, но в нея със сигурност имаше нещо досадно. Болниците лекуваха хората, а не ги разболяваха. Макар и въображението му да бе решило да направи разходка из ранното детство, той трябваше да знае, че е така.

Предпазливо — с лявата ръка върху перваза на прозореца, в случай че силите му изведнъж го напуснат — отново се обърна към леглото си и направи няколко крачки натам. Но силите не го напуснаха, а още по-бързо се разливаха в тялото му и затова на половината път към леглото направи деветдесетградусов завой наляво и се упъти към вратата. Преживяваше някакво чудо. Малко преди да затвори очи и да заспи, се чувстваше толкова слаб, че му беше трудно да повдигне и едната си ръка; сега вярваше, че може да излезе от стаята и да изненада нощната сестра с посещение на учтивост. Как само щеше да се опули! За малко обаче разходката му да свърши до вратата. Тя не беше заключена, но затова пък беше толкова тежка, че силите едва му стигнаха — май не беше чак толкова укрепнал. Но неочакваната съпротива пробуди упоритостта му; Бренер напъна вратата с рамо, избута я и излезе в коридора.

Тук беше безлюдно и толкова тъмно, че в първия момент изпита чувството, че се намира в мрачен тунел. После разбра, че по всяка вероятност зрението му беше скроило малък номер — сигурно светеше само резервното осветление, защото в мастиления мрак различаваше само отделни по-светли островчета. Бренер се поколеба. Сигурно нямаше да е много умно да продължи. Освен че възвърналите се по такъв причудлив начин сили отново можеха да го напуснат, рискуваше да се блъсне в някакво препятствие. Внезапното подобрение на състоянието му го караше да се надценява.

Само че не беше в настроение да се показва разумен. Бренер се ослуша. За болница му се стори твърде тихо, дори за ранния утринен час. Всичко, което чуваше, беше собственото му дишане и леки гласове, чиито метален звук издаваше, че идват от радио — един от онези апарати, които не бяха разрешени тук, предположи той. Бренер пусна дръжката на вратата, размисли за момент и се обърна наляво. Едно от светлите петна беше малко по-голямо от останалите — стаята на дежурните, където беше нощната сестра. Освен това гласовете идваха оттам.

Предпазливо тръгна натам, опирайки разперените пръсти на лявата си ръка в стената. Дясната беше протегната леко напред, за да не се блъсне в нещо. И въпреки това за малко не падна. Ръката му изведнъж увисна в празното пространство и той направи крачка наляво, за да запази равновесие. Така обаче директно влезе в стаята, чиято врата неочаквано се оказа отворена. Кракът му се удари в нещо, което силно издрънча и се търкулна.

Бренер автоматично отвори уста, за да се извини, но още преди да произнесе първата дума, осъзна, че няма на кого. Стаята беше празна. Освен светлия правоъгълник на прозореца и няколко неясни очертания не различи нищо, но през последните дни слухът му беше се изострил невероятно много и затова разбра, че в помещението наистина няма никой. Не беше обезпокоил никого, защото се беше спънал в прага на празна стая. Отново пипнешком излезе в коридора, като този път действаше по-внимателно. Вратата на следващата стая също беше отворена и още преди да влезе усети, че и тук няма никой. В третата също. Явно болницата нямаше много пациенти. По неразбираема в първия момент причина този факт го накара да изпита известно безпокойство.

Продължи напред и си спести усилието да проверява и останалите две стаи от тази страна на коридора. Гласовете от радиото станаха по-силни. Пред себе си видя синкаво примигване, което се смесваше с белезникавата светлина в коридора. Телевизор. Не каза ли сестрата, че в тази болница телевизорите са забранени?

— Хей, има ли някой? Собственият му глас го изплаши. Тук навън звучеше съвсем различно, отколкото в стаята му. Като в съвършено пуст коридор? Който може би е част от съвършено пуста болница? Глупости!

За да докаже на себе си, че това е просто хистерия, извика още веднъж, после трети път, но не получи никакъв отговор. Ако светлото помещение зад стъклото, което напипаха пръстите му, наистина беше сестринската стая, в нея нямаше никой.

За миг пред очите му затанцуваме, сиви облаци мъгла, а за още един кратък миг изпита ужас. Но още преди чувството да се разрасне в мимики, мъгливите парцали се разнесоха и погледът му се проясни. Виждаше много по-добре, отколкото допреди малко. Явно зрението му се възвръщаше не само постепенно, но и на тласъци.

Наистина беше сестринската стая. Зад стъклото имаше бюро, което с изключение на портативния телевизор, една кафена чаша заедно със задължителната кана и препълнения пепелник, беше толкова празен, че човек трудно би си представил, че някой някога е работил тук. Нощната сестра не беше вътре. Гласовете, които беше чул, идваха от телевизора.

За миг Бренер се замисли дали да не продължи проучването си — един бърз поглед през рамо му показа, че не само вижда празния коридор до другия край, но и че страховете му да се блъсне в нещо се бяха оказали преувеличени. Нямаше абсолютно нищо, в което можеше да се препъне. Коридорът беше толкова празен, колкото можеше и да се очаква от болничен коридор, но което рядко се случваше. Не се виждаха болнични легла, инвалидни колички, нищо, абсолютно нищо. От отсрещната страна на няколко крачки разстояние коридорът свършваше пред двукрила стъклена врата, на която се виждаше огледален надпис „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ. ВХОД САМО ЗА БОЛНИЧЕН ПЕРСОНАЛ“.

Май нямаше да е много разумно да продължи. Не трябваше да насилва ситуацията. Но не свърна обратно към стаята си, а след кратко колебание влезе в дежурната, заобиколи бюрото и застана пред телевизора. Поне в първия момент изживя разочарование. Наистина, виждаше вече доста по-добре, но върху малкия екран различи само снежинки, движещи се сенки. Бренер тъкмо понечи да се обърне, когато нещо привлече вниманието му. Не картината, която така или иначе не можеше да види, а думите на невидимия коментатор.

„…И броят на жертвите междувременно нарасна на триста и дванадесет. Или поне това е цифрата, която се съобщава от официалните източници. Неофициални сведения говорят за доста по-голям брой на жертвите и на безследно изчезналите.“

Триста жертви? Изглежда, през трите дни, които прекара тук, животът навън не беше спирал, а за някои дори внезапно беше свършил. Бренер беше всичко останало, но не и жаден за сензации човек; обикновено изпитваше отвращение от хората, които се впечатляваха от нещастието на другите. Но след трите дни затвор в единична килия, през които единственото разнообразие бяха кошмарите и слепотата му, сега се чувстваше направо гладен за новини.

„Както и в началото, целият обширен район продължава да с отцепен, така че за съжаление не можем да ви предадем картини от мястото на катастрофата — продължи гласът. — Но с нашия операторски екип бяхме там и се опитахме да уловим няколко думи, казани от участници в спасителните акции, които тази сутрин се завърнаха от блокирания район.“

Какво ли се е случило? — помисли си Бренер. Може би паднал самолет? Почувства се неспокоен. Не можеше да види нищо на екрана, но тонът на говорещия събуди у него подозрението, че не става дума за авария в химически завод в Бангладеш или някъде на другия край на света, а за нещо, което се е случило съвсем близо. Наведе се още по-напред, присви очи…

… И черно-белите снежинки се съединиха в картина. Много бледа и с твърде ярки контури, което я правеше да изглежда едновременно неестествена и странно пластична, но определено беше картина, която виждаше и която му говореше нещо.

Например това, че много правилно беше разгадал какво означава тонът на говорителя. Наистина не бяха бедняци в Мексико или в Андите. Различи гъмжило от хора, автомобили и сгради, което в първия момент като че ли се състоеше само от движение и отказваше да придобие някаква форма. Все пак веднага определи, че видяното не се предава по сателит, а най-много от няколкостотин километра, дори може би много по-малко. Автомобилите бяха с германски номера. Хората — поне повечето от тях — бяха облечени като тези, които срещаше само допреди няколко дни, а гласовете, които чуваше, не говореха неразбираемо, а на стандартен немски език. Каквото и да се беше случило, то бе станало тук. Нищо чудно, че журналистите бяха забравили отново да щурмуват стаята му. Имаха по-важна новина от мъж, останал жив след падане по стълба.

И раняване с автомат, взривяването на цял манастир, двубой между бойни хеликоптери и обстрел с ракети…

Мисълта ярко проблесна в съзнанието му, като спомен. Ако не беше така фантастична и ако Бренер не беше така впечатлен от видяното по телевизията, неминуемо щеше да осъзнае, че е точно това. Но не и позволи да се превърне в реалност, а изцяло се съсредоточи върху онова, което виждаше на екрана.

Хората от операторския екип не бяха единствените, които се блъскаха на улицата. Върху високо вдигнатите камери и микрофони Бренер различи емблемите на два-три частни канала, а почти в края на картината, и огромната предавателна кола на ZDF^[1].

Хората се трупаха на тротоара и във входовете на жилищата и сигурно щяха да слязат и на улицата, ако можеха. Пречеше им плътна редица от мъже в зелени униформи, които не можа точно да различи, но предположи, че са полицейски сили.

Коментаторът продължаваше да говори за някаква катастрофа, без да казва каква точно. Вероятно, помисли си недоволно Бренер, темата вече часове наред владее медиите и той е единственият човек в страната, който не знае какво се е случило. Все пак успя да научи, че не само малък район, а цели две населени места с пътищата към тях са затворени от полицията и граничните войски. Ако наистина ставаше дума за паднал самолет, както инстинктивно прие, то какво, за Бога, е имало на борда му? Истинска атомна бомба?

Вече искаше да тръгва към стаята си — или пък изобщо да излезе от интензивното отделение, още не беше сигурен, — когато нестабилната картина още повече се раздвижи. В първия момент не виждаше практически нищо, само бъркотия, в която възвърналото се зрение нищо не можеше да различи. Но в следващия момент се повтори историята отпреди малко, но този път му се стори някак тайнствено, може би, защото не беше чак толкова изненадан, че да не разбере какво става: за секунда парченцата информация се съединиха пред очите му в картини, толкова бързо и толкова прецизно, сякаш в главата му някой завъртя някакъв ключ или с умели движения довърши фината настройка. Най-тайнственото беше, че ефектът засегна само екрана. Очите му се фокусираха върху телевизора. Всичко останало наоколо си остана неясно и мъгливо.

Заградителната верига на улицата се раздели, за да пропусне къса колона товарни автомобили. Между мъжете тромаво преминаха, четири огромни камиона, боядисани в натовско зелено. Каросериите им бяха скрити под маскировъчни платнища, но брезентът на последния не беше спуснат докрай, така че камерата успя бързо да надникне под него. Мъжете, които седяха вътре, не бяха с униформи, както очакваше да види. Носеха бели защитни костюми с ръкавици, ботуши и шлем. Лицата им бяха скрити зад тъмни стъкла. Мисълта отпреди малко още веднъж мина през ума му, само че този път хич не му се стори необичайна. На мястото, откъдето идваха хората, със сигурност нямаше атомна бомба, но беше нещо от този род — може би не чак толкова голямо, но със същото значение. Картините така грабнаха вниманието на Бренер, че почти не чуваше гласа на коментатора. Разкъсван между страх и някакво непознато въодушевление, гледаше как малката колона съвсем бавно си проправя път през човешката маса, като на няколко пъти трябваше да спре, докато полицаите отново успеят да разпръснат малко тълпата. Напразно се опитваше да разгадае видяното. Хората на тротоара изглеждаха развълнувани, но не гневни. Ставаше нещо твърде обезпокоително. Нещо, което изобщо не беше действително…

Бренер примигна, прокара длан през очите си и още веднъж се взря в екрана, където колоната автомобили окончателно беше спряла, наобиколена от десетки мъже и жени, които подвикваха нещо на шофьорите и на хората вътре. За миг се запита дали изобщо е с всичкия си. Картините бяха впечатляващи и по някакъв трудно описуем начин му въздействаха истински и заплашително, но точно това трябваше да му послужи за предупреждение. Въздействаха твърде заплашително и твърде истински. Действителността рядко се подчиняваше на драматургията на игрален филм, но с тези картини беше точно така.

Ето го обяснението! Никакъв взрив от еди-колко си мегатона в Байришер Валд^[2], а филм на някоя от частните телевизии, на който в жаждата си за информация след трите дни отвъд сивата бариера, се беше хванал. Имаше възможност доста бързо да провери теорията си. Трябваше само да превключи канала.

Теоретически. На практика се оказа, че телевизорът нямаше никакви копчета, липсваше и дистанционното. Сигурно сестрата го е взела със себе си, когато е излязла. Въпреки всичко това беше обяснението! Филм, и нищо повече!

Бренер въздъхна с облекчение и направи крачка назад от бюрото. Ако в този момент някой бе плиснал кофа леденостудена вода върху лицето му, нямаше да е толкова шокиран.

Една от фигурите, наобиколили колоната автомобили, беше се обърнала и гледаше към камерите, но само така изглеждаше. В действителност гледаше не към тях, а право в очите на Бренер.

Знаеше, че е така със същата непоколебима сигурност, с която разпозна и лицето. Беше Астрид.

Бренер се олюля. Не беше само спомен. Името и споменът се появиха едновременно в главата му и подействаха с такава сила, сякаш някой го удари с юмрук между веждите.

Астрид! Момичето от съня му. Момичето, за което пита проповедникът. Момичето, което пред очите му се превърна в пепел. Невъзможно! Беше само лице от сън, беше мъртва. Но ето че сега стоеше срещу него и гледаше не в камерата, а в него. Знаеше, че е тук, в тази стая, в тази болница, за която той самият нямаше представа къде се намира, знаеше, че е пред екрана!

Бренер почувства как истерията запълзява като тънка струйка мастило в мислите му. Сърцето му бясно заби, целият се обля в пот. Напразно чакаше картината да се промени. Ново потрепване, ново пренареждане и лицето на момичето щеше да се превърне в лицето на някакво момиче, само подобно на това на стопаджийката. Но лицето на Астрид си остана лицето на Астрид, тя се завъртя, усмихна се в камерата и помаха с лявата ръка — за милиони зрители просто момиче, почувствало се за секунда телевизионна звезда. Щяха да сбърчат чело, да се засмеят или пък тайничко да я презират, но Бренер много добре знаеше какво значи жестът и. Усмивката беше за него, а махането не бе просто движение с ръката, а знак, който казваше само едно: Истинска съм! Не е заблуда, тук съм и те чакам.

За момент Бренер затвори очи и толкова силно стисна клепачи, че видя танцуващи пъстри звездички. Когато отново ги отвори, картината не се беше променила. Все още беше на екрана, а усмивката на Астрид бе станала подигравателна. Беше го видяла и се забавляваше с ужаса му. И защо не? Като превъплъщаваща се част от кошмар, в крайна сметка имаше право да се радва, когато успее порядъчно да стресне някого.

Може би точно тази мисъл върна Бренер обратно в действителността. Беше достатъчно глупава, плод единствено на истерията. Започва се отново. Част от съзнанието му пак беше преминала отвъд границата на паниката и сега виждаше несъществуващи неща. Момичето не беше върху екрана. Все още я виждаше, но сега знаеше защо: защото искаше да я види. Вероятно този побъркан филм не съществува, може би дори той самият в действителност сега не е тук, а лежи в леглото си и фантазира.

Тази представа помогна. Дали отговаряше на истината или не, но паниката явно беше от онези коварни врагове, които обаче загубваха страховитостта си в момента, в който човек осъзнаеше съществуването им. Девойката не съществуваше, филмът не съществуваше — или, добре, него може би го имаше — и споменът за нея също не съществуваше. И ако продължава да стои така и да мисли глупости, и него сигурно скоро няма да го има. Лицето на Астрид все така го гледаше от екрана. Ако беше нужно още едно доказателство на неговата теория, то това щеше да е изражението върху него. Беше престанала да се усмихва и изглеждаше малко объркана и ядосана. Явно бе прочела мислите му.

— Не — рече Бренер, — толкова лесно няма да се дам!

Разбира се, не вярваше, че тя ще чуе думите му, но трябваше да говори с нея, пък макар и поради същата причина, поради която като дете си свирукаше песничка, когато слизаше в мазето. Трикът помогна, или поне отчасти. Лицето не изчезна, тя продължаваше да го гледа все така с упрек, но картината вече не всяваше такъв ужас у него. Може би действието щеше да е краткотрайно, защото зад първия, победен страх дебнеше друг, още по-лош: вероятно наистина бе на път да изгуби разсъдъка си. Но не позволи на този страх да го завладее. Не сега. След един последен поглед към екрана излезе от сестринската стая и опипом тръгна към своята.

Наистина ли току-що си помисли, че е овладял страха си? Ама че виц! Той беше тук и така силно шептеше, че буквално кънтеше в ушите му. С мъка се сдържа да не надникне през отворените врати на другите стаи, макар да знаеше, че в тях няма никой. Но сега щеше много по-ясно да види това Нищо. След като виждаше несъществуващи неща, защо да не става и обратното — да не вижда съществуващи. Нямаше да понесе, ако влезе в някоя от стаите и види спящ пациент в леглото.

Направи само няколко крачки. Макар че се движеше много бавно, измина най-много минута, но тя му се стори дълга колкото година. Преди десетина минути щеше да му изглежда невъзможно, но сега почувства направо облекчение, когато отново се озова в стаята си, където през последните дни се беше чувствал като в зандан. Но не беше. Бе неговото убежище. Тъмнината не беше враг, а закрила от безумието, дебнещо отвън, примигващите апарати до леглото бяха неговите пазачи, а забитата в ръката му игла, която напомни за себе си с туптяща болка, бе единственото му оръжие. Не беше затворен, а скрит на сигурно място. Не биваше да става и да напуска стаята си.

Бренер грижливо затвори вратата след себе си, отиде до леглото и внимателно седна на края. Но вместо да легне и, както в детските години, да се завие през глава, защото точно това му се искаше да направи, той впери поглед в празнотата пред себе си. Виждаше лицето пред себе си и мисълта, че е било плод на въображението му, хич не му помагаше. Може би защото бе изправен пред дилема, от която нямаше изход. Можеше да вярва, че действително е преживял всичко това, но то би означавало, че е паднал не само по тридесет и пет стъпала, а се е озовал в пропаст, където понятия като реалност и логика вече не важеха. Или пък можеше да вярва, че си е въобразил всичко. Но не знаеше дали това обяснение му харесва. Кое беше по-доброто? Да е попаднал в чуждо измерение или да е загубил разума си?

Трябваше да разбере със сигурност какво се бе случило. Но как? Дори не знаеше дали тази девойка наистина беше съществувала, и не само тя, а цялата побъркана история, която при вида на лицето и отново изникна в главата му. Нали и проповедникът, който го посети, каза, че е важно. Но може и само да е блъфирал, за да го накара да каже нещо повече? Някакъв журналист, представящ се за йезуит, който му говори за момиче, което няма как да познава — версията не звучеше особено убедително.

Въпрос: Как може човек да разбере кое е действително и кое не, ако няма възможности за сравнение?

Отговор: По никакъв начин.

Мисълта дойде по-скоро отрезвяващо, отколкото стряскащо. И освен това не беше никак вярна. Той имаше възможност. Беше един от всички онези спомени, изникнали в паметта му. Не беше обаче много сигурен дали иска да я използва.

Остана още миг така неподвижен, после отново се надигна и с провлачени стъпки отиде до вратата и тесния вграден шкаф в стената до нея. Отведнъж почувства краката си тежки като олово. Силите като че ли започнаха да го напускат, но след разходката, която направи, не беше никак чудно.

С треперещи пръсти отвори шкафа и в продължение на няколко секунди се взира в дрехите си. Във всяка друга ситуация щеше да се запита защо са си правили труда да ги окачат на закачалки. Бяха останали само парцали. Панталоните и якето бяха изпокъсани и толкова мръсни, че първоначалният им цвят едва личеше; в якето и в ризата, чиято опърлена яка се подаваше отдолу, зееше огромна дупка с обгорели краища, там, където куршумът е пробил. Беше трудно да си представи, че този, който е бил в дрехите, е още жив. А още по-трудно беше да си представи, че той е този Някой. Освен това в гледката имаше и още нещо обезпокоително — тя явно потвърждаваше това, което той си спомняше — не, по дяволите, което смяташе, че си спомня!

Ръцете му започнаха още по-силно да треперят. Само преди секунда му се струваше, че не може да понесе неизвестността. А сега вече не беше сигурен, че може да понесе известността. Защо да не се върне в леглото, да не затвори очи и да се надява, че когато ги отвори, отново ще си спомня само някакъв объркан сън. Ако беше полудял, нямаше вече никакво значение дали ще получи доказателството един час по-рано или един по-късно.

Но също толкова добре можеше да извади портфейла си и да потърси това доказателство.

Той се намираше в не по-добро състояние от останките от дрехите му. Кожата беше обгоряла и след това явно намокрена, защото я усещаше някак трошлива. Съдържанието вътре се беше смило до безформена сива топка. Единственото относително здраво нещо си беше същинска подигравка — златната му кредитна карта, заради която в крайна сметка се случи всичко. Кой твърдеше, че съдбата нямала чувство за хумор? Имаше, но доста черно.

Бренер стисна зъби и се опита да хване отворения портфейл с дясната ръка, без да забие иглата още по-дълбоко в плътта си. С лявата започна да изважда слепените парчета хартия. Нищо вече не можеше да се ползва, но щеше да преживее загубата — няколко квитанции, няколко бележки, касов бон от бензиностанция… и накрая — бележката от паркинга, на гърба, на която беше записал телефонния номер на родителите на Астрид.

И тя беше размекната като всичко останало в портфейла му, но все пак имаше някаква разлика. Влагата не се беше спряла нито пред мастилото, нито пред химикала, молива или принтера и бе размила всичко в еднородна смес. Само надрасканият с разкривен от студа почерк телефонен номер беше толкова ясен, сякаш е записан само преди минута. Не беше нито размит, нито нечетлив, а сякаш ехидно му се присмиваше.

Бренер втренчено се взря в десетте цифри на номера и много добре знаеше какво ще се случи, но не можеше нищо да направи. В главата му нещо започна да се върти и само миг по-късно пред очите му стаята се наклони първо надясно, после силно наляво и най-сетне съвсем изчезна. Съдбата все пак прояви някакво съчувствие и го потопи в бездната на безсъзнанието.