Волфганг Холбайн
Антихристът (23)

5.

Престанаха да носят мъртъвци, но това не правеше нещата по добри. Последната кола беше пристигнала преди час, час и половина — макар че не минаваше и минута, без най-малко два пъти да погледне часовника, бе изгубил всякакво чувство за време. Субективното му усещане за хода на времето изглеждаше раздвоено — от една страна, броеше секундите до края на дежурството си, но същевременно не можеше да каже какво е станало преди половин час или три, или десет минути. Кошмарът започна преди два дни и оттогава Вайкслер позна всички разновидности на ужаса, и дори тези, които не бе предполагал, че съществуват.

При това Вайкслер беше всичко друго, но не и изнежен човек. Никой, който служеше в специалния отряд, където беше и той, не беше такъв. До онзи момент преди два дни, в който скочи от каросерията на камиона и видя какво ги очаква, той дори се гордееше с това. Но оттогава много неща се промениха. Не само отношението на Вайкслер към умирането и смъртта, но и към живота.

И най-лошото не беше видът на мъртъвците. С тях беше свикнал още преди години. Бяха чувалите. Черни, с пластмасов цип, направени от неприятна за пипане материя, която винаги изглеждаше мокра. И шумовете. Най-вече те.

С треперещи ръце Вайкслер запали цигара — беше забранено, но на никой не му пукаше. Пое дима дълбоко в дробовете си, така че му се зави свят. Пушекът беше твърде горещ и остави блудкав вкус върху езика му. Вайкслер с отвращение изкриви лице, но устоя на изкушението да я хвърли на земята и да я стъпче. Всичко, което през последните два дни слагаше в устата си, беше блудкаво.

Отново погледна часовника. Беше изминала минута и половина, откакто за последен път погледна — четири часът и три минути. Още два часа до смяната. Три, докато изгрее слънцето. Вайкслер направи гримаса. Сигурно и днес няма да може да спи.

Зад него нещо прошумоля. Тоест прошумоля не беше точната дума. Беше по-скоро звук като от тънко алуминиево фолио, мачкано с ръка — или от черен чувал за мъртъвци, в който нещо се движи…

Вайкслер потисна желанието веднага да се обърне, но не можа да се сдържи и стисна по-здраво автомата, докато нарочно бавно се обръщаше. Една част от него много добре знаеше, че има обяснение за шумовете, но в главата му се чуваше и един глас, неподатлив на рационални аргументи, и този глас казваше нещо друго.

Шумът престана. Може би не беше го и имало, няма значение. За миг навсякъде му се привидяха пробягващи сенки, които отваряха циповете отвътре, изкривени ръце със синьо сива изсъхнала кожа, които с накъсани движения се протягаха от черните пластмасови чували и…

— Край!

Звукът на собствения глас му се стори чужд, а ехото, което предизвика в големия, слабо осветен физкултурен салон, прозвуча някак заплашително, сякаш не отекнаха неговите думи, а… и нещо друго. Въпреки това го успокои. Отдавна беше свикнал да изпълнява заповеди, дори когато бяха неговите собствени.

Вайкслер дръпна още веднъж, издуха блудкавия дим колкото можа надалеч и все пак стъпка цигарата. После бавно закрачи между подредените в прави редици войнишки походни легла. Много легла, в много редици. Не знаеше колко са точно — през първия ден беше ги броил, излязоха точно триста, но след това престана. Сигурно вече бяха петстотин, а може и повече, нямаше никакво значение. Във всеки случай бяха твърде много.

Отново чу звук, но този път не беше въображаемото драскане на ръка на зомби, опитваща се да се освободи от пластмасовия пашкул, а звук, от който се страхуваше още повече. Отвън отново спря камион, вратите се отвориха, последва характерното трополене от спускането на капака на каросерията. Май беше подранил с успокоението, ужасът не беше свършил. Караха още мъртъвци. Вайкслер смръщи лице, обърна се кръгом и тръгна към вратата.

Не беше направил и крачка, когато тя се отвори отвън и за миг го заслепи ярка светлина, фаровете сочеха право към него. Вайкслер ускори крачка, стигна до вратата и натисна ключа за осветлението, преди да се обърне към сянката, появила се в осветената рамка на вратата.

Явно войникът в него беше по-силен от безкрайно объркания човек, защото първо различи отличителните офицерски знаци, а чак след това лицето на човека срещу себе си — старши лейтенант Нериг. Чудесно, точно така! От всички офицери в ротата най-малко понасяше него. И това, че чувствата им бяха взаимни, не оправяше нещата.

На Нериг му трябваше секунда, за да се ориентира, защото в първия момент объркано присви очи на бялата неонова светлина, която с примигване обливаше физкултурния салон. После кимна на Вайкслер, отпуснато отдаде чест, като същевременно махна и на някого отвън на двора. Чак тогава влезе в помещението.

— Всичко ли е наред, Вайкслер?

А какво ли да не е наред, ядосано си помисли Вайкслер. Да не си мислиш, че ще скочат и ще хукнат навън, ако не ги наблюдавам? Разбира се, не го каза на глас — не толкова от уважение към командира си, а защото мисълта беше пробудила нещо у него, което би го ужасило, ако направеше грешката да изговори думите на глас. Кимна леко към Нериг и каза:

— Разрешете да доложа: Всичко е наред, господин старши лейтенант!

По някаква неизвестна причина това сухо служебно обръщение озадачи Нериг. За момент изгледа Вайкслер почти в недоумение, после с него стана нещо много странно — усмихна се.

— Добре, да забравим формалностите. Иначе… нещо друго?

— Не — поклати глава Вайкслер. — Всичко е спокойно.

— И убийствено скучно, предполагам — допълни офицерът. — Караме ви още няколко гости. Нали имате още свободни легла?

— Две или три. — Вайкслер махна с ръка през рамо. — Там, в последната редица.

— Стигат. — Нериг отново повика някого отвън. — Донесете ги!

Вайкслер отстъпи крачка встрани, за да направи място на двамата войници, които, изпълнявайки заповедта на Нериг, внесоха поредния черен чувал. Двамата бяха последвани от други двама, които носеха явно много лек чувал. Сигурно слаба жена или дете, предположи Вайкслер.

— Най-отзад! — нареди Нериг. — В последната редица. Докато четиримата войници носеха страшния си товар, Нериг известно време вторачено и с навъсено чело се взира в мястото до вратата, откъдето през последните няколко часа Вайкслер беше наблюдавал мъртъвците. Върху боядисания със зелена блажна боя бетонов под имаше около двадесетина стъпкани фаса. Сигурно мисли как да ми се скара за нарушаването на правилника, помисли си Вайкслер. За кратко време Вайкслер преживя втора изненада: вместо да го смъмри, Нериг неочаквано извади от джоба на куртката си пакет „Уест“ и му подаде. Съвсем объркан, Вайкслер си взе цигара и се наведе, когато офицерът му подаде огънче. Автоматът му лекичко изтрака, удряйки се в рамката на вратата. Нериг автоматично вдигна поглед и неодобрително смръщи вежди. Вместо преметнато през рамо, оръжието на Вайкслер висеше, готово за стрелба. Офицерът не каза нищо. Вайкслер бързо го прехвърли през рамо, а Нериг запали цигарата си и с видимо удоволствие издуха дима през носа. За момент Вайкслер бе обзет от лека завист. Неговата цигара продължаваше да е с блудкав вкус.

— Откога сте тук? — попита Нериг. Не гледаше Вайкслер, а видимо съсредоточено наблюдаваше четиримата войници, които носеха чувалите към другия край на салона. Вайкслер погледна часовника си, макар че беше напълно излишно.

— От полунощ.

— Часът на призраците, а? — ухили се Нериг. На Вайкслер думите не му се сториха никак смешни и това явно му пролича, защото усмивката на Нериг автоматично изчезна. — Гадна работа, нали?

— Е, все някак се справям — уклончиво отвърна Вайкслер.

— Навън е още по-лошо — съгласи се Нериг и макар че Вайкслер също кимна с глава, знаеше, че не е така. Преди два дни се зарадва, че го изпратиха да дежури тук, а не в едно от отделенията, които претърсваха селищата наоколо за трупове, но междувременно мина много време. Време за размисъл, време, което прекара с мълчаливите мъртъвци в този физкултурен салон или с кошмарите си в една класна стая, превърната в спално помещение. Безкрайно много време. Сигурно беше ужасно да претърсваш наоколо къща по къща, етаж по етаж и стая по стая за други мъртъвци, но хората отвън поне имаха какво да правят, а Вайкслер беше стигнал до положение, от което всичко друго му изглеждаше много по-добро, отколкото да стои в студеното помещение и да чака настъпването на деня. Мъртъвците не бяха тихи. Издаваха звуци и ако останеше още някой и друг ден, сигурно ще започне да чува и гласовете им.

— Тези двамата са последните — обади се Нериг след известно време. — Мисля, че няма да намерим повече. Слава Богу, тази проклетия не действа много дълго.

— Колко са? — попита Вайкслер и веднага се стресна. Защо питаше? Не искаше да знае! Въпреки това кимна с глава, когато Нериг извади цигарата от ъгълчето на устата си и въпросително го погледна:

— Общо ли? Хиляда двеста и седемнадесет — заедно с тези двамата.

— Мили Боже! — прошепна Вайкслер. Знаеше, че истинските цифри се различават от тези, за които съобщават медиите, но това…

— Да, множко са, нали? — Нериг сви устни и добави със съвсем променен, остър тон: — И въпреки това с един по-малко. Още не са открили онази гадина. Или го е разтворило на атоми, или още е жив.

На Вайкслер никак не му хареса тонът на Нериг. А трябваше да го разбере — ставаше дума за човека, отговорен за смъртта на хиляда и двеста мъже, жени и деца. Но беше прекарал последните дни твърде близо до смъртта, за да е все така чувствителен.

— Ще го надушат — каза той. — Ако още е жив, ще го намерят. Никой не може да направи такова нещо и да се отърве.

Нериг презрително изсумтя.

— Ще го намерят друг път! Официално всичко беше представено като нещастен случай, забравихте ли? Виновникът е мъртъв, американците са се свили и се спотайват, а правителството ще изплати на близките огромни обезщетения. Няколко големи риби в Берлин също ще получат тлъсти обезщетения, защото главите им ще трябва да хвръкнат заради общественото мнение. Така стават тия работи.

Вайкслер нищо не каза. Бог му е свидетел, че не искаше да се впуска в политически разговори точно с Нериг, още повече ако тези разговори бяха на ниво разговор на маса. Всъщност се съмняваше, че нещата ще се развият точно така. Това, което каза за Салид, терориста, важеше и за цялата проклета история: никой не можеше да направи подобно нещо и да се измъкне невредим. Дори и американците. И никое проклето правителство на света! Войниците бяха оставили товара си и се връщаха. Вървяха мълчаливо и доста бързо. Когато Вайкслер ги погледна, видя върху лицата им един и същ израз на някакво притъпено огорчение, което го накара да се усъмни, че неговата служба наистина е най-тежката. Но въпросът явно беше излишен — всяка работа беше тежка, ако трябва да я вършиш в момента.

Войниците не казаха нищо, само въпросително погледнаха Нериг. Той също безмълвно посочи с ръка навън и войниците излязоха. Вайкслер гледа след тях, докато се скриха в сребристочерната смесица от тъмнина и дъжд от другата страна на вратата. Освен изражението на ужас четиримата мъже имаха и още нещо общо — всички бяха много млади. По преценката на Вайкслер нито един не беше на повече от двадесет години. Сигурно са наборници. Запита се дали някога ще забравят преживяното тук. Но и този въпрос имаше най-много академична стойност. Въпросът беше дали той някога ще го забрави, а отговорът гласеше — определено не.

Чак след няколко секунди забеляза, че Нериг изобщо не се кани да тръгва, а отпуснато се е облегнал на стената до вратата и дъвче цигарата си. В бялата неонова светлина, която не хвърляше почти никакви сенки, лицето малко му приличаше на лице на зомби. Кожата беше неестествено бледа и в зависимост от това, от какъв ъгъл го гледаше, сякаш имаше някакъв синкав оттенък. Единственото нещо, което не подхождаше на този мъртвешки вид, бяха очите. Погледът им неспокойно обхождаше залата, застиваше за миг тук, после се преместваше, опипваше предметите, сякаш търсеше нещо съвсем определено…, от което се страхуваше, може би?

Вайкслер прогони мисълта от главата си. Нериг беше уморен, физически изтощен и вътрешно толкова на края на силите си, колкото той и всички останали. Това беше, а то е достатъчно лошо!

— Доста е страшничко тук, а? — без заобикалки каза Нериг. Усмихна се нервно, пухна с цигарата и се отдели от стената. — Полека лека започват да ти се привиждат призраци, нали?

За момент Вайкслер сериозно се замисли накъде ли бие офицерът с този въпрос. Сигурно не иска да каже нищо определено. От друга страна…

— А, не… Само скуката е мъчителна. И студът.

— Да, малко е като в хладилник — съгласи се Нериг. — Но, страхувам се, че така трябва да бъде. Ако усилим парното, приятелчетата ни съвсем ще се разсмърдят в гащеризоните си. Тогава още повече няма да ви хареса.

Вайкслер преглътна острия отговор в последния момент. Безцеремонността, с която Нериг говореше за мъртъвците, го подразни, защото беше банална и ненужна. Попита:

— Защо не ги откарат някъде? От два дни непрекъснато си задаваше този въпрос.

— Откога един войник пита за смисъла на заповедите, които получава? — ухилено попита Нериг вместо отговор. Нещо в погледа му обаче издаваше, че усмивката е неистинска. И наистина изчезна след миг, когато продължи: — Вече всичко е организирано. Утре вечер започва извозването. А дотогава ще внимавате никой да не стане и да не избяга, нали?

Вайкслер остана сериозен. Думите на Нериг никак не го развеселиха, а само дадоха още повече храна на глождещия го ужас.

— Какво искате да ми кажете? — попита той направо.

Шумовете. Шумовете, това постоянно пукане и шумолене, сякаш в черните пластмасови чували нещо непрекъснато се движи и пълзи. Бяха му обяснили причината: мъртъвците се движеха — имаше гнилостни процеси, кипене. Можеха да получат издуване и да хълцат, а понякога наистина можеха да мърдат, дори дни след смъртта. Това беше научното обяснение, а то в момента никак, ама никак не му вършеше работа. Шумовете ги имаше, чуваха се и сега, в този момент, макар да му се струваше, че не ги долавя.

— Какво? — Нериг го погледна с доста неубедително изиграно недоумение.

— Страхувате се, че наистина може да се случи, нали? Искам да кажа, да станат и да избягат?

Нериг отново го изгледа, този път истински изненадан, после се разсмя. След кратко колебание и Вайкслер се включи в смеха, но той по-скоро наподобяваше мелодия, която човек високо си подсвирква, докато върви нощем през гробище. И освен това продължи много кратко.

— Не, сериозно — каза Нериг. — Внимавайте, защото само преди два часа съвсем наблизо са пипнали двама репортери, които по някакъв начин са се промъкнали през заграждението. Дръжте си очите отворени и съобщавайте за всичко необичайно!

Ако имаше нещо, което тук и сега беше излишно, то това беше това напомняне, помисли си Вайкслер. И без друго имаше заповед на всеки тридесет минути да се обажда в командния пункт — на петдесет метра от другата страна на училищния двор — и той дяволски точно изпълняваше тази заповед.

— И какво трябва да направя, ако се появи някой… журналист! — попита той натъртено. — Да го застрелям ли?

— Само си дръжте очите отворени — отвърна Нериг. — Това е всичко. Лека нощ.

Той стъпка цигарата си с тока на ботуша и тръгна. Вайкслер затвори вратата след него, но не съвсем плътно. През една малка цепнатина, която пропускаше ледения въздух към лицето му, видя как Нериг приведен изтича през дъжда и се качи в единия от двата камиона, които чакаха с работещи двигатели пред вратата.

В гледката имаше нещо особено странно. Тежките машини и светът, през който се движеха, сякаш изведнъж вече не си подхождаха. Вселената наоколо беше изгаснала. Беше най-черният час на нощта тъмнината беше се нахлупила като капак над двора на някогашното основно училище. Дъждът беше толкова плътен, че не се виждаха ярко осветените прозорци на училищната сграда отсреща. Единствената светлина идваше от фаровете на двата камиона, които бавно дадоха заден ход, за да обърнат на възможно по-тясно пространство, макар че в двора на училището имаше предостатъчно място. С тромавата си форма, огромните гуми и опръсканите с кал правоъгълни стъкла приличаха на странни стоманени животни. Изглеждаха и безкрайно остарели, като последните представители на отдавна измрял вид. В картината имаше нещо крайно, окончателно. Когато двете коли изчезнаха, скрити в носещия се след тях дъжд, сякаш зад тях се затвориха и вратите на Времето.

Ама че лудост! И все пак в мисълта нямаше нищо смешно или необичайно — дори напротив. Уплаши го, по-силно и по-дълбоко, отколкото му се искаше да си признае; сякаш докосна някаква скрита истина в него, за чието съществуване до този момент не беше и подозирал.

Искаше да прогони мисълта и да се дръпне от вратата, когато му се стори, че забелязва някакво движение на двора. Не беше съвсем сигурен — стана много бързо и видимостта беше твърде лоша, за да се различи нещо със сигурност, но… за кратък момент имаше усещането, че в сребристото було на дъжда вижда фигура. Просто си стоеше там, високо, слабо очертание в странна дреха и гледаше към него. Присви очи, а когато ги отвори, видението беше изчезнало.

Не, помисли си Вайкслер, никой не е толкова луд да стои в това време отвън и да го гледа — дори репортер, тръгнал на лов за сензация. Започваха да му се привиждат призраци — нищо чудно след последните две нощи.

Вайкслер осъзна, че е на път да си навлече най-чудноватото измръзване на всички времена, затвори вратата и се обърна. Лицето му беше безчувствено от студа, а лявото му око силно сълзеше. Протегна ръка към ключа за осветлението, но веднага я дръпна, без да го е докоснал. За времето от полунощ до идването на Нериг резервното осветление му беше достатъчно, но останалите два часа щеше да остави лампите да светят, макар че неоновата светлина обикновено го дразнеше.

Вайкслер бръкна в джоба си, извади предпоследната цигара и я запали. Вкусът и беше още по-лош от преди, но той така дълбоко пое дима, че за малко да се задави.

А после, изведнъж, осъзна какво означаваше изразът върху лицето на Нериг. Взе го за умора, но сбърка.

Беше страх.