Волфганг Холбайн
Антихристът (49)

16.

Със свистящи гуми колата спря. Бронята се удари в предната дясна врата на бяло-зелената патрулна кола, препречила дясното платно на улицата, и се отпечата върху нея. Ударът не беше достатъчно силен, за да отвори въздушната възглавница, но Кенъли така силно опъна предпазния колан, че зъбите му изтракаха и в устата си усети вкус на кръв. Чу се звук от трошене на стъкло, после последва провлачено скърцане.

Кенъли рязко отвори вратата и изскочи навън, бясно размахвайки лявата си ръка. Машинално се беше опитал да предотврати очаквания сблъсък, но автоматиката на предпазния колан беше се задействала секунда по-късно. Китката го болеше, сякаш беше счупена. Но това вече нямаше никакво значение. Беше оцелял след кошмара, погълнал хората му, но всъщност нямаше никаква представа какво стана.

— Стой!

В очите му се забоде лъч ярка светлина и чу шумове: викове, сирени и трополящи нагоре-надолу стъпки. Някъде, на голямо разстояние, но все пак доловимо, на немски викаше глас от високоговорител, но той не разбра думите. Приближаваха се сирени, чиито звук беше по-различен от познатия му, но чието послание беше недвусмислено. Направи по инерция още една крачка напред, спря и — след като командата беше повторена за трети път — се сети да вдигне ръце.

Може би това му спаси живота. Ярката светлина не се отмести от лицето му и в очите му се появиха сълзи, но можеше да различи какво става отпред. Достатъчно добре, за да разбере, че е ограден от десетина германски полицаи, насочили оръжията си към него. Повечето изглеждаха доста неспокойни и при първото подозрително движение можеха да натиснат спусъка. Кенъли горещо се помоли момчетата да са поне толкова дисциплинирани като тези, които командваха те със Смит. Които бяха командвали…

Безкрайно предпазливо свали ръцете си и направи крачка напред. Кръгът на прожектора последва движението му, но светлината вече не беше насочена право в лицето му. Внимателно вдигна лявата си ръка и избърса сълзите от очите си. Фигура в сив лоден приближи към него, размахвайки и двете ръце. Част от движението беше предназначена за полицаите, насочили дулата на оръжията си към Кенъли, а другата — за него. Кенъли не можеше да различи добре лицето, но ясно усещаше възбудата на човека. Знаеше много добре как трябва да се държи с хора в такова състояние. Решително пристъпи към мъжа и започна да го хока:

— Кой, по дяволите, сте вие?! И какво значи цялата тази история?

Само че този път сбърка. Другият изобщо не се впечатли от нахакания му тон, а с едва загатнато движение го накара да млъкне.

— Аз — натъртено подхвана непознатият — съм заместник-кметът на този град. Или по-точно на това, което остана от него. Името ми е Деслер. А вие кой сте? Вторият въпрос ви връщам обратно: Какво значи тази бъркотия тук?! И къде са Хайдман и хората му?

— Мъртви — отвърна Кенъли. Изчака малко и добави: — Поне така предполагам. Както и агент Смит и повечето от моите хора. Лицето на Деслер пребледня още повече.

— Мъртви?

Кенъли сви рамене.

— Вероятно. Бих се учудил, ако някой е преживял онова нещо. Радвам се, че се отървах.

— Онова нещо ли казахте? — Какво е „ОНОВА“? — В очите му отново проблесна недоверие и Кенъли вътрешно се застави да внимава какво говори. Не бива да подценява този човек. И без друго ледът, по който се движеше, беше достатъчно тънък. Не можеше да си позволи да направи грешка. Лошото беше, че не можеше да отговори на въпроса на Деслер, дори и да искаше. Не знаеше какво бе станало. Нещо излезе от къщата, но не беше Салид. В главата на Кенъли отново се появиха картините от преживяното, но нищо нямаше смисъл. Беше нещо тъмно, пълзящо и невероятно бързо, което беше последвало момчетата му и ги бе връхлетяло. После… не си спомняше. Не истински. Някой го беше сграбчил и го беше натикал в колата, след това потеглиха със свистящи гуми. Това беше всичко, което още помнеше. Всичко, което си позволяваше да си спомни.

Вдигна рамене.

— Нямам и най-малка представа. Мисля, че хората ви доста лошо са си свършили работата.

— Нашите хора? — Деслер за миг присви очи и се вгледа в тъмнината зад Кенъли. Изглеждаше много нервен, но не чак толкова несигурен и безпомощен, както би му се искало на Кенъли. — Какво значи „нашите“ хора?

— Имах информация от вас, че Салид се е затворил в една хотелска стая с двама заложници — отвърна Кенъли, опитвайки се да вложи в гласа си точно определено количество агресивност. — Невъоръжен, или поне леко въоръжен. — Той горчиво се изсмя. — Не знам какво е имал, но приличаше на джобна армия. Най-малко десетина от хората ми са мъртви, а се опасявам, че и от вашите полицаи са поне толкова.

— Това е невъзможно! — Най-сетне Кенъли беше успял да го извади от равновесие. Беше въпрос само на време колко ще продължи сегашното му състояние. Вероятно не много дълго. — Сведенията ни бяха абсолютно надеждни! Петнадесетина от нашите са го видели.

— Не знам какво са видели — остро отвърна Кенъли, — Знам само какво направи този тип. — Изчака известно време, преди да продължи, вече с леко помирителен, но все още загрижен тон: — Чуйте, мистър Деслер, не искам да засягам вас или хората ви, но това говедо е доста по-различно от обичайния ви контингент. Проклетникът не е обикновен престъпник, дори не и обикновен убиец. На съвестта му лежат десетки хора, ако изобщо притежава нещо подобно на съвест. И винаги е готов да ви изненада. По дяволите, не бих се учудил, ако в лявата си обувка е скрил тактическо атомно оръжие!

Деслер го погледна ужасено, но Кенъли точно това целеше. Никак не беше убеден, че наистина преувеличаваше.

— Трябва да телефонирам — продължи той. — Къде мога да намеря телефон? — Посегна към джоба си, но не довърши движението, защото двама-трима полицаи отново насочиха оръжията си към него. Деслер ги успокои с махване на ръката и сякаш отново възвърна първоначалното си самочувствие.

— Не можете! — решително го прекъсна той.

Кенъли видимо потръпна и се изпъна.

— Какво означава това?

— Означава — прекъсна го Деслер, — че сте арестуван, господин Кенъли. На никого няма да телефонирате и няма да правите нищо. От този момент нататък ние поемаме нещата в свои ръце. Трябваше да го направим още в началото!

— Не знаете с какво се захващате! Този мръсник…

— Стига! — В гласа на Деслер имаше нещо, което му даде да разбере, че ще е най-добре да не противоречи повече. На мъжа не му липсваше кураж. — Няма повече да стоя и да гледам как си играете на война! Къде е проклетият ви хеликоптер?

Кенъли сви рамене.

— Нямам представа. — Така си и беше. Откакто избяга, беше загубил всякаква връзка с машината. Обърна се нервно назад, взира се известно време в тъмнината зад себе си, после отново се обърна към Деслер.

— Вижте, господин кмете — натъртено рече той. — Може да арестувате мен и хората ми, така ще е най-добре. Поне ще съм сигурен, че утре сутрин ще се събудя жив. Но направете една услуга на хората си: дайте заповед за стрелба!

— По Салид?

Кенъли отривисто тръсна глава.

— Не само по него. По всичко, което се движи. Не знам какво стана там, но в едно съм сигурен: каквото и да дойде от онази посока, то не е от нашите. Дори се съмнявам, че изобщо е нещо човешко.

Деслер се изсмя, но смехът му не прозвуча истински.

— Съвсем сте полудял! Май е вярно това, което казват за вас, американците — гледате твърде много лоши филми.

— Щеше ми се да е така — отвърна Кенъли и се усмихна горчиво. Пристъпи една крачка към Деслер и протегна ръце. — Моля! Арестувайте ме!

Деслер вторачено се вгледа в ръцете му, сякаш не знаеше какво точно трябва да направи с тях. Кенъли на това и разчиташе — че ще махне с ръка и ще остави нещата в сегашното им положение, но Деслер мръдна малко встрани и повика един от полицаите. — Задръжте го! Останалите също!

Полицаят пристъпи към Кенъли и извади чифт белезници. Кенъли трескаво започна да преценява ситуацията. За съвсем кратък миг сериозно се замисли дали да не опита да избяга, но това продължи доста кратко. Преценката му за тези хора вероятно беше правилна — полицаи от малък град, чиито професионални задачи обикновено се изчерпваха с такива вълнуващи акции като преследване на измамници с чекови карти или попълване на фишове за глоба за неправилно паркиране. Точно това ги правеше опасни. Нямаше да успее да изпълни задачата си, ако някой от престараващите се полицаи му тегли един куршум в главата.

Белезниците звучно щракнаха около китките му. По звука Кенъли веднага разбра, че може да ги отвори без много усилие. Докато полицаят с излишно усърдие го дръпна за ръката и го подкара пред себе си, Кенъли за първи път успя да се огледа наоколо.

Видяното го поуспокои. Около него имаше по-малко от десетина полицаи и още три пъти по толкова цивилни, които обаче непрекъснато се увеличаваха и правеха всичко възможно да пробият загражденията или поне да хвърлят един поглед от другата страна на бариерата, която представляваше препречената през улицата кола. Недалеч проблясваха сините светлини на автомобил на пожарната команда и на една линейка. Когато му дойдеше времето, щяха да му трябват не повече от десет секунди, за да избяга.

— Преди да ви хрумне някоя глупава идея — обади се Деслер отзад, — нека ви кажа, че хората ми имат заповед за стрелба. По вас също.

Кенъли се обърна. Деслер вървеше след него и изглеждаше толкова неспокоен и безпомощен, както в началото му се прииска на Кенъли. Последните му думи бяха жива лъжа.

Кенъли спря и погледна с проницателен поглед сивокосия мъж. Изведнъж забеляза колко невзрачен е. За пореден път промени мнението си за него. Сега то може би най-много се доближаваше до истината. Деслер вероятно принадлежеше към онези мъже, които в стресови ситуации израстваха. Но се хващаше за всяка сламка, оказала се случайно до него. В този случай сламката се казваше Кенъли.

— Наистина не знаете с какво се захващате — повтори той отново.

Деслер не махна с ръка, а отвърна със същия тон:

— Тогава ми кажете, за Бога!

— И аз самият не знам! — Кенъли си спомни само за черния цвят, повече нищо. Не знаеше какво е, но знаеше, че се приближава. — Само едно мога да ви кажа: каквото и да видите, стреляйте! Ако изобщо това помогне.

— Сериозно ли говорите? Наистина ли си мислите, че това е в някой от тъпите ви холивудски филми? Трябва съвсем да сте откачил! Не можете просто да пристигнете тук и да започнете да си играете на война!

Някой изкрещя. Миг по-късно се чу единичен пистолетен изстрел. Макар двата звука да прозвучаха някак самотно, единият подейства като катализатор за другия. За частица от секундата се възцари призрачна тишина, в която и неравномерния вой на сирените сякаш замря. После избухна пълна паника.

Кенъли не се обърна да погледне назад. Трябваха му две секунди, за да се справи с полицая, който го водеше, и още пет, за да се освободи от белезниците.