Волфганг Холбайн
Антихристът (19)

1.

Нещо не беше наред със Слънцето. Светлината му беше толкова ярка, че го боляха очите дори без да гледа пулсиращата огнена топка в небето, но въпреки това тя не осветяваше света. Всичко беше сиво, бледо, даже сенките не бяха истински сенки. Не беше нито светло, нито тъмно. Денят и нощта бяха почти еднакви, сякаш светът бе започнал да избледнява. Може би щяха да се срещнат в някаква имагинерна точка между Светлината и Тъмнината и всичко щеше да стане само сиво — всеобхватна пустош, в която нищо вече няма да има значение, свят без различия, без Светлина и Мрак, Добро и Зло, Радост и Страдание. Това като че ли беше най-страшната му представа за Ад до този момент.

Но не и първата. През изминалите три дни, откакто беше тук, го бяха навестявали много кошмари, всеки по-лош от предишния. Сънуваше често Ада, края на света, Апокалипсиса, Армагедон, последната битка между Доброто и Злото. И не само това бе странното. Още по-лошо беше, че докато траеха сънищата, знаеше, че сънува. Но осъзнаването не го караше веднага да се събужда, не правеше нещата по-добри, а придаваше на сънищата му истинност, която не притежаваха. Правеше ги да изглеждат… действителни. Бяха съвсем абсурдни и лишени от всякаква логика, но от нещо, което не е било, се превръщаха в нещо, което може би щеше да се случи.

Избледняващият свят, през който крачеше, не беше пуст. Нямаше сгради, улици и реки, планини и гори, дори истински хоризонт, но имаше човеци. Чуваше глух тропот, който се приближаваше, писъци, шум. Виждаше тичащи хора, които бягаха от нещо, други падаха, гърчеха се в агония на земята и удряха телата си с ръце. Нещо пълзеше върху тях. В първия момент не разбра какво е, после видя, че са насекоми — дребни, пълзящи, отвратителни твари, дълги колкото половин детска ръка, но с образите на миниатюрни апакалиптични бойни коне, с брони, въоръжени с остри като бръснач остриета, с жила и зъби. Със стотици се нахвърляха върху жертвите си, хапеха с малките си зъби, бодяха с шиповете на края на извитите си опашки, забиваха острите си крила в кървавата плът.

Отново чу странния, кънтящ шум и се обърна. През редиците на крещящите, умиращи хора към него препускаха коне. Не виждаше добре ездачите им, но знаеше, че видът им би го ужасил, ако ги съзре. Конете приличаха на гигантски черни чудовища с лъвски глави, а от ноздрите им излизаха пламъци. Под копитата им земята се пукаше, който препречеше пътя им, биваше безмилостно стъпкван. Животните се движеха право към него и той знаеше, че това не е случайно. В този недействителен, сивеещ свят той беше само зрител — нито хората, нито скакалците със скорпионски опашки, които ги измъчваха, му обръщаха внимание, но ездачите бяха дошли за него. Когато го достигнеха, щеше да умре. Конете не дойдоха до него. Бренер се събуди.

Не се беше променило кой знае какво. Конският тропот, виковете, шумът и стъкленото жужене бяха изчезнали, но той продължаваше да живее в свят, състоящ се предимно от преливащи се шумове, свят не по-малко ужасен от предишния, макар и по по-друг начин. Дори може би и по-лош, защото от този кошмар сигурно никога няма да се събуди.

Лекарите му бяха обяснили всичко. Бренер всъщност разбираше откъде идва страхът му, а с него и сънищата, в които той приемаше образ. Това разбиране би трябвало да му помогне да се справи със ситуацията. Поне така смятаха лекарите. Но и в това отношение действителността и образите, които го мъчеха от три дни, си приличаха. Така, както осъзнаването, че сънува, не му помагаше да се избави от съня, така и познаването на причината за страха ни най-малко не му помагаше да го преодолее. С болките щеше да се справи. Но с тъмнината — не.

Бренер предпазливо се изправи в леглото и седна. Движението предизвика болка, но той стисна зъби и остана така полуседнал, полуподпрян на десния си лакът. Повече не можеше да се изправи — не позволяваха превръзките, безбройните игли, маркучета, кабели и телчета, свързани по един или друг начин към тялото му и придаващи му вид на не особено талантлива гъсеница, току-що започнала да свива пашкула си. Не позволяваше освен това и гърбът му. Едно от многобройните чудеса, на които дължеше оцеляването си, беше, че поред лекарите, разбира се, в които при всяко избухване на болката и тялото си все повече се съмняваше — не си беше счупил нито една кост. И то — след падане по стълбите, на което би му завидял всеки каскадьор, и след дребната огнестрелна рана на рамото! Обратната страна на медала беше, че сигурно бе разтегнал всеки мускул и всяко сухожилие в тялото си. Не беше осеян със синини и кръвоизливи — цялото му тяло беше едно огромно синьо петно.

Във всеки случай така се чувстваше.

Бренер си даде няколко секунди, за да си почине от усилието, после бавно обърна глава наляво, в посоката, където се намираше прозорецът. Не можеше да го види. Там, където би трябвало да се намира, в обгръщащата го сивота, имаше само един по-светъл правоъгълник. Гледката наля масло в тлеещата жарава и той за малко не изпадна в паника. Но я потисна — поне за момента. Паниката нямаше да му донесе нищо, най-много още една инжекция, която още повече щеше да намали съдържанието на кръв в химическата субстанция, течаща във вените му. Че не виждаше прозореца, можеше да се дължи на две причини. Например, че навън е тъмно или че щорите са спуснати. Освен това наблюдението му не беше съвсем точно — можеше да различи прозореца. Вчера там нямаше сив правоъгълник. Явно ставаше така, както казаха лекарите — зрението му се възвръщаше. Бавно, но отново можеше да вижда. Щеше да продължи още няколко дни, може би дори една или две мъчителни седмици, но все някога ще може да вижда нормално. Надяваше се да е така. С движението си сигурно беше предизвикал някъде тревога, защото само след няколко секунди вратата се отвори, нещо щракна и миг по-късно сивотата, в която плуваше, стана по-светла, като мъгла, в която се движеха размити очертания.

— Какво отново правите, за Бога? Не трябва да ставате! Знаете ли колко е часът? — Беше гласът на нощната сестра. Още не я беше виждал — и как ли?, но беше направо учудващо колко бързо останалите сетива поемаха функцията на изчезналите. Откакто беше дошъл в съзнание и не можеше да вижда, чуваше, усещаше и подушваше нещата с интензивност, каквато преди изобщо не би могъл да си представи. И преди всичко болката.

— Не, не знам — отвърна той. — Малко ми е трудно да видя часовника, фосфорните цифри май са се развалили.

— Много смешно — измърмори сестрата, приближи се с отсечени стъпки и не съвсем нежно го натисна обратно в леглото, където тялото му вече си беше направило вдлъбнатина. — Минава три, ако искате да знаете. Три часът след полунощ. Защо не поспите малко?

Бренер затърси някакъв ироничен отговор, но не намери. Беше уморен, но знаеше, че въпреки това няма да може да заспи. Господи, наистина ли само от три дни беше тук? Струваше му се, че са минали поне три месеца.

— Скучно е, нали? — попита сестрата. Не знаеше дали наистина долавя в гласа и съчувствие, защото тя го изпитва, или само защото на него така му се иска. — Разбирам ви добре. Понякога и на мен времето ми като че ли не ще да минава. Лошо е, като не вижда човек. Не можеш да четеш, да гледаш телевизия…

— Можете поне радио да ми донесете — каза Бренер.

— Какво не ви харесва в болничната ни програма?

— Нищо — измърмори Бренер. — Вече всички песни знам наизуст.

Тя или не хареса шегата, или и трябваха няколко секунди, за да я разбере. После се изсмя — със закъснение и не съвсем искрено.

— Наистина съжалявам, но и техниката е срещу нас. Кабелната ни връзка още не е ремонтирана.

— А не може ли транзистор? — попита Бренер. — От онези малки, евтини апаратчета с антена?

— За съжаление ръководството не разрешава да се ползват лични апарати — отвърна сестрата. — Освен това за какво ви е чак толкова? Сградата се намира в нещо като дупка и ще хващате само смущенията.

— Обичам смущенията — каза Бренер и втренчено погледна нагоре към бялото петно, където трябваше да се намира лицето и. Запита се на колко ли години е сестрата. Гласът и беше младежки, но стъпките бяха твърде отсечени за млада жена, а движенията и, когато извършваше операциите по тялото му, бяха твърде рутинирани. От друга страна пък, имаше много меки ръце.

— Някъде в шкафчето трябва да е портфейлът ми — продължи той. — Ще ви напиша чек, а вие ще отидете и ще ми купите един транзистор, съгласна ли сте?

— Но нали току-що ви казах, че…

— Знам — прекъсна я Бренер. — Съвсем сериозно — обичам да слушам смущения. Още повече, когато са стерео!

И този път отговорът и се забави няколко секунди, и този път гласът и беше леко променен. Преди три дни нямаше да повярва, ако някой му беше казал, че е възможно, но действително чуваше усмивката и.

— Съжалявам. Но знаете ли какво? Досега нощта минава спокойно. Трябва да се погрижа само за още двама пациенти и ако не се случи нищо непредвидено, ще дойда по-късно и ще ви правя малко компания. Мога да ви прочета нещо.

— От вестника?

— Страхувам се, че нямам. Политиката не ме интересува. Какво мислите за Библията?

Бренер нарочно не отговори веднага. През целия си живот не се беше интересувал от религия, а от Библията пък още повече. Но усети доброто намерение в думите и и не искаше да я отблъсква, затова се отказа от подигравателния отговор, който му беше на езика. Вместо това отвърна:

— В момента не ми се слуша нещо толкова… тежко.

— Имам джобно издание, тежи съвсем малко.

Бренер се засмя.

— Благодаря за предложението. Може би по-късно ще се възползвам. Сега… сигурно ще се опитам малко да поспя.

— Добра идея — съгласи се сестрата. — След по-малко от три часа идва сутрешната смяна и тогава ще ви събудят.

Той чу как сестрата прави нещо по апаратите до леглото му, после тя продължи:

— Всичко изглежда много добре. Вие сте послушен пациент и си взехте всички лекарства, нали?

— Имам ли друг избор? — Бренер вдигна дясната си ръка колкото му беше възможно. От вътрешната и страна стърчеше игла, през която не само получаваше храната си, но и голямата част от лекарствата. И от която освен това ужасно го болеше.

— Не — призна сестрата. Гласът и сега прозвуча съвсем радостно. — И това е много добре. Ако имате нужда от нещо, позвънете.

Стъпките и се отдалечиха и миг след това се чу шума от затварянето на вратата. Беше сам, тоест освен него в стаята нямаше никой. Предполагаше, че във всяка една секунда го наблюдават поне чифт очи. Бренер беше сигурен, че сестрата неслучайно се появи точно в момента, когато се канеше да стане от леглото. Ако не тя самата, наблюдаваха го, и то възможно най-добре, безбройните уреди, към които беше включен. Лекарите отричаха, вероятно за да го успокоят, но Бренер беше убеден, че това не е обикновена болнична стая. Намираше се в интензивно отделение, дори вероятно и в специализирана клиника. Питаше се защо.

С изключение на зрението, друго нищо му нямаше. Вярно, всеки мускул го болеше и от момента на идването в съзнание в тази стая беше получил толкова много инжекции, че се чувстваше набоден като игленица, но изобщо не беше тежко ранен. Във всеки случай не толкова, че да има оправдание за лечението. Може би все пак го бяха излъгали, що се отнася до зрението му. Ами ако не се възвърне, а, напротив — съвсем изчезне и през остатъка от живота си остане затворник в тази сива Вселена?

Бренер почувства опасността, дебнеща в подобни мисли, и с известно усилие престана да мисли в тази посока. През последните дни много пъти заставаше на ръба на паниката, а един или два пъти — дори минаваше отвъд него, но осъзна, че това не води доникъде. Не беше конструктивна и дори не изпълняваше ролята на очистителната буря, защото след това се чувстваше не по-добре от пребито куче — не пречистен, а изгорен отвътре.

Бренер вдигна лявата си ръка, която беше свободна от превръзки и игли и опипа за слушалката на радиото, или по-точно казано, за нещото, което се наричаше така. Малката мида, прикрепена към гумен кабел, беше с качеството на запушалка за уши — от тези, които използваха стенографките — и качеството на програмата и прилягаше съвсем точно. Ключът на стената, който не можеше да достигне, без да си изкълчи ръката, имаше шест степени, но на четири от тях се чуваха само статични шумове, а на останалите две се хващаше болничната музикална програма, записана на магнетофонна лента, която се повтаряше шест пъти дневно — лека поп-музика на единия и също такава лека класика на втория канал. Вече знаеше наизуст кое след кое следва. Въпреки това беше по-добре от нищо.

С усилие намести слушалката в ухото си и изкриви лице, когато чу мелодията. На всичко отгоре беше избрал канала с класиката. Сега възможностите бяха две — можеше да извика сестрата или да посегне с лявата ръка към стената, което вероятно също щеше да алармира сестрата, защото уредите щяха да писнат. Третата възможност беше през следващите двадесет минути да слуша мизерното изпълнение на клавирна соната от Дебюси или Бог знае кой, която вече месеци наред се е въртяла на тази лента.

Вдигна ръка и стигна дотам, докъдето предполагаше — пръстите му опипаха твърдото пластмасово маркуче, докато така извъртя ръката си, че върховете на пръстите му докоснаха главата.

— Чакайте, ще ви помогна. Бренер така силно се стресна, че болничното легло видимо потрепери. — Кой е?

Не беше усетил ничие присъствие — не бе чул нито шума от вратата, нито стъпки. В сивата мъгла около него се движеха сенки, но не можеше да определи кое е действителност и кое — не.

— Извинете, не исках да ви изплаша. Музика ли искате да слушате?

Бренер рязко дръпна слушалката от ухото си и се изправи. Най-малко два от електронните му ангели-пазители започнаха да писукат, но той не им обърна внимание.

— Кой сте вие? — попита за втори път. — И откъде, по дяволите, се появихте?

— Е, точно оттам със сигурност не. — Чу се съвсем лек смях, който най-сетне му помогна да определи откъде идва гласът. — Моля да ме извините, но наистина не исках да ви плаша. Сестрата ми каза, че сте буден и сигурно много ще се зарадвате на малко компания. Името ми е Йоханес. Отец Йоханес, от Христовото Общество, но това да не ви прави впечатление. Повечето хора ми казват просто Йоханес.

— Отец? — Бренер наклони глава настрани и напрегнато се взря в посоката, откъдето идваше гласът. След известно време наистина различи една сянка — първата истинска сянка, откакто беше дошъл в съзнание. Всички останали призрачни очертания, които досега му бяха говорили, бяха светли. Тази беше тъмна.

— Да не сте свещеникът на тукашния затвор?

Йоханес се засмя — не много силно, но смехът му прозвуча сърдечно и много топло. Гласът му беше по-стар от този на сестрата, но не по-стар от този на Бренер.

— Ами, горе-долу така е. Но нека не ви смущава. Пък и не съм на служба.

— Това е добре — рече Бренер. — Не ми трябва изповедник, още не съм решил да умирам.

Този път Йоханес не се засмя. Самият Бренер остана малко изненадан от острата нотка в гласа си. Объркването му изчезна, но на негово място се настани неопределено чувство на враждебност, която не можеше да си обясни.

— Вече казах, че не съм тук по служба — проговори Йоханес след известно време. — Бях си тръгнал, когато срещнах сестрата. Тя реши, че идеята да намина към вас никак не е лоша. Но ще си тръгна, щом не желаете да говорите.

— Не — бързо каза Бренер. — Моля да ме извините, отче. Не исках да ви засегна.

Крачките заобиколиха леглото му и той чу как посетителят вдигна един стол и го примъкна до него.

— Е, добре тогава. Ако приключихме с взаимните извинения, можем малко да поговорим. Ако искате, разбира се.

Всъщност Бренер не искаше. Не можеше да си обясни защо, но продължаваше да изпитва безпочвено, но много силно недоверие към безплътния глас на духовника. Защо ли?

Усещането беше толкова силно, че пробуди гузната му съвест — в крайна сметка човекът нищо не му бе сторил, напротив, беше много мил с него. Все пак жертваше част от свободното си време, което никак не беше разбиращо се от само себе си, макар че целият свят очакваше подобно нещо от хора като него. Бренер не вярваше, че духовниците в болниците разполагат с много свободно време.

— Искам, но… — подхвана той колебливо. — Страхувам се, че… е, не съм запознат кой знае колко с Библията. Йоханес въздъхна.

— Защо ли всички на този свят смятат, че ние можем да говорим само за Библията и за смисъла на живота? Това трябва да е проклятието на расото ми.

— Носите ли? — попита Бренер.

— Не. При нас няма. Виждате… — Йоханес спря по средата на изречението, помълча една-две секунди, после продължи с извинителен тон: — Простете, за миг забравих, че… не виждате.

— Няма нищо — излъга Бренер. Думите му не прозвучаха особено убедително, а и той не си направи труда да се преструва. — Свиква се, знаете ли? Днес вече виждам по-добре от вчера. А вчера — по добре от онзи ден. — Това пък беше още по-неубедително.

Йоханес не каза нищо, но нещо в начина, по който мълчеше, смути Бренер. След малко той допълни:

— След няколко дни всичко ще е наред. Или поне така се надявам…

— Не звучи никак убедително — без заобикалки каза Йоханес.

По доста своеобразен начин върши работата си, помисли си Бренер. Но в същото време това му хареса. До този момент упорито беше отказвал да разговаря с духовник, макар че това беше първото нещо, което му предложиха, едва-що отворил очи. В крайна сметка болницата се управляваше от църквата. Това беше второто нещо, което му казаха.

— Тук сте, за да се погрижите за депресията ми или да ме развеселявате? — попита Бренер с усмивка. — Не, не се притеснявайте, ще се оправя. Само дето става малко… бавничко. Човек е доста безпомощен, когато не вижда. И освен това му идват странни мисли.

— Странни мисли ли?

— Нищо определено — уклончиво отвърна Бренер. Вече съжали, че подхвана темата. — Всичките тези глупости, които минават през главата на човек, когато е като окован на болничното легло и почти умира от скука.

— Никой ли не ви посещава?

— А кой да го направи? — Не искаше да звучи жаловито, но и сам разбра, че стана точно така.

— Нямате ли роднини, приятели… колеги?

— Имам — побърза да отвърне той с нотка на оправдание в гласа. — Но не исках да им съобщават.

— Защо?

— Майка ми е на почти седемдесет и от десет години страда от сърце. Не исках да се вълнува. А баща ми отдавна почина.

Йоханес явно правилно беше изтълкувал тона му и дискретно не попита за приятели и колеги. За известно време настана тишина — някак много неприятна и заплашителна. Тъмнината като че ли се приближи още повече към него и Бренер се почувства ужасно самотен. Йоханес нямаше как да знае и съвсем несъзнателно зададе въпроса си, но това отвори една врата в паметта на Бренер, която до този момент той държеше грижливо затворена. Не искаше да мисли за семейството си, за приятелите също, които всъщност нямаше, още повече пък за колегите си, с които постоянно живееше в неустойчив мир. Разбира се, беше мислил за това — както, впрочем и за смъртта, за катастрофата, която преживя, за огъня… Три дни бяха доста време, ако няма какво друго да правиш, освен да лежиш и да мислиш.

— Искате ли да поговорите за това? — попита след известно време Йоханес.

— За семейството ми ли?

Чу как отецът поклати глава.

— За преживяното. Понякога носи облекчение, когато човек разказва за нещата, които е преживял.

Е, значи все пак не можеше да надхвърли сянката си, помисли си Бренер. Станал ли е веднъж изповедник, остава си за цял живот, та дори и да е по пътя за дома, когато просто ей така, се отбива при пациент, за да му прави малко компания. Поради някаква неизвестна причина тази мисъл му подейства успокоително.

— Почти не си спомням — каза той. — Трябва да е било ужасно… — Затърси подходящите думи, не ги намери и накрая се спаси само с едно вдигане на раменете. — Всъщност не знам повече от онова, което ми разказа полицията.

Определено не беше истина. Спомняше си доста неща, но не можеше да каже какво от тях беше станало действително и какво — не. Някои неща бяха толкова странни, че можеха да са само игра на въображението му. С паметта нещата стояха като със зрението му — казаха му, че ще се възвърне, но процесът беше бавен и изпълнен с мъки и неизвестност. Имаше и още една разлика — не искаше да си спомня, както да си върне зрението. Изобщо не искаше нищо да си спомня.

— Казаха, че сте имал невероятен късмет. — Йоханес като че ли притежаваше поне една човешка слабост — беше любопитен. Бренер се усмихна против волята си.

— Да се строполиш по каменна стълба с тридесет и пет стъпала надолу с главата и при това да не си счупиш нито една кост, мисля, че е невероятен късмет. Всеки каскадьор би ми завидял, така поне ми разказаха.

— Вие нищо ли не си спомняте?

Бренер поклати глава, направи гримаса и добави нарочно с измъчен глас:

— Все пак е останало нещо, защото усещам всяко стъпало, в което съм се ударил. Май са били повече от тридесет и пет… сигурно около четири хиляди, а няколко съм взел по два пъти.

Йоханес се засмя, но смехът прозвуча почти като по задължение, а не, защото намери казаното за весело. Когато отново заговори, Бренер твърде ясно различи напрегнатата нотка в гласа му, за да си помисли, че си въобразява.

— Какво всъщност се случи? Искам да кажа, не само с вас, а изобщо? Чух нещо за някакъв пожар и за експлозия…

Бренер искаше да отговори, но само мълчаливо впери поглед в посоката, където различаваше фигурата на Йоханес като проблясваща сянка в сивата мъгла, и още веднъж повтори мислено въпроса му, без да стигне до задоволителен отговор. Да, наистина, какво стана?

Истината беше, че не знаеше. Не в действителност. В главата му се преплитаха образи, усещания, шум… безсмислена бъркотия, сякаш някой бе взел частите не само на един, а на поне пет пъзела и ги бе размесил в паметта му. И това далеч не беше най-лошото. Ако до този момент се бе замислял за станалото — което не се случи нито веднъж, по-точно, когато разговаряше с лекарите за това, — то го беше правил с някаква лекота, отпуснатост, сякаш говореше за нещо, което не го засягаше истински. Сега за първи път се замисли дали наистина не можеше да си спомни, или не искаше да го направи. Представата за това го ужаси. Не беше психолог, но като всеки беше гледал достатъчно филми и бе чел подобни книги, за да знае какво означава понятието „потискане“. Наистина ли случилото се е било толкова страшно, че с основание не искаше да си спомня, или…

— Неуместен въпрос ли зададох? — Гласът на Йоханес се протегна в мислите му като спасително въже. — Не исках да ви причинявам неприятности.

— Спокойно, не сте — увери го Бренер. Това аз сам го правя. — Но се страхувам, че не си спомням. Всичко е… много объркващо.

— Частична амнезия. — Чу как якето на Йоханес прошумоля, когато той кимна с глава. Беше звук от скъпа материя. Може би коприна. — Не е нещо необичайно в подобни случаи. Няма никаква причина да се страхувате. В повечето случаи паметта сама се връща след няколко дни.

— В повечето случаи ли казахте?

— Почти винаги — припряно се поправи Йоханес. А след още няколко секунди допълни: — Винаги.

— Внимавайте, господин проповедник — иронично каза Бренер. — Нямаше ли една Божа заповед, която забраняваше да се лъже, или не съм прав?

Йоханес се засмя. Този път смехът беше истински.

— Правилното обръщение е „отче“ — развеселено го поправи той. — Тази заповед наистина я има, да… — Той въздъхна. — Май започвам да мисля, че идеята да ви посетя не беше кой знае колко добра. Посещението ми предизвика повече вреда, отколкото полза. Да си тръгвам ли?

— Не! — бързо каза Бренер. — Просто съм малко нервен. Не е… особено приятно да си принуден само да лежиш и нищо да не виждаш. Случайно да ви се намира някое миниатюрно транзисторче?

— У себе си нямам. Но ще погледна у дома. Ако открия нещо подходящо, утре ще ви го донеса. Тук май ви спестяват всякаква информация, а?

— Да. А като услуга за това държат журналистите далеч от мен.

— Радвайте се тогава — убедително каза Йоханес. — Нещата вече поутихнаха, но в първите два дни бяхме под истинска обсада. Тези типове клечаха даже по дърветата и се опитваха да снимат стаята ви с телеобективи. Затова и затъмниха прозореца.

Беше нова информация, която всъщност трябваше да успокои Бренер, но вместо това го ядоса. Нищо чудно, че изобщо не можеше да види прозореца. Ако знаеше предварително, щеше да си спести доста неприятни размишления.

— Щом като е така, тогава вие вероятно можете да ми разкажете какво се е случило — предложи той.

— Едва ли — със съжаление в гласа отвърна Йоханес. — Вестниците се надпреварват да поднасят най-невероятни предположения, но в крайна сметка никой не знае нещо повече от това, че е имало експлозия, последвана от огромен пожар. Полицията отцепи целия район и не допуска никого да се доближи.

Светкавична картина: черна сянка, яздеща върху огнен лъч, която с вой лети към него. Картината изчезна, преди да различи какво беше, и бе твърде странна, за да е истинска. Част от единия пъзел, която не беше негова. Запита се дали сред тези части някога ще подреди истинската картина.

— Беше… някакъв манастир, нали?

Бренер сви рамене.

— Не трябва ли вие да сте специалистът по манастирите и църквите?

— Така е — не отрече Йоханес. — Вие сте застрахователен агент, нали?

— И какво от това?

— Познавате ли всички агенции в града? Или пък в страната?

— Туш — призна Бренер. — Да. Мисля, че беше нещо такова… манастир някакъв. Закъсахме с колата и искахме да… се обадим по телефона.

— Ние ли казахте?

— Онова момиче и аз. Какво момиче?

— Какво момиче?

Още една картина, още по-кратка от първата, но невероятно по-ясна: тясно лице, оградено с тъмна коса, с очи, в които се криеше дълбоко недоверие към живота — може би следи от предишно нараняване, чиито белези никога няма да изчезнат съвсем. Сега вече беше сигурен, че това е част от истинската картина, може би първата досега. Опита се да я задържи, но тя му се изплъзна.

— Стопаджийка… като че ли — колебливо отвърна той. — Качих я в колата… струва ми се. Беше не само странно, феноменът започна да предизвиква у него почти научно любопитство — спомените се завръщаха в същия момент, в който изговореше думите, тоест, точно обратното на това, което трябваше да става: думите събуждаха образите, а не обратното. Изведнъж го обзе силна възбуда. Може би от невнимание най-сетне бе намерил правилната врата и сега трябваше да продължи по намерения път, за да си спомни всичко останало.

— Знаете ли как се казваше?

— Не — каза Бренер. — Просто пътувахме известно време заедно. После… Да, бензинът ми свърши. Трябваше да продължим пеша, но беше много студено и когато намерихме пътя…

— Пътят към манастира ли?

Магията изчезна. Видя заснежения път и следите на двама им, вървящи успоредно, но повече нищо. Там, където пътят навлизаше в гората, нямаше нищо повече, само тъмнина. Думите престанаха да раждат картини. Дори въображението му изигра доста перверзен номер — черното парче липсваща реалност, което покриваше началото на горския път, наистина имаше очертанията на част от пъзел…

— Възможно е… Не знам… не знам точно.

— Ами момичето? — В гласа на Йоханес се долавяше не само интерес. — Знаете ли малкото и име? Или как изглеждаше?

Вратата рязко се отвори и един много силен и много разгневен глас каза:

— Какво, по дяволите, става тук?

Нещо изскърца — гумените тампони върху краката на стола на Йоханес, когато той стреснато подскочи. Чуха се енергични стъпки, после отново острият глас, който Бренер веднага свърза с един от лекарите.

— Кой сте вие и какво правите тук? Напуснете стаята! Веднага!

— Моля ви, докторе! — с помирителен тон подхвана Йоханес. — Няма причина да се гневите. Тук съм само за да…

Бренер чу как лекарят прекъсна Йоханес само с енергично движение.

Бялата престилка прошумоля по различен начин от якето на духовника.

— Защо сте тук, веднага ще изясним — навън и в присъствието на полицията. А сега незабавно напуснете помещението! Пациентът има нужда от абсолютно спокойствие. Това, което вършите, не само нарушава реда и спокойствието в болницата, но е и безотговорно!

— Но, моля ви! — Отново подхвана Йоханес, но пак не успя да продължи, защото го прекъснаха:

— Не, аз ви моля за последен път да излезете от стаята. Ако веднага не си тръгнете, ще извикам полиция!

Бренер следеше разгорещения разговор мълчаливо и с нарастващо объркване, но накрая не се стърпя, изправи се, доколкото можа, и се обърна към лекаря.

— Какво става? Не съм молил за присъствието на духовник, но това не е причина за…

— Присъствие на духовник ли? — Лекарят горчиво се изсмя. — Да не би да се е представил за изповедник?

— А не е ли? — объркано попита Бренер и погледна надясно, но сянката на Йоханес беше изчезнала. Светът му бе станал още по-малък. Една-единствена стъпка беше достатъчна, за да се превърне очертанието в безплътен глас. — Мислех, че е проповедникът на болницата.

— Във всеки случай не и при нас — отвърна докторът. Бренер чу как той отново се обърна към Йоханес. — Още ли сте тук?!

— Моля ви, докторе! Разбирам възбудата ви, но непременно трябва да…

— Сестра Анегрет, повикайте полицията! — хладно нареди лекарят.

Йоханес шумно пое въздух.

— Не е нужно — с отчаяние в гласа рече той. — Тръгвам си. Извинете нахлуването ми. И, господин Бренер, опитайте се да си спомните името на момичето. Много е важно.

Бренер чу как заобиколи леглото и с бързи крачки напусна стаята. Женски глас, който досега не беше чувал, попита:

— Да извикам ли полицията, господин професоре?

— Не — отвърна лекарят след кратка пауза. Бренер си спомни и името му — Шнайдер, професор Шнайдер. — Няма да се върне втори път. Не си струва усилието.

Той шумно се обърна към Бренер и се приближи, така че безплътният глас отново се превърна в неясно очертание без лице. В първия момент Бренер реши, че говори на него, но после различи движения нагоре. Докторът проверяваше електронните му пазачи и си говореше сам:

— Надявам се, че този тип не ви е ядосал много. Ще натрия носовете на онези на пропуска, втори път няма да се случи, обещавам ви.

— Аз… изобщо не разбирам какво става — объркано проговори Бренер. — Не беше ли проповедник?

Професорът презрително изсумтя.

— Не знам кой е, но мога да ви кажа, какъв мисля, че е.

— И какъв е?

— Вероятно репортер. Не можете да си представите на какво са способни тези типове, щом надушат някоя история. Нищо свято няма за тях. Какво му разказахте?

— Нищо. През повечето време той говори, ако трябва да бъда искрен.

— Значи, все пак навреме дойдохме. Така… това ни трябваше. — Той престана да бърника по апаратите до леглото на Бренер и се наведе над него. — Е, как се чувстваме днес?

Бренер едва се сдържа да не отговори с изтъркания майтап „Аз съм добре, докторе, а вие как сте?“; вместо това обаче само вдигна рамене и каза:

— Не много по-добре от вчера, да си призная. Продължавам да не виждам нищо.

— Да, това вече го чух. Утре очният лекар не е в болницата, но вдругиден ще поговоря още веднъж с него, обещавам ви.

Бренер се ужаси. Още два дни затворник в този свят, населен само със сиви сенки и неизвестност?

— А… нужно ли е? — със заекване попита той.

В гласа му сигурно е проличал страхът, защото лекарят побърза да го увери:

— Не се страхувайте, ще прогледнете. Колегата ме увери, че очните нерви не са засегнати трайно. Но трябва да потърпите още малко.

— Какво означава „малко“? Три дни? Три седмици или три месеци?

За секунда, удължена десетократно от сумрака, в който той се движеше, се възцари тежко мълчание, което Шнайдер наруши с кратък и безкрайно неубедителен смях.

— И откога от лекаря се иска с абсолютна точност да знае всичко?

— Понякога се случват и чудеса.

— Може би, но за тях отговаря по-скоро господинът, който токущо си тръгна… Сега сериозно: не съм специалист в тази област и не искам да се бъркам в работата на колегата, но мисля, че през следващите няколко дни трябва да настъпи чувствително подобрение. А сега ми се струва, че изтърпяхте достатъчно напрежение за цял един ден, затова се опитайте да поспите.

Бренер си спести отговора. Едно нещо разбра през изминалите три дни, откакто беше в болницата — безсмислено е да се спори с лекарите.

Затова легна и затвори очи, макар че беше излишно. Докато стъпките на професора и на сестрата се отдалечаваха, противно на очакванията си той заспа, още преди да чуе шума от затварянето на вратата.

Отново му се присъни кошмар, но този път не виждаше скорпиони, изпълзяващи от пукнатините на избледняващ свят, за да измъчват хората, а девойка без лице. Или поне в началото беше така.