Волфганг Холбайн
Антихристът (50)

17.

Гледката беше като от филмите, които толкова обичаше да гледа, само че не толкова драматична и не с такива цветове, а черно-бяла и без звукови ефекти. Може би точно затова беше толкова истинска. Улицата пред къщата беше изчезнала. Това, което Бренер в първия момент взе за тъмнина, беше мастилена чернилка, спуснала се безшумно от облаците и простряла се над света като мъртвешки покров, скриващ всички цветове. Нещо от този мрак започна да пълзи и в душата му и да я разрушава бавно, без всякаква болка.

— Какво е това? — прошепна той още веднъж. Този път получи отговор, макар че думите му не бяха отправени към Йоханес.

— Пустотата — също така шепнешком произнесе младият проповедник. — Превърнатата в пустиня страна. Отче наш на небето… започна се!

С ъгълчетата на очите Бренер видя как проповедникът се прекръсти и направи движение, сякаш искаше да приклекне, но се спря като марионетка. Защо ли му хрумна точно това сравнение?

— Какво е започнало? — попита Салид. Бренер все още не можеше да откъсне очи от плашещата тъмнина, но усети, че Салид се обърна и остро погледна Йоханес. — Какво?

— Апокалипсисът — отвърна Йоханес. — Краят на света. Нима не разбирате? Нямате ли очи на главата си? Погледнете!

— Нищо не виждам — каза Салид. — Освен още една възможност, която имаме, разбира се. — Обърна се към Бренер: — Какво ви е? Наред ли сте?

Чувство на истерично удоволствие обзе Бренер. Наред?

— Най-смешният въпрос, който съм чул днес — отвърна той.

Салид кимна с глава.

— Значи сте наред. Хайде тогава да се махаме! Тичайте към колата отсреща! Идвам след вас.

Смешно или не, но тайнствената власт на палестинеца над него продължаваше. Крайниците му се раздвижиха противно на волята. Без Салид да му е казал, взе ръката на Йоханес и го задърпа след себе си към колата на отсрещната страна на улицата, която им беше показал Салид. Беше една от многото коли. Нещо не беше наред с нея, но не можеше да определи какво точно. Може би и с него нещо не беше наред. С тях. Йоханес, Салид и той бяха единствените живи същества в този фантастичен декор и в действителност не търсеха нито къщи, поглъщащи хора, нито мъже, чиито лица се разтваряха в нищото. Все повече и повече имаше чувството, че някаква въртяща се врата го е извела в чужд, недействителен свят.

С всяка крачка, с която се отдалечаваха от къщата, ставаше все по-лошо. Сякаш някой бе изсипал кофа катран върху света. Единственият цвят, който виждаше, беше черният. Небето беше като пометено — никакви облаци, никакви звезди, нищо, само безкрайна чернилка, свързана сякаш със земята с тънки като дим нишки тъмнина.

Кракът му се удари в някаква метална част, която с тропот се търкулна пред него. Бренер погледна след нея. Имаше чувството, че я вижда, но изминаха няколко секунди, преди наистина да разбере какво е. Беше катарама от колан. Кожата липсваше. Както и дървеният приклад на пушката, чието дуло, спусък и стрелкови механизъм откри наблизо. Както и кожената каишка на ръчния часовник встрани. Също и подбрадника на металния шлем, пластмасовите части на ръчната радиостанция, чиито метален скелет проблясваше пред него. Улицата беше осеяна с развалини. Оръжия, парчета от дрехи и оборудване, неща за ежедневна употреба, които момчетата са носили със себе си. Но всичко, което не е било метал или стъкло, беше изчезнало.

Сякаш това прозрение вдигна булото пред очите му и най-сетне разбра какво не е наред с редицата дървета от другата страна на улицата.

Дърветата бяха превърнати в голи, оглозгани стволове, по чиито клони нямаше нищо. Храстите — в причудливи скулптури от извита тел, а пръстта помежду им бе мъртва като черна лава. Всичко живо беше изчезнало, сякаш никога не го е имало. Пълзящият ад беше погълнал не само къщата и хората, нахлули в нея, но и всичко останало навън.

Обзет от надигащата се у него паника, Бренер трескаво се огледа във всички посоки, но широко отворените му от ужас очи не откриха онова, което търсеха. Уличната настилка беше покрита с всевъзможни останки, чиито първоначален вид трудно можеше да бъде отгатнат, но никъде не се виждаха трупове или останки от дрехи, с изключение на онази катарама и нещо, което много наподобяваше рамка за очила — неща, които можеха да бъдат изгубени — например, когато човек бяга от някого. Или от нещо.

— Какво, по дяволите, вършите? — Салид с няколко скока се приближи до тях, размахвайки ръце. Бренер разбра защо се беше върнал още веднъж в къщата, макар че тя всеки момент можеше да се срути върху главата му: беше отново въоръжен. В дясната си ръка държеше автомат, а в лявата — три-четири пълнителя. — Бягайте, по дяволите! — Той блъсна Йоханес, който се препъна, Бренер също продължи, макар да имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Под краката му хрущеше стъкло и метал, а тихо и много отдалечено, но въпреки това на границата на възприятието, продължаваха тайнственото шумолене и шепотът.

Салид пръв стигна до колата, отвори вратата и ругаейки, отскочи назад. Отвътре изпълзя черна, блестяща тинеста вълна и се разля в краката му на стотици хиляди части, които хукнаха във всички посоки. Салид издаде звук, смесица от въздишка и вик и отскочи крачка назад. Йоханес и Бренер също спряха.

С тази кола доникъде нямаше да стигнат. Беше останал само скелетът, металът и стъклото, застанали на оголените джанти като кораб, претърпял крушение. От арматурното табло висяха прибори, прилични на метални вътрешности, които се държаха само на оголените си медни и месингови проводници. Воланът и седалките бяха изчезнали. Автомобилът приличаше донякъде на изгорял. Само дето не беше наистина горял. Нещо направо го беше разяло.

Салид изкриви лице от погнуса и започна да тъпче дребните насекоми, пълзящи пред него. Те се пукаха със странен ясен звук, а фантазията на Бренер беше достатъчно възбудена, за да ги оприличи на тънки, молещи пощада писъци.

Животните не нападаха Салид. Което или който и да ги беше изпратил, не го беше направил, за да унищожат тях. И въпреки това Салид не спря, а продължи още по-настървено. Обувките му тъпчеха малките животинки с такава сила, сякаш не убиваха насекоми, а опасно уродливо животно, което щеше да сграбчи тялото му в лапите си, ако не го убиеше. От устата му продължаваха да излизат странните звуци, прилични на ръмжене. Не престана, дори когато вече нямаше нищо. Настървението му премина в безшумен гняв.

Бренер вдигна ръка и докосна Салид по рамото.

— Стига вече, Салид. Престанете!

Нищо не беше добре, това и двамата прекрасно знаеха. Ако не думите му, то докосването на ръката извади Салид от лошия унес. Той се обърна и така силно отблъсна ръката му, че за малко да го извади от равновесие. Погледна в очите на Салид и видя как огънят на магията изгасна и отстъпи място на бушуващ ужас. Добро чувство в сравнение с това, което го бе завладяло преди.

— Свърши — повтори Бренер.

Салид шумно пое въздух и облиза устните си.

— Съжалявам!

— За какво? — попита Бренер. — Че показахте най-обикновеното човешко чувство?

— Не се овладях. Моля да ме извините. — Поколеба се, после допълни: — Мразя паяци. Глупаво е… Няма да се повтори.

Бренер замълча. Не бяха само паяци. По-голямата част от насекомите бяха други. А вътре в къщата бяха милиони. Защо Салид не реагира там, ако наистина се страхуваше от паяци?

Още преди да формулира въпроса си докрай, знаеше отговора. Прочете го в очите на Салид. Палестинецът се страхуваше от паяци толкова, колкото и от автомати и от хеликоптери или от каквото и да било на този свят. Единственото, от което го бе страх, беше самият страх. Сега той за миг беше взел връх над него. И Салид изгуби контрол над ситуацията, и най-вече над самия себе си, и точно това го изплаши.

Миг след това отново се преобрази и стана такъв, какъвто винаги е бил. Обърна се, известно време гледа вторачено изтърбушения автомобил и накрая силно ритна вратата.

— С това доникъде няма да стигнем — гневно рече той. Взря се в празнотата пред себе си, обърна се надясно, наляво, после отново надясно. Бренер виждаше как трескаво мисли и в същото време все по-бързо се връща към обичайната си роля и поведение. Бренер беше сигурен, че Салид се радва на ситуацията. За него беше предизвикателство. Задача, която трябваше да бъде решена, нещо, срещу което можеше да се бори.

Салид за пореден път се обърна и посочи на запад надолу по улицата.

— Натам! Ще се справите ли?

Бренер кимна с глава, но не помръдна от мястото си. След около тридесет-четиридесет метра улицата се губеше в непрогледна тъмнина. Чак сега забеляза, че не само всички улични лампи, но и всякакво друго осветление беше загаснало. Беше убеден, че в тази тъмнина нещо ги дебне. Хората, дошли, за да ги убият. Или нещо друго, по-лошо.

— Защо не тръгнем натам? — Бренер посочи редицата дървета зад колата. Не можеше ясно да различи какво има отзад, но предполагаше, че е някаква малка тревна площ или парк, може би част от двора на болницата. Нали Салид каза, че са на разстояние само един блок от нея?

— Защото те точно това очакват — отвърна Салид. — Нямам желание да се появя пред оптичните мерници на десетина снайперисти.

След всичко видяно през последните минути думите сигурно и за него самия прозвучаха смешно, но Бренер не каза нищо. Дълбоко в себе си вече се бе отчаял. Не само сугестивното излъчване на Салид го принуждаваше да върши различни неща, които не искаше. Вече нямаше воля да върши нещо. Преди сравни Йоханес с марионетка, но сега проумя, че и той самият е свързан с невидими нишки, дори със сетни сили се е вкопчил в тях.

Изминаха мълчешком известно разстояние от улицата. През цялото време Салид нервно се озърташе и още по-нервно си играеше с оръжието в дясната ръка. Тъмнината ги съпровожда донякъде, но вече не беше толкова непрогледна, както когато я видяха за първи път. В началото Бренер се мъчеше да не поглежда към къщите, покрай които минаваха. Страхуваше се, че ще види зеещи прозорци, домове без врати, без стълбищни парапети, без живот. Тези предположения се оказаха погрешни. Насили се и погледна към фасадата от лявата си страна. Гледката беше съвсем обикновена: в къщата не се забелязваха светлини, но иначе всичко си беше както трябва. Нашествието, опустошило улицата, бе пощадило сградите. Моля те, Господи, и живота, изрече наум Бренер.

Салид внезапно спря и предупредително вдигна ръка.

— Там отпред! — прошепна.

Библейският мрак започваше да просветлява, не само в преносен смисъл. На Бренер му се струваше, че се намират в облак сиво-черна мъгла, който изведнъж свършваше на няколко крачки пред тях. Оттатък примигваха червени и сини светлини, светът отново беше населен от шумове. Чу гласове, викове, сирени и подвиквания, човешки шум от много хора, които се суетяха наоколо. И светлината, и звуците бяха странно приглушени, сякаш достигаха до тях през стена от мъгла. Или се мъчеха да станат действителност.

— Останете тук! — заповяда Салид. Прибяга приведен и само след две крачки се превърна в част от тъмнината. Този път Бренер не се подчини. Мисълта да остане сам беше по-непоносима от всичко, което го очакваше отпред. Салид погледна назад и смръщи вежди, но не направи нищо, за да спре Бренер.

Стигнаха края на тъмното пространство, което свършваше със самата улица. Салид предупредително размаха ръка. Бренер спря на крачка след него, притисна се плътно към тухлената стена на сграда, намираща се точно на кръстовището, и клекна.

Салид бавно се наведе и погледна иззад ъгъла. Бренер направи същото, стараейки се да копира точно движенията му.

Това, което видя, беше сцена от филми и книги, която му беше безкрайно позната и в същото време съвършено различна. Пред тях, най-много на петнадесет-двадесет метра от кръстовището, улицата беше преградена. Три патрулни коли с въртящи се светлини стояха напряко и я блокираха по цялата ширина. Зад тях се виждаха украсените с въртящи се светлини покриви на няколко противопожарни автомобила и линейки. Бренер преброи поне петнадесетина полицаи и много повече цивилни — вероятно зяпачи, които явно много трудно бяха възпирани да не преминат заграждението. В далечината се чуваше вой на още приближаващи сирени. Освен това му се стори, че долавя и шума от хеликоптер, но не беше много сигурен.

Салид посочи едно място от лявата страна на улицата. В първия момент Бренер помисли, че му сочи колата, която се беше ударила странично в една патрулка. В следващия момент обаче разбра какво има предвид Салид — зад сблъскалите се автомобили стояха пет-шест полицаи, обградили с насочени оръжия двама цивилни. Бяха доста далеч, за да се чуе какво говорят, но жестовете бяха достатъчно показателни. Автомобилът явно се беше опитал да пробие блокадата. Беше много голям, американски автомобил. Бренер си отдъхна. Значи поне неколцина са оживели!

— Заети са в разговора — прошепна Салид. — Може да се възползваме от възможността. — Той се замисли за малко и посочи с глава напред: — Доста зяпачи, а?

— Какво имате предвид? — Въпросът на Салид никак не му хареса. Или по-точно нещо в начина, по който го постави.

— Зяпачите са напаст, като чумата — отвърна Салид и гласът му прозвуча почти радостно. — Във всеки случай, поне за едната страна.

Бренер го изгледа въпросително. Салид вдигна оръжието си, провери пълнителя и се ухили на Бренер.

— А за другата са радост.

— Не искате да убивате някого, нали?

Салид успокоително махна с ръка, но усмивката не слезе от лицето му.

— Не се страхувайте! Не смятам да наранявам някого. Мисля да стрелям по една от онези хубави сини светлинки отсреща. Може да предизвикам малко паника.

— И никой няма да пострада?

Салид сви рамене.

— При онова, което става тук, доста хора могат да пострадат, не мислите ли?

Бренер не отговори. Какво ли можеше да каже? Салид имаше право. Освен това знаеше, че нищо, което каже или направи, не може да впечатли палестинеца или да го отклони от намеренията му. Почувства, че този аргумент не беше правилен. Математиката и етиката не винаги можеха да се съчетаят.

Салид приклекна, подпря лакътя на бедрото си и се прицели. Бренер неспокойно го наблюдаваше. Намерението му все по-малко му харесваше. Петнадесет метра не бяха кой знае какво разстояние за безспорно добър стрелец като Салид, но отсреща имаше доста хора и най-малкото отклонение можеше да има катастрофални последици. Бренер не разбираше нищо от оръжия, но се съмняваше, че с автомат може чак толкова прецизно да се стреля, както смяташе да направи Салид. Салид повдигна оръжието на милиметър, цели се дълго, но Бренер сложи ръка на рамото му.

— Чакайте!

Нещо се раздвижи. Сенките между тях и загражденията сякаш оживяха, без Бренер да може точно да определи движението. Нещо се надигаше като черно мастило, което се разтваря на облаци в неспокойна вода. Отново чу пукането и пращенето, но този път прозвуча по-скоро като гласове, довявани от вятъра. Като писъци на изгубени души.

Салид свали оръжието и посочи надясно. Странният ефект се виждаше и там, а от по-голямо разстояние дори беше още по-страшен. Сякаш цялата улица беше оживяла.

Нещо докосна стъпалото на Бренер; леко подръпване, което всъщност не би трябвало да усети през кожата на обувките. Подскочи като ужилен, когато съзря дребната животинка, пълзяща по върха на обувката му. Бързо тръсна крака си и го вдигна, за да я смачка, както преди беше направил Салид. Но веднага застина.

Насекомото не беше единствено. Бяха милиони, виждаха се навсякъде. Чернилката, пробудила улицата към живот, не идваше от Нищото, а от тъмнината наоколо. Бяха навсякъде — по земята, в стените, между краката им, върху обувките, пълзяха в крачолите на панталоните им, появяваха се в мрака зад гърбовете им — пълзяща, пукаща вълна от малки, бронирани чудовища, нито едно, от които не беше по-голямо от малкото пръстче на дете, но безбройни.

Сърцето му заби още по-силно, усети как тялото му се облива в студена пот. За момент се оказа на ръба на паниката, както в къщата. Коленете му трепереха толкова силно, че протегна ръка и се опря на стената на къщата. Но веднага я дръпна, когато нещо твърдо и малко докосна пръстите му.

И там беше пълно с пълзящи твари. Не бяха паяци, както каза Салид, нито бръмбари или мравки или нещо, което Бренер беше виждал преди. Видът им беше толкова необичаен, че за миг дори забрави ужаса си и се наведе, за да разгледа внимателно дребните същества.

Приличаха на съвсем дребни скакалци, само че крайниците им бяха доста по-силни. Бяха покрити с чернокафяви люспи. От триъгълните глави с невероятно големи и знаещи очи излизаха силни щипци, а задната част на телата им беше извита нагоре и завършваше с остро като игла жило, което им придаваше известна прилика с малките люспести скорпиони.

— Погледнете! — Салид посочи напред.

Бренер отдели поглед от стената и проследи движението на Салид. Вълната от оживяла тъмнина приближаваше заграждението на улицата. Движението беше толкова осезаемо, че го забелязаха. Някои от полицаите колебливо пристъпиха към пълзящите сенки, но веднага спираха.

Армията от насекоми обаче не спираше. Движеше се безшумно към хората и като че ли ставаше все по-бърза. Бренер забеляза как един полицай сепнато подскочи и започна да изпълнява странен танц, друг изкрещя и се олюля, отстъпвайки назад.

— Мили Боже, не! — прошепна Бренер. — Моля те, не!

Последната дума беше заглушена от плющящ изстрел. Един от полицаите стреля срещу настъпващите насекоми. От асфалта излязоха искри, но странните насекоми не се спряха. Чернилката заля краката на хората и тръгна нагоре по панталоните. В същата секунда сърцето на Бренер като че ли спря. В главата му изникна споменът за лице, превръщащо се в сянка, ръце, чиито пръсти се оголваха, лишени от плътта и живота. Ето че отново се случваше! Този път ги нямаше милостивите сенки, които скриваха цялата истина от очите. Всичко се случваше сега и тук.

После тъмнината се оттегли. Най-страшният му кошмар не се сбъдна. Мъжете крещяха от ужас и погнуса, избухна паника. Но животните не бяха дошли, за да убиват. Бренер видя как един полицай се подхлъзна и размахвайки ръце, падна в кипящата маса, но не изчезна в нея, както хората в къщата. Изправи се и с викове хукна нанякъде.

— Хайде! — извика Салид. — Сега!

Скочи и хукна, следван от Бренер и Йоханес, които слепешката тичаха след него.

Бренер изпъшка от отвращение, чувайки как под краката му се пръскаха безброй малки твърди тела. Животните не бягаха от тях. Къде ли можеха да отидат? Асфалтът вече не беше асфалт, а кипяща, пълзяща маса, в която на всяка крачка потъваха до глезените и която на вълни се движеше към заграждението и към бягащите хора. Но насекомите не ги нападаха. Бренер като че ли щеше да се чувства по-добре, ако го бяха направили. Мисълта да бъдат атакувани от тези отвратителни създания беше ужасна, но мисълта, че бяха на тяхна страна, му се стори още по-непоносима.

— Колите! — викна Салид. — Тичайте към колите!

Явно имаше намерение да се качат в една от патрулните коли, чиито собственици се бяха присъединили към обезумялата тълпа, но черната вълна стигна много преди тях. Това, което преди Бренер само си беше представял, сега стана пред очите му. Беше доста по-недраматично и точно заради това много по-лошо. За не повече от секунда автомобилите сякаш бяха покрити с черно, вибриращо покривало, потрепваща маса, която прие техните форми и после продължи нататък. След нея останаха изтърбушени корпуси без гуми, седалки и арматурни табла дори без боя. Металните каросерии матово проблясваха, сякаш полирани с пясъчна струя. На два автомобила паднаха предните и страничните стъкла, когато гумените уплътнения изчезнаха, и се разбиха на улицата.

— Проклятие! — Салид спря и трескаво се огледа. Преливащата вълна насекоми мина през краката му като блестяща вода, но той не и обърна никакво внимание. Още едно доказателство, че думите му преди не бяха нищо друго освен защита от обладалия го страх. Направи крачка встрани, отново спря и се завъртя в кръг. Лицето му беше изкривено в гримаса, която изплаши Бренер. Накрая отново затича, прескочи, почти, без да се засилва една от полицейските коли, и махна на Бренер и Йоханес да го последват.

Бренер изпълни заповедта, макар и доста по-тромаво, но Йоханес дори не направи опит да преодолее препятствието. Застана пред автомобила и го загледа. Погледът му беше все така пуст.

— По дяволите, какво чакате?! — просъска Салид.

Бренер му направи знак с ръка да замълчи. Когато погледна в лицето на Йоханес, страхът отново го обзе, още по-силен от преди. Всъщност откакто бяха излезли от къщата, сега за първи път поглеждаше проповедника. Очите му не бяха пусти в истинския смисъл на думата. Имаше нещо в погледа му, но Бренер силно се съмняваше, че е живот. Проумя, че не е единственият, който против волята си следва Салид.

Как можеше да бъде толкова сляп? Наистина ли вярваше, че единствен се е сблъскал с най-лошото, което може да си представи? В сравнение с младия проповедник дори беше в много по-изгодно положение. През последните часове животът му се беше превърнал в купчина развалини, които никоя сила на този свят не можеше отново да залепи, но това беше нищо в сравнение с мъките на духовника. Той не само беше преживял най-лошото, което можеше да си представи, беше направил най-лошото, на което беше способен. Бе убил човек. Нямаше никакво значение дали е било самозащита, умишлено или неволно. Беше отнел човешки живот, а за човек като него това беше престъпление от такава величина, че ужасът, който Бренер изпита при тази мисъл, сигурно не отразяваше и частица от действителността.

— Какво чакате?! — отново попита Салид. Гласът му беше все така нетърпелив, но в тона се усещаше и известна несигурност. Може би не знаеше какво става с Йоханес, но трябваше да е сляп, за да не разбере, че нещо все пак става.

Бренер повтори успокоителния си жест, обърна се към Йоханес и протегна ръка към него.

Измина повече от секунда, преди проповедникът да реагира. Присви очи, погледна протегнатата ръка на Бренер и едва доловимо поклати глава. Не в знак на отказ, а по-скоро искаше да покаже, че не знае какво трябва да направи с предлаганата помощ.

— Елате! — тихичко рече Бренер. — Ще ви помогна.

Йоханес отново не реагира веднага. Бренер нямаше да се изненада, ако беше тръснал глава и беше хукнал обратно. Но в следващия миг Йоханес колебливо протегна своята ръка и хвана тази на Бренер. Послушно се покатери върху колата и продължиха пътя си.

Когато Бренер се обърна към Салид, картината на улицата коренно се беше променила, макар че всичко бе продължило само няколко секунди. Пред тях имаше още три оголени автомобила, стоящи само на джантите си — една пожарникарска кола и две линейки, а по-нататък, в далечината се виждаха още, но никъде не се забелязваха хора. Улицата блестеше пуста. С изключение на тях тримата единствените други живи същества бяха миниатюрните многокраки насекоми с лъскави крила и черни жила. Салид отвори уста да каже нещо, но не успя.

Още не беше свършило. Мракът, от който избягаха, ги последва отново: наоколо изгаснаха светлините.