Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (91)

Среща между разни познати

Биби-Люпен, от когото чакаха да каже, щом влезе: „Той е!…“, се спря изненадан. Той не можа да познае лицето на своя клиент в това надупчено от едра шарка лице. Колебанието му порази съдията.

— Има неговия ръст и неговото телосложение — каза агентът. — О, ти си, Жак Колен — продължи той, вглеждайки се в очите и във формата на челото и ушите. — Има неща, които не могат да се променят… Той е, господин Камюзо, няма съмнение… Жак има белег от рана, причинена от нож, на лявата ръка, накарайте го да свали редингота си и ще го видите…

Жак Колен трябваше отново да свали редингота си. Биби-Люпен нави нагоре ръкава на ризата му и показа белега.

— Това е от куршум — отговори дон Карлос Ерера, — ето и други белези.

— Ах! Това е неговият глас! — извика Биби-Люпен.

— Увереността ви е обикновено сведение, но не и доказателство — каза следователят.

— Зная — отвърна смирено Биби-Люпен, — аз обаче ще ви намеря и други свидетели. Тук е една от пансионерките на дома Воке… — добави той, вглеждайки се в Колен.

По кроткото лице, което последният си бе нагласил, не трепна нищо.

— Доведете тази жена — каза рязко господин Камюзо, чието недоволство пролича въпреки привидното безстрастие.

Това бе забелязано от Жак Колен, който малко разчиташе на симпатии от страна на своя следовател; той изпадна в униние вследствие на тревожните размисли, на които се отдаде, търсейки причината му.

Разсилният въведе госпожа Поаре, чието неочаквано появяване предизвика леко потреперване у каторжника, но то не бе забелязано от съдията, който като че ли вече имаше становище.

— Името ви? — запита Камюзо, пристъпвайки към изпълнение на формалностите, с които се започват всички разпити и всички показания.

Госпожа Поаре, дребничка старица, бяла и сбръчкана като варени телешки гърди и облечена в рокля от тъмносиня коприна, заяви, че се нарича Кристин-Мишел Мишоно, съпруга на господин Поаре, петдесетгодишна, родена в Париж, живееща на ъгъла на улица Пул и улица Пост; занимавала се с даване на мебелирани стаи под наем.

— Вие сте живели, госпожо, през 1818 и 1819 година в един семеен пансион, държан от някоя си госпожа Воке — каза съдията.

— Да, господине, там се запознах с господин Поаре, пенсионер, който ми стана съпруг и когото от една година гледам на легло… горкият човек! Много е болен… Ето защо не бих могла да отсъствувам дълго от къщи…

— Тогава в този пансион е имало и някой си Вотрен… — продължи следователят.

— А, господине, това е цяла история, той бе страшен каторжник…

— Помогнали сте за арестуването му…

— Това не е вярно…

— Намирате се пред правосъдието, внимавайте — каза съдията строго.

Госпожа Поаре не отговори.

— Напрегнете паметта си! — продължи Камюзо. — Спомняте ли си добре този човек?… Бихте ли го познали?

— Мисля, че да.

— Този ли е?… — запита съдията.

Госпожа Поаре сложи очилата си и загледа абат Карлос Ерера.

— Същите широки плещи, неговият ръст, но не… да… Господин съдия — каза тя, — ако мога да видя голи гърдите му, веднага бих го познала. (Виж „Дядо Горио“.)

Въпреки сериозността на задълженията им съдията и писарят му не можаха да удържат смеха си; Жак Колен също се развесели, но по-сдържано. Обвиняемият бе все още без редингота, който преди малко Биби-Люпен го бе накарал да съблече; по един знак на следователя той разтвори любезно ризата си.

— Това са неговите косми по гърдите; но са станали сиви, господин Вотрен! — възкликна госпожа Поаре.