Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (123)

Хитрост срещу хитрост

— Как попаднахте тук, господин абат? — обърна се младият събеседник на Фил-дьо-Соа към Жак Колен.

— О, по погрешка — отговори той, оглеждайки младежа от добро семейство. — Намериха ме в дома на една куртизанка, която току-що бяха обрали. Установи се, че се е самоубила; но авторите на кражбата, които навярно са слугите, не са още задържани.

— Та заради тази ли кражба се обеси младият човек?…

— Горкият младеж навярно не е можал да понесе мисълта, че е опозорен от несправедливото затваряне — отвърна Тромп-ла-Мор, поглеждайки към небето.

— Да — отговори младият човек, — пуснаха го на свобода, когато той се бе самоубил, какъв късмет!

— Само невинните си засичат така въображението — каза Жак Колен. — Забележете, че кражбата е била извършена в негова вреда.

— А за каква сума става дума? — запита дълбокомисленият и хитър Фил-дьо-Соа.

— За седемстотин и петдесет хиляди франка — отговори кротко Жак Колен.

Тримата каторжници се спогледаха и се оттеглиха от групата на затворниците, струпали се около мнимия духовник.

— Той е обрал мазето на момичето — каза Фил-дьо-Соа на ухото на Льо Бифон. — А нас искаха да ни изплашат за нашите монети!

— Той ще си остане шефът на големите джебчии — отговори Ла Пурай. — Парите ни не са хвръкнали.

Ла Пурай търсеше човек, на когото да се довери, затова имаше интерес Жак Колен да излезе честен. А в затвора най-много вярват на това, на което се надяват!

— Обзалагам се, че ще преметне главния прокурор и ще спаси приятеля си — каза Фил-дьо-Соа.

— Ако успее — добави Льо Бифон, — няма да го смятам съвсем за господ, но както твърдят, сигурно е изпушил лула с дявола.

— Чу ли го, като извика: „Дяволът ме изостави!“ — забеляза Фил-дьо-Соа.

— Ах — извика Ла Пурай, — да спаси главата ми, какъв живот бих си карал с моята част от парите и с откраднатото злато, което съм скрил!

— Следвай нарежданията му — каза Фил-дьо-Соа.

— Подиграваш ли се? — запита Ла Пурай, като гледаше другаря си.

— Ама че си прост, скоро ще те осъдят на смърт. Ти нямаш друга врата за отваряне, за да останеш на краката си и да похапнеш, да попийнеш, да пооткраднеш — възрази Льо Бифон, — трябва само да му подадеш гърба си.

— Добре го каза — допълни Ла Пурай, — значи, нито един от вас няма да го издаде или ще ви взема там, където отивам…

— И виж, че го направил, както ги приказва! — възкликна Фил-дьо-Соа.

И най-неподатливите за симпатия спрямо тези странни хора могат да си представят душевното състояние на Жак Колен, който се намираше между трупа на идола, обожаван от него цели пет часа през нощта, и близката смърт на бившия му другар по верига, бъдещия труп на младия корсиканец Теодор. Дори и само за да види този нещастник, той трябваше да разгърне необичайна ловкост; а да го спаси, щеше да бъде чудо! Той обаче замисляше вече нещо.

За да се разбере какво щеше да опита Жак Колен, трябва да отбележим, че убийците, крадците и изобщо населяващите каторгите, не са толкова страшни, колкото се счита. С някои редки изключения, всички тези хора са подлеци, навярно поради непрекъснатия страх, който гложди сърцата им. Тъй като способностите им са непрекъснато насочени към грабеж, а изпълнението на един обир изисква да се вложат всички жизнени сили, бърза мисъл, еднакво подвижна като тялото, и внимание, което изхабява цялата им вътрешна устойчивост, извън тези буйни прояви на волята те не проявяват много ум по същите причини, заради които певицата или танцьорът падат изтощени след някоя трудна стъпка или след някой от онези страшни дуети, каквито съвременните композитори налагат на публиката. Злосторниците са всъщност дотолкова лишени от здрав разум или потиснати от страха, че се превръщат в истински деца. Понеже са доверчиви до крайност, хващат се на въдицата и на най-простата хитрост. След като сполучат в някоя работа, изпадат в такова състояние на изнуреност, че веднага се отдават на разврат, напиват се с вино и напитки и се хвърлят яростно в обятията на жените си, та като изгубят силите и разсъдъка си, да намерят там спокойствие и забрава за престъплението. При такива положения те са във властта на полицията. Арестуват ли ги, са като слепи, загубват ума и дума и чувствуват такава потребност от надежда, че вярват на всичко, така че не съществува глупост, която да не ги накараш да извършат! Един пример ще обясни докъде стига глупостта на затворения престъпник. Наскоро Биби-Люпен получи признанията на един деветнадесетгодишен убиец, уверявайки го, че никога не екзекутират малолетни. Прехвърлили момчето в „Консиержри“, за да бъде съдено, а когато молбата му за милост била отхвърлена, страшният агент отишъл да го види.

— Сигурен ли си, че нямаш двадесет години?… — запитал го той.

— Да, на деветнадесет години и половина съм — отговорил съвсем спокойно убиецът.

— Е, добре — отговорил Биби-Люпен, — можеш да бъдеш спокоен, никога няма да станеш на двадесет…

— А защо?

— Ами защото ще бъдеш обезглавен след три дни — отвърнал началникът на обществената безопасност.

Убиецът, който продължавал да вярва, дори и след присъдата, че малолетни не се екзекутирват, паднал като счупено яйце.

Тези хора, които са толкова жестоки заради необходимостта да премахнат уликите (защото те убиват само за да се отърват от свидетели и това е, едно от основанията, изтъквани от онези, които искат да бъде премахнато смъртното наказание); тези исполини на ловкостта, на сръчността, у които умението на ръката, бързината на погледа и сетивата са упражнени като при диваците, стават герои на злото в самия театър на подвизите. Не само че като се извърши престъплението, започват трудности за тях — защото затъпяват толкова от необходимостта да скрият откраднатата плячка, колкото и от бедността, но остават и без сили, също като току-що родила жена. Пълни с енергия дотолкова, че да се изплашиш от намеренията им, след успеха те са като деца. С една дума, имат прояви като на дивите зверове, които, ако са преяли, могат лесно да бъдат убити. В затвора тези особени мъже са като всички хора с преструвките си и с дискретността си, която отстъпва само в последния момент, когато са вече сломени и изтерзани от продължителния престой там.

Сега може да се разбере защо тримата каторжници, вместо да погубят шефа си, поискаха да му помогнат; те се възхитиха от него, смятайки, че той е собственикът на откраднатите седемстотин и петдесет хиляди франка, тъй като видяха, че макар и затворен в „Консиержри“, е спокоен и повярваха, че е способен да ги вземе под закрилата си.