Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (56)

Сбогуване

На другия ден, в часа, когато излязлата от банята куртизанка отново си лягаше, пристигна приятелката й.

— Двата бисера са у мене! — каза Вал-Нобл.

— Я да видя! — отвърна Естер, повдигна се и опря красивия си лакът на украсената с дантели възглавница.

Госпожа дю Вал-Нобл подаде на приятелката си нещо прилично на две черни зърна френско грозде. Баронът бе подарил на Естер две хрътки от някаква прочута порода, която един ден ще вземе името на великия поет, който на времето ги бе въвел на мода; ето защо, горда, че ги притежава, куртизанката бе запазила имената на прадедите им: Ромео и Жулиета. Не е нужно да казваме колко бяха мили, бели и изящни тези животни, чиито нрави имаха нещо от английската сдържаност, и колко подхождаха на жилището на Естер; тя повика Ромео и Ромео изтича с гъвкавите си, тънки и толкова устойчиви и силни крака, че бихте ги взели за стоманени пръчки; той погледна господарката си. За да привлече вниманието му, тя направи движение, като че ли му хвърля едно от двете мъниста.

— Името му го обрича на такава смърт!… — каза Естер и хвърли мънистото, което Ромео разчупи със зъби.

Кучето не издаде никакъв звук, само се завъртя и падна мъртво. Това стана, преди още Естер да довърши прощалната си фраза.

— Ах, божичко! — извика госпожа дю Вал-Нобл.

— Ти си с файтон — отнеси животното — каза Естер. — Тук смъртта му ще предизвика скандал; аз съм ти го дала, а ти си го загубила, така кажи на всички. Побързай, тази вечер ще получиш петдесетте хиляди франка.

Това бе казано така спокойно и с толкова съвършена куртизанска безчувственост, че госпожа дю Вал-Нобл възкликна:

— Ти наистина си нашата кралица!

— Ела рано тази вечер и гледай да си хубава!…

В пет часа вечерта Естер се нагласи като булка. Тя облече дантелената рокля върху бяла сатенена фуста, сложи бял колан и обувки от бял сатен, а на красивите си рамене — шал с бяла бродерия. В косите си втъкна бели естествени камелии като на млада девойка. На врата й имаше перлена огърлица за тридесет хиляди франка — подарък от Нюсенжан. Макар че бе готова още в шест часа, тя забрани да влизат при нея, дори и Нюсенжан. Само Йороп знаеше, че в спалнята й ще дойде Люсиен. Той пристигна в седем часа и Йороп намери начин да го въведе при госпожата, без никой да разбере.

Като я видя, Люсиен си каза: „Защо ли не отида да живея с нея в Рюбампре, далеч от всички, и никога да не се върна в Париж?… Получил съм вече предварително пет години от живота й, а това скъпо същество е от хората, които остават верни на себе си!… А и къде бих могъл да намеря такова съвършенство?“

— Приятелю, вие бяхте като бог за мене, благословете ме… — каза Естер и коленичи на една възглавничка пред Люсиен.

Люсиен поиска да я вдигне и да я целуне с думите: „Каква е тази шега, скъпа моя любов?“ Той понечи да я прегърне през кръста, но тя се изтръгна с движение, изобразяващо почтителност и ужас.

— Не съм достойна вече за теб, скъпи Люсиен — каза тя и от очите й рукнаха сълзи, — умолявам те, дай ми благословията си и ми се закълни, че ще направиш дарение за две легла в болницата. Няма нужда от молитви в църквата, бог ще ми прости само ако аз му се помоля… Прекалено много те обичах, скъпи мой. Кажи ми сега, че си бил щастлив с мене и че ще мислиш понякога за мен… кажи!

Люсиен долови толкова тържествена откровеност у Естер, че застана замислен.

— Ти искаш да се самоубиеш! — каза той най-после с глас, проникнат от дълбок размисъл.

— Не, скъпи мой, но днес умира чистата, целомъдрена и любеща жена, която ти принадлежа… И аз много се боя да не умра от мъка.

— Горкото дете!… А, чакай! От два дена правя големи усилия и най-после успях да се свържа с Клотилд — каза Люсиен.

— Отново Клотилд!… — рече Естер със сдържана ярост.

— Да — продължи той, — писахме си… Тя заминава във вторник сутринта, но във Фонтенбло, по пътя за Италия ще се срещнем с нея…

— Ах, така… но какви жени търсите всички вие за съпруги?… Плоски като дъски ли?… — извика горката Естер. — Ако имах седем или осем милиона, щеше ли да се ожениш за мене?

— Какво дете си ти! Точно щях да ти кажа, че ако всичко бе свършено за мене, не бих искал друга жена освен теб…

Естер наведе глава, за да не види той побледнялото й лице и сълзите, които избърса.

— Обичаш ли ме? — запита тя, загледана в Люсиен с дълбока болка. — Добре! Давам ти благословията си. Гледай да не се изложиш, мини през тайната вратичка и се дръж, като че ли си влязъл отвън направо в салона. Целуни ме по челото — добави тя. После прегърна Люсиен, притисна го страстно до сърцето си и му каза: — Излез!… Излез… иначе ще продължа да живея.

Когато умиращата се появи в салона, понесе се вик на възторг. Очите на Естер отразяваха безкрайността, в която, щом ги погледне, човешката душа пропада. Камелиите изпъкваха още по-ярко в синкавочерната прекрасна коса. С една дума, тази самоотвержена девойка постигна желанието си. Тя нямаше съперници. Появи се като образ на необуздан разкош сред неговите творения. Тя блестеше с остроумието си. Нареди да поднесат вечерята със сдържаната и спокойна властност на Абнек по време на концерти в консерваторията, където най-добрите европейски музиканти достигат най-високо съвършенство, изпълнявайки Моцарт и Бетховен. Забелязваше обаче с ужас, че Нюсенжан яде малко, не пие и се държи като стопанин на този дом. В полунощ никой не беше на себе си. Изпочупиха чашите, за да не се употребяват повече. Две завеси от пекинска тъкан бяха скъсани. За пръв път в живота си Биксиу се напи. Никой не можеше да се задържи прав и тъй като жените бяха изпозаспали по диваните, сътрапезниците не можеха да осъществят предварително намислената от тях шега да заведат Естер и Нюсенжан в спалнята, наредени в две редици със свещници в ръка и с арията „Buona sera“ от „Севилският бръснар“. Само Нюсежан предложи ръката си на Естер. Макар и пиян, Биксиу, който ги видя, има все пак сили да каже като Риварол по повод последната женитба на херцог дьо Ришельо:

— Би трябвало да се предупреди префектът на полицията… тук ще се извърши злодеяние…

Подигравчията мислеше, че се шегува, а излезе пророк.