Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (134)

Неизвестният и всесилен Корантен

Време бе за тази буржоазка да си тръгне. Херцог дьо Шолийо, един от приближените на краля, я срещна на външните стълби.

— Анри — извика херцог дьо Гранлийо, като чу, че лакеят съобщава за пристигането на приятеля му, — моля ти се, тичай в двореца и говори с краля, ето за какво става дума… — И той отведе херцога до прозореца, където вече бе говорил с лекомислената и изящна Диан.

От време на време херцог дьо Шолийо поглеждаше крадешком към тази лудетина, която отговаряше на скритите му погледи, макар че разговаряше с набожната херцогиня и слушаше упреците й.

— Скъпо дете — каза най-сетне херцог дьо Гранлийо, като свърши разговора насаме, — бъдете по-разумна! Слушайте! — добави той, като улови ръцете на Диан. — Научете се да пазите благоприличие, не се излагайте, не пишете никога писма! Писмата, скъпа моя, са станали причина за толкова лични нещастия, колкото и за обществени беди… Онова, което би могло да се прости на момиче като Клотилд, влюбено за първи път, е неизвинително за…

— … стар гренадир, който е влизал в бой! — каза херцогинята и направи муцунка на херцога. Тази мимика, както и шегата предизвикаха усмивки по отчаяните лица на двамата херцози и дори на набожната херцогиня. — Вече четири години не съм писала любовни писъмца!… Спасени ли сме? — запита Диан, като криеше зад детинщините дълбокото си безпокойство.

— Не още — отговори херцог дьо Шолийо, — защото не знаете колко трудно е да се извърши произвол. За един конституционен крал това е нещо като изневярата за омъжената жена. То е изневяра за него.

— Негова слабост! — каза херцог дьо Гранлийо.

— Забранен плод! — допълни засмяно Диан. — О, как бих искала да съм правителство; защото нямам вече от тия плодове, всичко съм изяла.

— О! Скъпа! Скъпа! — каза набожната херцогиня. — Много далеч отивате.

Чувайки трясъка на кола, спряла бързо пред външното стълбище, двамата херцози се поклониха пред дамите и отидоха в кабинета на херцог дьо Гранлийо, където бе въведен жителят на улица Оноре-Шьовалие, не друг, а самият началник на контраполицията на двореца, на политическата полиция — неизвестният и всесилен Корантен.

— Заповядайте, заповядайте, господин дьо Сен-Дьони — покани го херцог дьо Гранлийо.

Изненадан, че херцогът си спомня толкова добре за него, Корантен се поклони дълбоко пред двамата велможи и мина пред тях.

— Става дума пак за същото лице или за нещо във връзка с него, драги господине — каза херцог дьо Гранлийо.

— Но нали той е мъртъв — каза Корантен.

— Остава другарят му — забеляза херцог дьо Шолийо, — опасен другар.

— Каторжникът Жак Колен! — добави Корантен.

— Говори, Фердинан — каза херцог дьо Шолийо на бившия посланик.

— Този нещастник е опасен — започна херцог дьо Гранлийо, — защото с цел за изнудване се е добрал до писмата, писани от госпожи дьо Серизи и дьо Мофриньоз до неговото изчадие Люсиен Шардрн. Изглежда, че у младия човек е било система да изтръгва от жените страстни писма в отговор на неговите: казват, че и госпожица дьо Гранлийо също му била писала, опасяваме се от това, по нищо сигурно не знаем, тя е на път…

— Младежът не беше способен на такива колекции… — отговори Корантен. — Това е предпазна мярка, взета от абат Карлос Ерера!

Корантен се облегна в креслото, в което седеше, и се замисли. „Пари — казваше си той. — Този човек има повече пари от нас. Естер Гобсек му стана примамка да спечели два милиона в блатото от златни монети, наречено «Нюсенжан».“

— Господа, наредете да ми се дадат пълномощия от съответните лица и аз ще ви отърва от този човек!…

— А… писмата? — запита херцог дьо Гранлийо.

— Слушайте, господа — продължи Корантен, като стана и показа разпаленото си лисиче лице. Той сложи ръце в джобовете на дългия си чер вълнен панталон. (Този голям актьор в историческата драма на нашето време бе сложил само жилетка и редингот и не бе имал време да смени панталоните си от сутринта, но знаеше чудесно колко са признателни силните на деня за бързината, проявена при определени обстоятелства.) После закрачи назад-напред из кабинета като близък човек и започна да разсъждава на глас, сякаш беше сам:

— Той е каторжник, можем да го хвърлим без съд в карцера в Бисетр, без никаква възможност да се свързва с външния свят, и да го оставим да пукне там… Възможно е обаче, предвиждайки такова нещо, да е дал нареждания на съучастниците си!

— Но той и тук е сам в килия — каза херцог дьо Гранлийо, — и то още от случайното му залавяне при онова момиче.

— Съществуват ли единични килии за такива типове като него? — отвърна Корантен. — Той е силен като… като мен!

„Какво да правим?“ — запитаха се с поглед двамата херцози.

— Можем веднага да върнем този престъпник в каторгата… В Рошфор ще умре след шест месеца! О, няма да има престъпление! — добави той в отговор на едно движение на херцог дьо Гранлийо. — Какво искате? Каторжникът не може да издържи повече от шест месеца на горещото лято, когато го задължават да работи сред вонящите изпарения на река Шарант. Но това е приемливо само в случай, че нашият човек не е взел мерки за писмата. Ако се пази от противниците си — а това е вероятно, — трябва да открием какви мерки е взел. Ако оня, който държи писмата, е беден човек, може да бъде подкупен… значи, трябва да накараме Жак Колен да се разбъбре! Какъв двубой! В него ще бъде победен. По-добре би било да се купят тези писма в замяна на други… на писма за помилване… и да се остави тоя човек на мое разположение. Жак Костен е единственият, който може да работи на мое място, след като нещастният Контансон и скъпият Пейрад не са вече живи. Жак Колен уби тези двама несравними шпиони, сякаш за да направи място за себе си. Виждате, господа, че трябва да ми дадете пълна свобода на действие. Жак Колен е в „Консиержри“. Аз отивам при господин дьо Гранвил в прокуратурата. А вие изпратете някое доверено лице, което да ме намери там; трябва ми или писмо, което да покаже на господин дьо Гранвил, който нищо не знае за мене (а това писмо аз ще го връча на министър-председателя), или някой много влиятелен човек, с когото да разговарям… Имате половин час на разположение, защото ми е нужен около половин час, за да се облека, тоест да стана такъв, какъвто трябва да бъда в очите на господин главния прокурор.

— Господине — каза херцог дьо Шолийо, — познавам отличното ви умение, затова отговорете ми само с „да“ или „не“. Отговаряте ли за успеха?

— Да, ако имам неограничени права и ако ми дадете честна дума, че никога няма да ме разпитвате по този въпрос. Планът ми е готов.

Този зловещ отговор предизвика у двамата велможи леко потръпване.

— Добре, господине! — отговори херцог дьо Шолийо. — Ще прехвърлите тази история за сметка на задачите, с които обикновено се занимавате.

Корантен се поклони пред двамата херцози и излезе.

Анри дьо Льононкур, за когото Фердинан дьо Гранлийо бе наредил да държат готова една кола, отиде веднага при краля, когото той можеше да вижда по всяко време поради поста си.

Така сплелите се различни интереси на горния и на долния край на обществото щяха да се срещнат до един в кабинета на главния прокурор, доведени там по необходимост от трима мъже: господин дьо Гранвил, представляващ правосъдието; Корантен — представляващ интересите на семейството, и страшният им противник Жак Колен — олицетворение на общественото зло с неговата първобитна сила.

Какъв двубой между правосъдието и самовластието, обединили се срещу каторгата и нейните хитрости! Каторгата, този символ на дързостта, унищожителка на пресметливостта и на мъдруването, за която всички средства са добри, която не е лицемерна като произвола и олицетворява в най-уродливата й форма заинтересуваността на прегладнелия стомах, кръвопиещия и стремителен протест на глада! Нападение и отбрана! Двубой между кражбата и собствеността! Постановка във възможно най-тясното поле на действие на страшния проблем за човека в обществото и в природното му състояние. Това бе, с една дума, страхотно и живо изображение на антиобществените компромиси, извършвани от прекалено слабите представители на властта с дръзки бунтовници.