Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (63)

Изолираният излиза победител

И така, макар и сам в колата, Тромп-ла-Мор разчиташе на умната и безрезервна преданост на Азѝ — негова дясна ръка, а може би и на Пакар — лявата му ръка, когото се надяваше да намери готов да му се подчинява, щом този негов грижлив помощник сложеше на сигурно място откраднатите седемстотин и петдесет хиляди франка. Това беше причината за свръхчовешкото внимание, с което той разглеждаше всичко по пътя. Странно нещо! Тази надежда щеше да бъде изцяло задоволена.

Двете здрави стени на аркадата Сен-Жан бяха покрити на височина от шест стъпки с постоянен пласт кал — пръски от вадичката; по онова време минувачите можеха да се вардят от непрекъснатия поток коли и от „ритниците“, както ги наричаха, на каруците само чрез крайпътните камъни, които отдавна бяха изпочупени от спиците на колелата. Не един път каруцата на някой каменар бе смачквала невнимателните хора. Такъв бе Париж дълго време, и то в много квартали. Тази подробност може да обясни колко бе тясна аркадата Сен-Жан и колко бе лесно да стане задръстване при нея. Достатъчно бе откъм площад Грев да влезе един файтон и някоя търговка-зеленчукопродавачка да натика натоварената си с ябълки количка откъм улица Мартроа, и третата пристигнала кола щеше да причини задръстване. Минувачите се спасяваха в ужас и търсеха някакъв крайпътен камък, който да ги предпази от досега с някогашните спици, чиято дължина бе толкова неимоверна, че трябваше да излезе закон, за да я намалят. Когато затворническата кола пристигна, аркадата бе задръстена от една зеленчукопродавачка, чийто образ става още по-интересен и поради това, че въпреки растящия брой на дюкянчетата за зеленчуци и плодове в Париж все пак се срещат такива екземпляри. Тя бе толкова характерна, че пазителите на реда в града (в случай че имаше вече такава институция) щяха да я оставят да се движи, без да й поискат разрешително, независимо от зловещото й лице, което просто лъхаше на престъпност. Изпод грозната, парцалива памучна забрадка на квадрати стърчаха неприбрани кичури коси, остри като глиганова четина. Червената й набръчкана шия бе отвратителна, а кърпата около врата не прикриваше съвсем загрубялата от слънцето, праха и мръсотията кожа. Роклята бе на долепени една до друга кръпки. Обувките се кривяха, като че ли се подиграваха на надупченото като роклята лице. А каква престилка имаше на корема си!… По-мръсна от превръзка на рана. Тази пътуваща зловонна дрипа сигурно дразнеше обонянието на деликатните хора на десет крачки разстояние. Ръцете й сякаш бяха прибрали сто жътви. Тя или се връщаше от някакво нощно сборище на вещици в Германия, или излизаше от просешки приют. И какъв поглед имаше!… Какъв дързък ум, какъв живот в него, когато магнетичните лъчи от тези очи се срещнаха с очите на Жак Колен, за да споделят с тях нещо!

— Отстрани се от пътя ми, старо развъдище на въшки!… — извика кочияшът с прегракнал глас.

— Гледай да не ме смажеш, пратеник на гилотината — отвърна тя, — твоята стока не струва колкото моята.

Но докато се мъчеше да се завре между два крайпътни камъка, за да му направи място да мине, търговката задръсти пътя колкото време й трябваше, за да осъществи плана си.

„О, Азѝ! — каза си Жак Колен, който веднага позна съучастницата си. — Всичко е наред!“

Кочияшът и Азѝ продължаваха да си разменят любезности, а през това време колите се трупаха по улица Мартроа.

— Ahé!… pecairé fermati. Souni lá Vedrem!… — възкликна старата Азѝ с онези американски интонации, свойствени на уличните търговки, които така преиначават думите си, че ги превръщат в звукоподражателни, разбираеми само от парижаните.

В уличния шум и сред виковете на надошлите наоколо кочияши никой не можеше да обърне внимание на някакъв дивашки крясък, издаден като че ли от търговката. Но разбираем само за Жак Колен, този условен език, съставен от развален италиански и провансалски, донасяше до ушите му следните потресаващи думи:

— Хванали са твоето нещастно момче, но аз бдя над вас. Пак ще ме видиш…

Сред безкрайната радост, причинена от победата му над правосъдието, защото той се надяваше, че ще може да поддържа връзки с външния свят, Жак Колен получи удар, който би убил всеки друг човек.

„Люсиен е арестуван!“ — каза си той и едва не припадна.

Тази новина бе за него по-ужасна, отколкото ако, в случай че го осъдят на смърт, молбата му за помилване бъдеше отхвърлена.