Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (52)

Един от хилядите капани на Корантен

Люсиен не бе изпитвал никога толкова дълбоко вълнение, както в деня, когато в „Ла Вербьори“ сравни своята участ с живота на зет си. Пред погледа на двамата парижани щеше да се открие същата картина, поразила преди няколко месеца Люсиен. Тук от всичко лъхаше спокойствие и изобилие. В часа, когато двамата чужденци щяха да пристигнат, в гостната на имението се бяха събрали петима души: свещеникът в Марсак, млад, двадесет и пет годишен мъж, станал по молба на госпожа Сешар възпитател на сина й Люсиен: местният лекар, господин Марон, кметът и един стар полковник в оставка, който отглеждаше рози в малко имение срещу „Ла Вербьори“, от другата страна на пътя. Зиме тези хора идваха всяка вечер да изиграят по някоя невинна партия белот с жетони по един сантим, да вземат вестници и да донесат други, които бяха вече прочели. Когато господин и госпожа Сешар купиха „Ла Вербьори“ — хубава къща, построена от бял пясъчник и покрита с тъмносиви плочи, — около нея имаше за отмора само една градинка от два арпана. С времето хубавата госпожа Сешар бе вложила в нея спестяванията си и бе разширила градината до една рекичка, жертвувайки лозята, които купуваше и превръщаше в зелени площи и терени с дървета и храсти. В тоя момент заобиколена с малък парк от около двадесет арпана и оградена със стени, „Ла Вербьори“ минаваше за най-голямото имение в околността. Къщата на покойния Сешар и пристройките към нея се използуваха вече само за обработването на двадесетте и няколко арпана лозя, които беше оставил освен петте чифлика, чийто добив възлизаше на около шест хиляди франка, и десетте арпана ливади от другата страна на рекичката, срещу „Ла Вербьори“; госпожа Сешар смяташе да ги включи и тях в парка през следната година. В околностите бяха вече започнали да наричат „Ла Вербьори“ „замъка“, а Ев Сешар — „господарката от Марсак“. В задоволяването на суетата си Люсиен просто бе подражавал на селяните и на лозарите. Разправяха, че Куртоа, собственик на мелница, живописно разположена на няколко изстрела от ливадите на „Ла Вербьори“, бил в преговори с госпожа Сешар за закупуването на имота му. Тази вероятна придобивка щеше да придаде на „Ла Вербьори“ окончателния вид на първокласно имение в департамента. Госпожа Сешар, която вършеше много добрини, при това не само с разбиране, но и с благородство, бе и обичана, и уважавана. Нейната прелестна хубост бе стигнала тогава до пълния си разцвет. Макар че бе на около двадесет и шест години, тя бе запазила девическата си свежест, тъй като се радваше на покоя и изобилието, присъщи на живота на село. Все още влюбена в мъжа си, тя уважаваше в него даровития човек, достатъчно скромен, за да се откаже от шума на славата; най-сетне, за да завършим портрета й, може би ще е достатъчно да кажем, че през целия й живот сърцето й не бе туптяло нито веднъж за нещо друго освен за децата и мъжа й. Ясно е, че данъкът, плащан от това семейство на нещастието, бе дълбоката мъка, причинена от живота на Люсиен; Ев Сешар чувствуваше, че в него се крият потайни неща и се боеше от тях, още повече, че по време на последното си посещение Люсиен прекратяваше сухо всеки разпит на сестра си с думите, че честолюбивите хора дават сметка за способите си само пред себе си. За шест години Люсиен бе видял сестра си три пъти и не й бе писал повече от шест писма. Първото му посещение в „Ла Вербьори“ стана при смъртта на майка му, а последното имаше за цел да поиска една услуга — онази лъжа, толкова необходима за замислите му. Това даде повод за сериозна разпра между господин и госпожа Сешар и техния брат, която породи ужасни съмнения в спокойния им и почтен живот.

Къщата бе подновена и отвън, и отвътре и без да бъде разкошна, бе уютна. Бегъл поглед в салона, където в този момент се намираха гостите, може да даде представа за това. Хубавият килим от Обюсон, сивите памучни четворно тъкани драперии, обшити със зелена коприна, тапетите, възпроизвеждащи гората в Спа, махагоновото канапе с дърворезба, покрито със сив кашмирен плат със зелени ширити, поставките, пълни с цветя въпреки зимата, представляваха приятна гледка за окото. В зелените копринени пердета на прозорците, по украсата на камината, в рамките на огледалата липсваше оня фалшив провинциален вкус, който всичко разваля. С една дума, и най-малките, но изящни подробности, чистотата — всичко даваше отмора на душата и окото благодарение на онази особена поетичност, която любещата и умна жена може и трябва да внесе в дома си.

Още в траур заради бащата, госпожа Сешар бродираше до огъня едно килимче заедно с госпожа Колб, икономката, на която тя разчиташе за всичко в домашната работа. Точно когато кабриолетът стигна до първата къща на Марсак, към обичайното общество в „Ла Вербьори“ се присъедини и Куртоа, мелничарят; той бе вдовец, искаше му се да не работи вече и много се надяваше да продаде имота си, на който госпожа Сешар, изглежда, държеше и Куртоа знаеше защо.

— Някакъв кабриолет спира тук! — каза той, като чу шума от колата. — По дрънкането може да се предположи, че е тукашен…

— Сигурно Постел и жена му идват за мене — рече лекарят.

— Не — възрази Куртоа, — кабриолетът идва откъм Манл.

— Коспошо — каза влезлият Колб (едър и дебел елзасец), — етин атфокат от Париш желае та раскофаря сас коспошата.

— Адвокат ли?… — възкликна Сешар. — Стомахът ме заболява само като чуя тази дума.

— Благодаря — каза Кашан, кметът на Марсак, който бе работил двадесет години като адвокат в Ангулем; на него някога бе възложено да предяви иск срещу Сешар.

— Моят Давид няма да се промени, все ще си остане недосетлив! — каза Ев усмихнато.

— Адвокат от Париж — продължи Куртоа, — значи, имате някакви сделки в Париж.

— Не — отвърна Ев.

— Брат ви е там — възрази Куртоа с усмивка.

— Дано не е нещо във връзка с наследството на стария Сешар — каза Кашан. — Човечецът вършеше някои съмнителни работи.

Корантен и Дервил влязоха, поздравиха присъствуващите и след като се представиха, пожелаха да разговарят насаме с госпожа Сешар и съпруга й.

— С удоволствие — каза Сешар. — По работа ли?

— Изключително във връзка с наследството на вашия баща — отговори Корантен.

— Разрешете в такъв случай на господин кмета, който е бивш адвокат от Ангулем, да присъствува на разговора.

— Вие ли сте господин Дервил?… — обърна се Кашан към Корантен.

— Не, господинът. — И Корантен посочи адвоката, който се поклони.

— И все пак — продължи Сешар — ние сме си свои, нямаме какво да крием от нашите съседи, затова няма защо да отиваме в кабинета ми, където не е отоплено… Ние живеем открито, пред всички…

— Но в живота на господин баща ви — забеляза Корантен — е имало някои тайни неща, които може би няма да ви е приятно да разгласявате.

— Да не е нещо, от което да се червим?… — запита ужасено Ев.

— А, не, младежки лудории — отвърна Корантен, нагласявайки най-хладнокръвно един от хилядите си капани. — Уважаемият ви баща ви е дарил с един по-голям брат…

— Ах, старият му вълк! — извика Куртоа. — Той май не ви обичаше, господин Сешар, та ви е запазил тази изненада, хитрецът му с хитрец… А, разбирам сега какво е искал да каже, като ми речеше: „Има да се чудите, като умра!“

— Успокойте се, господине — каза Корантен на Сешар, хвърляйки крадешком изпитателен поглед към Ев.

— Брат ли! — възкликна лекарят. — Ами че вашето наследство се разделя на две!…

Дервил се правеше, че разглежда красивите безименни гравюри, изложени но стените на салона.

— О, успокойте се, госпожо — каза Корантен, виждайки изненадата, изписана по хубавото лице на госпожа Сешар, — не става дума за друго, а за незаконородено дете. Правата на незаконороденото не са като на законно родените деца. Този син се намира в извънредно тежка бедност и има право на сума, съответна на размера на наследството… Милионите, които е оставил вашият баща…

При думата милиони в салона се чу вик на най-пълно единодушие. В този миг Дервил престана да разглежда гравюрите.

— Дядо Сешар и милиони?… — запита дебелият Куртоа. — Кой ви каза това? Някой селянин?

— Господине — намеси се Кашан, — вие не сте финансови органи, така че можем да ви кажем какво е положението…

— Бъдете спокоен — отговори Корантен, — давам ви честната си дума, че не се занимавам с данъци по имотното състояние.

Кашан, който бе накарал със знак всички да млъкнат, изрази с движение задоволството си.

— Господине — продължи Корантен, — дори да имаше само един милион, частта на този незаконороден син пак няма да е лоша. Ние не сме дошли да заведем дело срещу вас, а, напротив, да ви предложим да ни дадете сто хиляди франка, след което си тръгваме…

— Сто хиляди франка! — възкликна Кашан, прекъсвайки го. — Но, господине, дядо Сешар остави двадесет арпана лозя, пет малки чифлика, десет арпана ниви в Марсак и… нито грош!…

— Не бих искал за нищо в света да си служа с лъжа, господин Кашан — прекъсна го Давид Сешар, — най-малко в областта на материалните интереси… Господа — обърна се той към Корантен и Дервил, — баща ми ни остави освен тези имоти (Куртоа и Кашан напразно му правеха знаци, той продължи)… триста хиляди франка, с които размерът на наследството става около петстотин хиляди франка.

— Господин Кашан — обърна се към него Ев Сешар, — каква част се пада според закона на извънбрачното дете?…

— Госпожо — каза Корантен, — ние не сме турци, искаме от вас само да се закълнете пред тези господа, че от наследството на вашия свекър не сте взели повече от сто хиляди екю и ще успеем да се разберем…

— Дайте ми по-напред честна дума, че сте адвокат — каза бившият ангулемски адвокат на Дервил.

— Ето паспорта ми — отговори Дервил и му подаде един документ, сгънат на четири, — господинът не е инспектор по имотите, както бихте си помислили, успокоите се — добави той, — ние се интересуваме главно от истината по наследството Сешар и я научихме…

Дервил улови госпожа Ев за ръката и най-любезно я отведе в дъното на салона.

— Госпожо — каза й той тихо, — ако в тази работа не се засягаха честта и бъдещето на семейство Гранлийо, не бих се поддал на уловката, измислена от господина с лентичката; вие ще го извините, но се налагаше да открием лъжата, с която вашият брат е спечелил доверието на това благородно семейство. Гледайте сега да не оставите хората да повярват, че сте дали милион и двеста хиляди франка на брат си да купи земята на Рюбампре…

— Милион и двеста хиляди франка ли? — възкликна госпожа Сешар пребледняла. — А откъде ги е взел нещастникът?…

— Именно! — каза Дервил. — Страх ме е, че изворът на това богатство не е много чист.

Очите на Ев се насълзиха и гостите забелязаха това.

— Не е чудно да ви направихме голяма услуга — й каза Дервил, — като ви попречихме да се натопите в една лъжа, чиито последици могат да бъдат много опасни.

Дервил остави госпожа Сешар седнала, бледа, със сълзи по бузите; той се поклони и излезе.

— В Манл! — каза Корантен на момченцето, което караше кабриолета.

В нощния дилижанс от Бордо за Париж имаше едно място; Дервил помоли Корантен да го остави да се възползува от него, изтъквайки като предлог работата си; в себе си обаче той започна да се бои от спътника си, чиято дипломатическа ловкост и хладнокръвие му се сториха нещо привично. Корантен остана три дни в Манл, без да успее да замине; стана нужда да пише в Бордо и оттам да запази място за Париж, където успя да се завърне едва на деветия ден от заминаването си.

През това време Пейрад ходеше всяка сутрин в дома му в Паси или в Париж, за да разбере върнал ли се е. На осмия ден остави и на двата адреса по едно писмо, написано с техния шифър, в което обясняваше на приятеля си каква смърт го грози, отвличането на Лиди и ужасната участ, на която я обричаха враговете му.