Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (3)

Ла Торпий^[1]

Той проследи красивата двойка, мина пред нея, огледа я с проницателен поглед и се върна за голямо задоволство на всички тия завистливци, заинтересувани да узнаят откъде е дошла промяната в материалното състояние на Люсиен.

— Приятели — каза им Биксиу, — известен ви е успехът на господин дьо Рюбампре сред жените; жената бе някогашното „плъхче“ на де Люпо.

Една извратеност, забравена днес, но разпространена в началото на века, бе разкошът да имаш „плъхче“. Прякорът е вече остарял, но се е давал на десет-единадесет годишни деца, статисти в някой театър, най-често в Операта, подготвяни от развратниците за порока и безчестието. „Плъхчето“ било нещо като паж на сатаната, хлапе от женски пол, на което прощавали всякакви шеги. „Плъхчето“ можело всичко да си вземе; от него се пазели като от опасен звяр, но то внасяло в живота струя веселие, както някога в стара комедия скапеновци, сганареловци и фронтеновци. „Плъхчето“ струвало много скъпо: то не донасяло почести, нито принасяло полза и не създавало удоволствие. Модата на „плъхчетата“ минала толкова бързо, че днес малцина знаят за тази интимна подробност от светския живот преди Реставрацията до момента, в който неколцина писатели се заловиха с „плъхчетата“ като с нов сюжет.

— Как? Да не би, след като уби с любовта си Корали, Люсиен да ни е отнел Ла Торпий? — запита Блонде.

Като чу това име, маската с атлетическите форми направи неволно движение, което, макар и сдържано, не мина незабелязано за Растиняк.

— Не е възможно — отвърна Фино, — Ла Торпий няма пукната пара; Натан ми каза, че е заела хиляда франка от Флорин.

— Господа, моля ви се!… — намеси се Растиняк, мъчейки се да защити Люсиен срещу толкова отвратителни обвинения.

— Добре де — викна Верну, — бившият любовник на Корали, когото тя издържаше, да не би да е толкова превзет светец?…

— О, за мен хиляда франка са доказателство, че нашият приятел Люсиен живее с Ла Торпий — каза Биксиу.

— Каква непоправима загуба за цвета на литературата, науката, изкуството и политиката! — каза Блонде. — Ла Торпий е единствената проститутка, у която има заложби на красива куртизанка; не носи покварата на образованието: не знае нито да чете, нито да пише: тя щеше да ни разбере. Ние щяхме да дадем на нашето време един от онези великолепни аспазийски образи, без които не може да съществува нито една велика епоха. Вижте колко подхожда Дюбари на осемнадесети век, Нинон дьо Ланкло — на седемнадесети, Флора — на римската република, която тя направи своя наследница и с това наследство републиката изплати дълговете си! Какво щеше да бъде Хораций без Лидия, Тибул — без Делия, Катул — без Лесбия, Проперций — без Цинтия, Деметриус — без Ламия, станала причина за славата му?

— Като слушам Блонде да говори за Деметриус във фоайето на Операта, все едно, че чувам някой от „Деба“ — каза Биксиу на ухото на съседа си.

— А какво щеше да представлява империята на цезаровци без всичките тези царици — продължаваше Блонде. — Лайс и Родопа, това са Гърция и Египет. Впрочем те всички въплъщават поезията на своето време. Поезията, която липсва на Наполеон, тъй като историята за вдовицата на неговата велика армия е войнишка шега; тази поезия не липсва обаче на Революцията, която си имаше госпожа Талиен! Тъй като във Франция се надпреварват да царуват, сега у нас има вакантен престол! Ние всички можехме да създадем една кралица. Аз бих могъл да дам една леля на Ла Торпий, защото вън от всякакво съмнение е, че майка й е умряла на полето на безчестието; дю Тийе би й наел жилище, Лусто можеше да й наеме кола, Растиняк — лакеи, де Люпо — готвач, Фино можеше да й купи шапки (Фино не можа да не трепне, получавайки в упор тази хаплива забележка), Верну би могъл да й направи реклама, Биксиу да й съчини остроумни думички! Аристокрацията щеше да идва да се забавлява при нашата Нинон, у която, под страх от смъртоносни статии, щяхме да съберем и артистите. Нинон Втора щеше да бъде прекрасна по нахалството си и да поразява с разкоша си. Тя щеше да изказва мнения. При нея би могло да се прочете някой забранен драматически шедьовър, създаден при нужда дори нарочно. Тя нямаше да е с либерални разбирания, куртизанките са по начало за монархията. Ах! Каква загуба! Тя трябваше да обхване цяла епоха, а се люби с някакъв дребен младеж! Люсиен ще я превърне в ловджийско куче!

— Никоя от жените-властителки, които спомена, не е газила по улиците — възрази Фино, — а това красиво „плъхче“ се е търкаляло в калта.

— Подобно на семена от лилия, попаднали в торна пръст — продължи Верну, — от това тя се е разхубавила и разцъфтяла. Оттам идва и превъзходството й. Не трябва ли да си познал всичко, за да умееш да създаваш усмивки и радост?

— Той е прав — рече Лусто, който дотогава ги бе наблюдавал мълчаливо. — Ла Торпий умее да се смее и да разсмива другите. Това умение на големите писатели и актьори принадлежи на хора, проникнали във всички социални дълбини. На осемнадесет години това момиче е познавало вече и най-голямо охолство, и най-голяма бедност, и мъже от всички обществени слоеве. Тя сякаш държи вълшебна пръчица, с която разпалва грубите апетити, силно потискани у чувствителните мъже, занимаващи се с политика, с наука, литература или изкуство. В Париж няма друга жена, която да може като нея да каже на звера у мъжа: „Излизай!…“ И „зверът“ напуска леговището си и потъва в разврат; тя ви угощава до пресищане, пие и пуши заедно с вас. И най-сетне, тази жена е като солта, възпявана от Рабле: тя вдъхва живот на материята и я издига до прекрасните владения на изкуството: одеждите й разкриват нечувани великолепия, от пръстите й се отронват от време на време скъпоценни камъни, както от устата й — усмивки; тя придава на всяко нещо необходимия за момента смисъл; речта й блести от остроти; тя притежава тайната на най-цветистите и най-образните думи; у нея…

— Загуби сто су хонорар — прекъсна го Биксиу, — Ла Торпий е много повече от всичко това: всички вие сте били повече или по-малко нейни любовници, но никой от вас не може да каже същото за нея; тя ви притежава, но вие нея — никога. Вие насилвате дома й и искате от нея услуга…

— О, тя е по-щедра от преуспял разбойнически главатар и по-предана и от най-добрия ти съученик — каза Блонде. — На нея можеш да повериш кесията и тайните си. Онова обаче, което според мен я прави кралица, е бурбоновското й безразличие спрямо падналия в немилост любимец.

— Прилича на майка си, прекалено е скъпа — рече де Люпо. — Тая прелестна холандка, изглежда, е погълнала имуществото на архиепископа на Толедо, нагънала е и двама нотариуси…

— Хранила е Максим дьо Трай, когато е бил паж — забеляза Биксиу.

— Ла Торпий е прекалено скъпа подобно на Рафаел, Карем, Талиони, Лоуренс, Бул; всички гениални артисти са били много скъпи… — каза Блонде.

— Никога Естер не е приличала до такава степен на жена от доброто общество — каза Растиняк, посочвайки маската, която бе хванала Люсиен под ръка. — Обзалагам се, че това е госпожа дьо Серизи.

— Няма съмнение — потвърди и дю Шатле, — така и богатството на господин дьо Рюбампре ни става ясно.

— Ах, църквата знае къде да търси свещенослужителите си, какъв хубав легационен секретар би станал от него! — каза де Люпо.

— Още повече, че Люсиен е даровит — продължи Растиняк и като погледна към Блонде, Фино и Лусто, добави: — Господата са имали случай да се убедят неведнъж в това.

— Да, момчето е създадено да отиде далеч, още повече, че притежава така наречената независимост в мисленето — отвърна Лусто, който умираше от завист.

— Ти го създаде — каза Верну.

— Слушайте — възрази Биксиу, втренчил поглед в де Люпо, — позовавам се на спомените на господин генералния секретар и референт в Държавния съвет — тази маска е Ла Торпий, обзалагам се на една вечеря…

— Приемам облога — каза Шатле, любопитен да узнае истината.

— Хайде, де Люпо — допълни Фино, — вижте дали ще познаете ушичките на някогашното си „плъхче“.

— Не е необходимо да се извършва престъпление спрямо обществото — продължи Биксиу. — Ла Торпий и Люсиен ще обиколят фоайето и ще дойдат пак при нас, тогава се наемам да ви докажа, че това е тя.

— Изглежда, че нашият приятел Люсиен е изплувал — рече присъединилият се към групата Натан. — Мислех, че се е прибрал до края на живота си в Ангулем. Да не е изнамерил някаква тайна против англичаните?

— Сторил е онова, което ти скоро няма да направиш — отговори му Растиняк, — платил е всичките си дългове.

Дебелата маска поклати одобрително глава.

— Когато човек на неговата възраст се нареди, той губи смелостта си, превръща се в рентиер — възрази Натан.

— О, Люсиен ще си остане благородник, у него винаги ще има някаква възвишеност в мисленето, която ще го постави по-високо от много, така да се каже, издигнати хора — възрази Растиняк.

В този момент всички — журналисти, светски контета и безделници — разглеждаха прекрасния обект на облога, както търговците на коне оглеждат изложеното за продан животно. Тези остарели поради допира им с парижката поквара съдници, отличаващи се до един, макар и по различен начин, с остроумието си, тези еднакво покварени и с еднакво развращаващо влияние мъже, отдали се до един на бесните си амбиции, свикнали да предполагат всякакви неща и да долавят всичко, бяха втренчили пламнали погледи върху една маскирана жена, която единствено те можеха да отгатнат коя е. Само те и неколцина постоянни посетители на бала в Операта можеха да разпознаят под дългия плащ на черното домино, под качулката със спусната надолу яка, от които жените стават неузнаваеми, закръглените форми, особеностите в стойката и в походката, кръшността на талията, държането на главата — неща, съвършено неуловими за очите на тълпата и съвсем зрими за тях самите. Ето защо въпреки неоформената външна обвивка, те можаха да видят едно извънредно трогателно зрелище, гледката на жена, обладана от истинска любов. Независимо от това коя бе жената — Ла Торпий, херцогиня дьо Мофриньоз или госпожа дьо Серизи, — от първото или от последното стъпало на обществената стълба, тя бе прекрасен образ — мълниеносно проблеснал щастлив сън. Така че и състарените младежи, и запазените старци бяха тъй очаровани, че завидяха на Люсиен заради върховното щастие да предизвика подобно превъплъщение на жената в богиня. Маската се държеше така, като че ли наоколо й нямаше други хора освен Люсиен; за тази жена не съществуваха нито десетте хиляди души, нито тежкият и прашен въздух; не; тя стоеше под небесния свод на амурите както Рафаеловите мадони — под златния ореол. Не усещаше блъсканицата, пламналите й очи проникваха през двата отвора на маската и се преливаха в очите на Люсиен, трепетът на тялото й сякаш се пораждаше от движението на нейния приятел. Откъде идва огънят, грейнал около влюбената жена и отличаващ я измежду всички останали? Кой е изворът на самодивската красота, която като че ли променя законите на земното привличане? Душата ли се показва наяве? Щастието притежава ли физически свойства? Изпод доминото прозираха девическа невинност, детински прелести. Макар и движещи се отделно, тези две същества приличаха на скулптурните групи на Флора и Зефир, вплетени изкусно един в друг от най-големите майстори; те бяха нещо повече от скулптурна група, където виждаме най-голямото от всички изкуства: Люсиен и красивото домино приличаха на обкръжените с цветя или птички ангелчета, рисувани от четката на Джовани-Белини под образа на майката Богородица; те можеха да се почувствуват само чрез въображението, което стои в основата на изкуството, както следствието се поражда от причината.

Когато тази жена, за която светът не съществуваше, се доближи на една крачка от групата мъже, Биксиу извика: „Естер!“ Нещастницата се обърна живо, като всеки, когато чуе името си, позна язвителната личност и сведе глава подобно на агонизиращ, изпуснал последния си дъх. Избухна пронизителен смях и групата изчезна сред тълпата като изплашени покрай пътя полски мишки, юрнали се към дупките си. Растиняк не се отдръпна повече от нормалното, за да не изглежда, че иска да избяга от святкащия поглед на Люсиен; така че успя да се удиви на две еднакво дълбоки, макар и потулени страдания: първо, у нещастната Ла Торпий, сякаш поразена от гръмотевичен удар, а после — у загадъчната маска, която единствена не си бе тръгнала. Естер прошепна нещо на ухото на Люсиен, но коленете й се подкосиха и като я придържаше, той изчезна заедно с нея. Потънал в мислите си, Растиняк проследи с очи красивата двойка.

— Откъде й е дошло това прозвище Ла Торпий? — изрече един мрачен глас, който отекна дълбоко в него, защото не бе вече престорен.

— Пак се е измъкнал на свобода… — промълви Растиняк.

— Мълчи или ще те убия — отвърна маската с друг тон. — Доволен съм от тебе, ти удържа думата си, така че много ръце могат да се притекат на помощ. Остани си ням като гроб; но преди да онемееш, отговори на въпроса ми:

— Добре! Това момиче е толкова привлекателно, че би могло да замае ума и на император Наполеон, а дори и на някои още по-труден за съблазняване — теб например! — отвърна Растиняк и си тръгна.

— Момент! — каза маската. — Ще ти докажа, че не трябва да си ме виждал никъде и никога.

Човекът свали маската си и Растиняк се поколеба за миг, тъй като не видя нищо от онова отвратително същество, което някога бе познавал в пансиона на госпожа Воке.

— Дяволът ви е помогнал да се преобразите напълно с изключение на очите, които не могат да се забравят — каза той.

Една желязна китка стисна ръката му, за да му заповяда да мълчи до смъртта си.

В три часа сутринта де Люпо и Фино намериха елегантния Растиняк облегнат до една колона, на същото място, където го бе оставила страшната маска. Растиняк се бе изповядал пред себе си; бе едновременно и съдник, и обвиняем, свещеник и каещ се грешник. Той се остави да го заведат на закуска, след което се прибра в къщи съвсем пиян, но мълчалив.