Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (33)

Сто хиляди франка отиват при Азѝ

От една седмица Нюсенжан ходеше почти всеки ден в магазинчето на улица Ньов-Сен-Марк да се пазари за жената, в която бе влюбен. Там сред най-хубави гиздила, стигнали до отвратителната си фаза, когато роклите не са вече рокли, но не са станали още парцали, царуваше Азѝ ту под името Сент-Естев, ту като измислената госпожа Нурисон. Обстановката бе в духа на тази жена, защото подобни дюкянчета представляват една от най-злокобните особености на Париж. Там виждате дрипи захвърлени от костеливата ръка на Смъртта, чувате под някой шал предсмъртното хъркане на болната от охтика, също както отгатвате агонията на сиромахкинята в роклята от златно ламе. По изящните дантели са описани жестоките битки между Разкоша и Глада. Откривате лицето на някоя кралица под украсения с пера тюрбан, поставен така, че напомня и почти възкресява изчезналия лик. Грозота в красотата! Размахван от административната ръка на комисаря-оценител, Ювеналовнят камшик разхвърля по земята проскубаните маншони и остарелите кожени палта на подгонени от глада проститутки. Това дюкянче е като бунище с цветя, където тук-таме блестят рози, откъснати вчера и носени само един ден; над него вечно стои клекнала една старица, първата братовчедка на Лихварството — Оказнонната продажба, плешива, беззъба и готова да продаде съдържанието на каквото и да било, дотолкова е свикнала да купува всякаква обвивка — роклята без жената или жената без роклята! Азѝ бе там в стихията си, като пазач в каторга, като лешояд с кървава човка над трупове, по-страшна от дивашките ужасии, всяващи тръпки у минувачите, които понякога се чудят, че в мръсната витрина, зад която се криви някоя оттеглила се от търговията, истинска госпожа Сент-Естев, стои окачен един от ранните им и свежи спомени.

От разправия на разправия и от хилядарка на хилядарка, банкерът предложи най-после шестдесет хиляди франка на госпожа дьо Сент-Естев, която му отговори с отказ, така добре изигран мимически, че дори и маймуна не би могла да го повтори. След една неспокойна нощ, като си призна колко много е разстроила Естер мислите му и си даде сметка за неочакваните печалби на Борсата, той пристигна най-после една сутрин с намерението да даде исканите от Азѝ сто хиляди франка, но преди това да измъкне от нея цял куп сведения.

— Решаваш се, значи, вече, дебелако? — запита го Азѝ и го потупа по рамото.

Унизителното интимничене е първият данък, вземан от този род жени от разбеснелите се страсти или доверилата им се сиромашия; те никога не се издигат до равнището на клиента, а го карат да седне редом с тях, на тяхната купчина смет. Както виждаме, Азѝ се подчиняваше напълно на своя господар.

— Нема как — отвърна Нюсенжан.

— Не съм те ограбила — възрази Азѝ. — Продавали сме жени сравнително много по-скъпо от тази. Има жени и жени! Дьо Марсе даде за покойната Корали шестдесет хиляди франка. А тази, която ти искаш, струва сто хиляди от първа дума; но какво да ти кажа, стари развратнико, за мен това е прилична сделка.

— А кате е тя?

— О, ще я видиш. И аз съм като теб: дай, за да дам!… А, драги ми, твоята любима извърши лудории. Тия момичета не са разумни. В тоя момент принцесата е, както казваме ние, нощна птица…

— Ноштна?…

— Хайде де, да не вземеш да се правиш на глупак?… Лушар е по следите й и аз й заех петдесет хиляди франка…

— Тфатесет и пет! Злушай… — викна баронът.

— Така де, двадесет и пет, а не петдесет, то се разбира — отвърна Азѝ. — Нека да бъдем справедливи, тая жена е самата честност! Като остана съвсем сама, каза ми: „Миличка госпожа Сент-Естев, преследват ме, само вие можете да ми услужите, дайте ми двадесет хиляди франка, ще ги ипотекирам срещу сърцето си…“ О, тя има златно сърце!… Само аз зная къде е сега. Ако продумам, може да загубя моите двадесет хиляди франка… По-рано живееше на улица Тетбу. Преди да си излезе оттам… (Сложиха запор на мебелите!… Заради дългове. Тия обесници, приставите!… Знаете тия работи, нали сте важна клечка в Борсата!) Да, ама тя не е глупава, даде за два месеца апартамента си на една англичанка, великолепна жена, дето й беше любовник оня… Рюбампре, а той бе толкова ревнив, че я караше да се разхожда само нощем… Но, като се разбра, че ще продават мебелировката, англичанката се разкара, още повече, че беше твърде скъпа за това щурче Люсиен…

— Фие зте зданали сешта панка — забеляза Нюсенжан.

— В натура — отвърна Азѝ. — Давам назаем на красивите жени; имам сметка от това, защото търгувам едновременно с две ценности.

Малайката се забавляваше да преувеличава ролята си; жени като нея са много алчни, но са по-добродушни и по-кротки; те обясняват търговията си със съображения, където влизат редица добри подбуди. Азѝ се представи като жена, загубила всичките си илюзии, петима любовници, всичките си деца и оставила, въпреки житейския си опит, да я ограбват. От време на време тя показваше разписки от заложната къща, за да докаже колко несполуки има в търговията. Представи се изпаднала в затруднения, с дългове. С една дума, бе дотолкова наивно противна, че баронът повярва най-после, че е такава, за каквато се представя.

— Топре! Ако там стоте хиляди, кате ште я фитя? — запита той, замахвайки като човек, решен на всякакви жертви.

— Слушай, деденце, ела тази вечер с колата си например срещу театър „Жимиаз“. Оттам се минава — каза Азѝ. — Ще спреш на ъгъла на улица Сент-Барб. Аз ще бъда там преди тебе. Двама ще отидем да намерим моята чернокоса длъжница… Ох! Какви само коси има тая моя длъжница! Като махне гребена си, покриват я цялата като шатра. Ти може да разбираш от цифри, ама за останалото ми се виждаш доста загубен; съветвам те да скриеш малката добре, защото иначе ще ти я тикнат в „Сент-Пелажи“, скрий я бързо, още на другия ден, защото, ако я намерят… а я търсят.

— Не пих ли могъл та одгупя болиците? — запита непоправимият „рис“.

— У пристава са… няма да стане. Детето имало някакво желание и изяло цяло състояние, а сега му го искат. Е, няма как! На двадесет години сърцето обича да си прави шеги.

— Топре, топре, ште уретим тофа — каза Нюсенжан, придавайки си лукаво изражение. — Распира се, че ас ште бъта нейн бокрофител.

— Е, глупако, твоя работа е да я накараш да те обикне, ти имаш доста пари да си купиш макар и нещо като любов, но да струва колкото истинската. Ще ти предам принцесата направо в ръцете, тя е длъжна да те последва, а за другото не ме е грижа… Но е свикнала на разкош, и на най-голямо внимание. А, момчето ми! Това е истинска жена… Ако не беше така, щях ли да й дам петнадесет хиляди франка?

— Топре, разпрано. То тофечера!

Баронът започна отново брачния тоалет, който бе правил вече, само че този път сигурността в успеха го накара да удвои броя на хапчетата. В девет часа намери ужасната жена на уреченото място и я взе в колата си.

— Кате? — запита баронът.

— Къде ли? — каза Азѝ. — На улица Ла Перл, в квартал Маре, това е един случаен адрес, защото твоят бисер е в калта, но ти ще го измиеш!

Като пристигнаха там, мнимата госпожа Сент-Естев каза на Нюсенжан с отвратителна усмивка:

— Ще повървим малко пеш, не съм толкова глупава да дам истинския адрес.

— Ти мизлиш са фсишко — отговори баронът.

— Такъв ми е занаятът — забеляза тя.

Азѝ поведе Нюсенжан по улица Барбет, където го въведе на четвъртия етаж на една къща, наета от някакъв тапицер от квартала. Като видя в еснафски мебелираната стая Естер, облечена като работничка и заета с някаква бродерия, милионерът пребледня. След четвърт час, през който Азѝ си шушнеше нещо с Естер, подмладилият се старец едва можа да продума.

— Коспошице — обърна се той най-после към нещастното момиче, — ште батете ли така топра та ме приемете са фаш бокрофител?…

— Длъжна съм, господине — отвърна Естер и две едри сълзи се плъзнаха по бузите й.

— Не блачете. Ас искам та фи набрафя най-штаслива од фсишки шени… Посфолете ми само та фи любя и фие ште фитите.

— Мила моя, господинът говори много разумно — намеси се Азѝ, — той знае прекрасно, че е на повече от шестдесет и шест години и ще бъде много снизходителен към теб. Все едно, ангелчето ми, че съм ти намерила баща… — Трябва да й говоря така — пошепна тя на ухото на недоволния банкер. — Не можеш да ловиш лястовички, като стреляш по тях с пистолет. Влезте тук! (Азѝ заведе Нюсенжан в съседната стая.) Нали знаете как сме се условили, ангелчето ми!

Нюсенжан извади от джоба си портфейла и преброи стоте хиляди франка, които тя занесе на скрития в една стаичка и чакащ с нетърпение Карлос.

— Ето сто хиляди франка, дадени от нашия човек на Азѝ, а сега ще го накараме да внесе още сто на Йороп — каза Карлос на довереницата си, като излязоха на стълбата.

Той изчезна, след като даде нарежданията си на малайката, и тя се прибра в апартамента, където Естер плачеше с горещи сълзи. Подобно на осъдения на смърт, девойката си бе изградила роман от надежди, но съдбовният час бе ударил…

— Мили деца — каза Азѝ, — къде ще отидете?… Защото барон дьо Нюсенжан…

Естер погледна многоизвестиия банкер с прекрасно изиграно движение на изненада.

— Та, тетето ми, аз съм парон ди Нусинген…

— Барон дьо Нюсенжан не трябва и не може да остане в такава кочина. Я слушайте! Бившата ви камериерка Йожени…

— Ишени от улица Детбу… — възкликна баронът.

— Да де! Съдебната пазачка на мебелите, която даде апартамента под наем на хубавата англичанка… — продължи Азѝ.

— А, ас распирам! — каза баронът.

— Бившата камериерка на госпожата — каза почтително Азѝ, посочвайки Естер — ще ви посрещне отлично тази вечер и никога търговският агент няма да се сети да я търси в жилище, което е напуснала преди три месеца…

— Чутесно! Чутесно! — възкликна баронът. — Осфен тофа ас поснафам таркофските акенти и снам туми, които ки карат та исчесфат…

— В лицето на Йожени ще имате една хитруша, аз я доведох при госпожата — добави Азѝ.

— Ас я поснафам — викна милионерът засмяно. — Ишени фсе од мен хилята франка… — Естер направи движение на ужас, заради искреността на което един почтен човек би й поверил състоянието си. — О, тофа била моя крешка — продължи баронът, — ас тичах потир фас…

И той разказа недоразумението, станало поради дадения под наем апартамент.

— А така! Виждате ли госпожо, Йожени нищо не ви е казала, нали? Хитруша такава! — каза Азѝ. — Но госпожата е свикнала с това момиче — обърна се тя към барона, — вземете я все пак. — Тя дръпна Нюсенжан настрана и му рече: — Като давате петстотин франка месечно на Йожени, която умее чудесно да си закръгля сумичките, ще знаете всичко, което върши госпожата, вземете я за камериерка. На Йожени ще й бъде още по-приятно да работи при вас, защото вече ви е оскубала… Нищо не привързва по-силно жените към мъжа, както възможността да го скубят. Но дръжте все пак юздите на това момиче: за пари то е готово на всичко, просто ужас!…

— А ти?

— Аз ли? — каза Азѝ. — Аз вземам, каквото ми се дължи.

Нюсенжан, този така проницателен човек, имаше като че ли превръзка на очите; той се остави да го водят като дете. Видът на невинната и очарователна Естер, която бършеше сълзите си и бродираше благопристойно като млада девица, възвръщаше у влюбения старец чувствата, изпитани във Венсенската гора; той бе готов да даде и ключа от касата си! Чувствуваше се млад, сърцето му бе пълно с обожание, очакваше само Азѝ да си отиде, за да може да коленичи пред тази Рафаелова Мадона. Подобен внезапен изблик на юношески усещания в сърцето на един „рис“, на един старец, е обществено явление, което физиологията може много лесно да обясни. Потискана от бремето на банковите сделки, задушавана от непрекъснатите сметки, от постоянните грижи за улавяне на повече милиони, младостта избликва наново с възвишените си илюзии, нараства и разцъфва подобно на забравено зърно, чиито прекрасни клонки се подчиняват на случайността, на късно изгрялото и грейнало слънце. Постъпил на дванадесетгодишна възраст в стария дом на Алдригер в Страсбург като търговски служащ, баронът не бе навлизал никога в света на чувствата. Затова сега той стоеше пред идола си и чуваше стотици думи, които се тълпяха в мозъка му, но тъй като нито една не слизаше на устните му, той се подчини на грубото желание, в което се показа шестдесет и шест годишният мъж.

— Шелаете ли та тойтете на улица Детбу?… — запита той.

— Където кажете, господине — отвърна Естер и стана.

— Катето кашете! — повтори той възторжено. — Фие сте анкел, тошел от непето, и ас фи опичам като млатеш, макар че имам сифи коси…

— О, можете да кажете, че са бели! Много са черни, за да бъдат сиви — забеляза Азѝ.

— Бекай оттук, мръзна таркофка на човешко мезо! Ти фече болучи тфойте бари, не тапчи по тофа цфете на люпофта! — викна баронът, отмъщавайки си с грубото обръщение за всички безочливости, които бе понесъл.

— Стар уличник! Ще ми платиш за тези думи! — каза му Азѝ, заплашвайки банкера с движение, достойно за търговка от халите, на което той отвърна с вдигане на рамене. — Между гърлото на бутилката и гърлото на пияницата има място да се провре една усойница и ти ще познаеш коя съм!… — добави тя, раздразнена от презрението на Нюсенжан.

Милионерите, чиито пари се пазят във Френската национална банка, чиито домове се охраняват от цял взвод слуги и чиято личност се укрива по улицата зад крепостта на колата, карана бързо от английски коне, се страхуват само от едно нещастие; затова баронът огледа Азѝ като човек, който току-що й е дал сто хиляди франка. Това величие оказа въздействието си. Азѝ се оттегли, но продължи да мърмори по стълбата, като употребяваше съвсем революционен език: тя споменаваше гилотината.

— Какво й казахте?… — запита девицата с бродерията. — Тя е добра жена.

— Тя фи исмами, окрапила фи е…

— Когато изпаднем в сиромашия, кой се отнася внимателно с нас и кой ни дава пари?… — отговори Естер с изражение, от което дори сърцето на дипломат можеше да се разкъса.

— Коркото тете! — каза Нюсенжан. — Не остафяйте нито мик пофече тук!