Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (68)

Как всеки от двамата затворници прие нещастието си

Обикновено хората, които никога не са имали разправии с правосъдието, възприемат извънредно мъчително поставянето им в отделна килия. Представата за наказателно съдопроизводство не може да се отдели от старите представи за някогашните изтезания, за нездравословни затвори, студени каменни стени, по които се стича вода, груби тъмничари и лоша храна — бутафория, необходима при всяка драма; няма да е излишно да кажем тук, че такива преувеличения съществуват само в театъра; те предизвикват усмивка у съдиите, адвокатите и у всички, които посещават затворите от любопитство или ходят да наблюдават живота там. Доста дълго време положението е било ужасно. Сигурно е, че при стария парламент, по време на Луи XIII и Луи XIV, задържаните са били наблъсквани безразборно в нещо като мецанин над старото, входно гише. Затворите са били едно от престъпленията на революцията от 1789 година, достатъчно е да се видят килиите на кралицата и на мадам Елизабет, за да се изпълним с дълбоко отвращение към старите съдебни форми. Днес, макар че е причинила неизброими злини на обществото, филантропията е направила все пак и някакво добро за отделната личност. Ние дължим на Наполеон нашия наказателен кодекс, който — в по-голяма степен от гражданския, чиято реформа по някои пунктове е предстояща — ще остане един от най-големите паметници на тъй краткото му властвуване. Новото наказателно право закри цяла бездна от страдания. Ето защо можем да твърдим, че като оставим настрана страшните нравствени мъки, на които са подложени хората от висшите обществени слоеве, когато попаднат в ръцете на Темида, днешната власт действува с кротост и простота, които се засилват и поради обстоятелството, че не са очаквани. Естествено подследственият или заподозреният не са като у дома си, но в затворите на Париж те имат най-необходимото. Впрочем бремето на чувствата, които ги обладават, отнема обичайното значение на ежедневните подробности. Не е плътта, която страда. Душата е толкова разстроена, че дори да се случат обикновените неудобства или грубост, те се понасят лесно. Трябва да се приеме обаче, че особено в Париж скоро пускат на свобода невинния.

И така, влизайки в килията си, Люсиен намери верен образ на първата стая, която бе имал в Париж в хотел „Клюни“. Легло като в най-евтините хотелски стаи на Латинския квартал, тъмни сламени столове и още някои неща бяха мебелировката, на една от онези килии, където често събират двама затворници, щом са с кротък нрав или ако престъпленията им не са опасни, като например фалшификации и банкрути. Тази прилика между изпълненото с невинност начало в живота му и края — последно стъпало на срама и унижението — бе така добре схваната от нещастника, у когото за последен път заговори поетичната природа, че той се разрида. Плака четири часа, външно безчувствен като каменна статуя, но страдащ за всичките си провалени надежди, поразен в потъпканото си честолюбие, в унижената си гордост, във всички страни на неговото „аз“: кариериста, влюбения младеж, щастливия мъж, светския човек, парижанина, поета, сладострастника, галеника на съдбата. Всичко в него се бе провалило при това икаровско падане.

Щом остана сам в килията си, Карлос Ерера пък започна да снове насам-натам, подобно на бялата мечка от зоологическата градина. Той щателно провери вратата и се увери, че като се изключи шпионката, на нея няма никаква друга дупчица. После прегледа всички стени, огледа комина, през чийто полегат отвор се прецеждаше слаба светлина, и си каза: „На сигурно място съм!“ Тогава седна в един ъгъл, където не би могло да го види долепеното до замрежената шпионка око на никой надзирател. Сне перуката си и бързо отлепи един лист хартия, който покриваше дъното й. Страната откъм главата бе толкова мръсна, че сякаш бе подплата на перуката. Ако на Биби-Люпен му хрумнеше да махне перуката, за да сравни личността на испанеца с тази на Жак Колен, той нямаше да се усъмни в тази хартия, дотолкова тя изглеждаше сложена там от перукера. Другата страна на листа бе още бяла и доста чиста, така че можеше да се напишат няколко реда. Трудната и бавна операция на отлепването бе започнала още в затвора „Ла Форс“, но два часа не можеха да стигнат, така че и половината от вчерашния ден бе отишла в тази работа. Затворникът започна най-напред да къса скъпоценния лист хартия така, че да получи ивица, широка четири-пет реда, и я раздели на няколко части; после постави отново в странното си скривалище запаса си от листчета, като предварително навлажни пласта растително лепило, с който можеше отново да ги залепи. Потърси в един кичур коса тънък като топлийка молив от произвежданите наскоро в Швейцария, който също се държеше там с лепило; отчупи от него едно по-дълго парче, колкото да може да пише, но толкова малко, че да се скрие в ухото. Когато тези приготовления привършиха с бързината и сигурността в изпълнението, присъщи на старите каторжници, които са ловки като маймуни, Жак Колен седна на крайчеца на леглото си и започна да мисли какви нареждания да даде на Азѝ, уверен, че ще я срещне някъде по пътя си, толкова много разчиташе на находчивостта на тази жена.

„При краткия разпит — мислеше си той — аз се преструвах на испанец, който говори лошо френски, иска да види посланика си, позовава се на дипломатически привилегии и не разбира нищо от онова, което го питат; подчертах всичко това с прилошавания, с въздишки, проточих някои моменти, с една дума, преметнах ги всякак, уж че умирам. Да си останем на същия терен. Документите ми са редовни. Двамата с Азѝ ще лапнем тоя господин Камюзо, той не е много умен. Да помислим обаче за Люсиен, трябва да му повдигнем самочувствието, трябва на всяка цена да се свържа с това момче и да му кажа как да се държи, иначе той ще се предаде, ще предаде и мен и всичко ще провали!… Трябва да го напомпам преди разпита му. А освен това ми трябват и свидетели, които да поддържат духовното ми звание!“

Такова бе физическото и нравствено състояние на двамата затворени, чиято участ зависеше сега от господин Камюзо, следовател в Първа съдебна инстанция в департамента Сена и за известно време, определено с наказателния кодекс, върховен съдник на най-малките подробности в тяхното съществуване. Защото само той можеше да разреши на свещеника или лекаря на „Консиержри“, или на когото и да било друг, да се срещне с тях.