Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (31)

Абатът печели първия рунд

Два дни след горната сцена, която Йороп предаде много по-забавно, защото си послужи и с мимика, Карлос обядваше насаме с Люсиен.

— Нито полицията, нито който и да било друг трябва да си пъха носа в нашите работи, момчето ми — казваше той тихичко, като палеше пурата си от пурата на Люсиен. — Това е опасно. Намерил съм смел, но непогрешим начин да накараме нашия барон и агентите му да стоят мирно. Иди у госпожа дьо Серизи и бъди много мил с нея. По време на разговора ще й споменеш, че за да направиш удоволствие на Растиняк, комуто госпожа дьо Нюсенжан отдавна вече е омръзнала, си се съгласил да му станеш параван, за да укрие той някаква друга любовница. Че господин дьо Нюсенжан, влюбен безумно в жената, укривана от Растиняк (това ще я развесели), си наумил да прибегне до полицията, за да те шпионира, тебе, който нямаш и понятие за хитрините на твоя земляк и чиито интереси у Гранлийо биха могли сериозно да пострадат. Ще замолиш графинята съпругът й, който е министър, да ти помогне да отидеш в Префектурата. Щом влезеш при господин префекта, направи оплакване, но го направи като политик, който скоро ще навлезе в сложния механизъм на управлението и ще стане един от неговите най-важни лостове. Като държавен деец ти ще проявиш разбиране към полицията, ще изкажеш възторга си от нея, включително и от префекта. И най-добрите машини правят мазни петна или пък изпускат масло. Изкажи възмущението си, но само толкова. Ти ни най-малко не се сърдиш на господин префекта; просто го замоли да следи хората си, изкажи съжаленията си, че се налага той да ги мъмри. Колкото по-внимателен и по-джентълмен се покажеш, толкова по-страшен ще бъде префектът към агентите си. Тогава ние ще бъдем спокойни и ще можем да върнем Естер, която сигурно реве като елените в гората.

Тогавашният префект бе бивш прокурор, а от бившите прокурори стават прекалено неопитни префекти на полицията. Те са натъпкани с правни науки, спазват строго законността и нямат лека ръка за произвола, често необходим при отделни критични обстоятелства, в които намесата на полицията трябва да наподобява дейността на гасящия огъня пожарникар. В присъствието на подпредседателя на Държавния съвет префектът призна повече недостатъци на полицията, отколкото всъщност тя имаше, изказа съжаленията си за злоупотребите и тогава си спомни за посещението на барон дьо Нюсенжан и за сведенията, които му бе поискал за Пейрад. Обещавайки да сложи край на безобразията на агентите, префектът поблагодари на Люсиен, че се е отнесъл направо до него, задължи се да не го издава и прояви разбиране в интригата. Между министъра и префекта бяха разменени слова за личната свобода и за неприкосновеността на дома, при което господин дьо Серизи забеляза, че ако понякога върховните интереси на кралството изискват тайни закононарушения, престъпността започва от прилагането на подобни държавни способи към частните интереси.

На другия ден, точно когато Пейрад тръгна за любимото си кафене, където с наслада наблюдаваше гражданите, тъй както на артиста му е забавно да гледа растежа на цветята, един цивилно облечен полицай го спря на улицата.

— У вас отивах — пошепна му той на ухото, — имам заповед да ви отведа в Префектурата.

Съпроводен от полицая, Пейрад се качи в един файтон без каквото и да било възражение.

Като сновеше назад-напред по една алея в градинката на Префектурата, която тогава се намираше на кея Орфевр, началникът на полицията се отнесе с Пейрад като с последния каторжнически надзирател.

— Не току-така, господине, още през 1809 година са ви извадили от състава на нашите служители… Не знаете ли на какво ни излагате, а и сам вие на какво се излагате?…

Конското евангелие завърши с гръмотевичен удар. Префектът съобщи грубо на нещастния Пейрад, че не само му отнема годишната издръжка, но и че ще бъде поставен под специално наблюдение. Старецът прие студения душ с най-спокоен вид. Няма нищо по-неподвижно и по-безстрастно от човек, поразен от гръм. Той бе загубил в игра на карти всичките си пари. Бащата на Лиди разчиташе на обещаната служба, а сега виждаше, че не му остават други доходи освен помощите на приятеля му Корантен.

— Аз съм бил полицейски префект и ви давам пълно право — каза той спокойно на застаналия в съдебно величие държавен служител, който при тези му думи подскочи многозначително. После го погледна хитро и продължи: — Позволете ми обаче да ви кажа, без да искам да се извинявам за каквото и да било, че вие никак не ме познавате. Думите ви са или прекалено груби за бившия генерален комисар на полицията в Холандия, или недостатъчно строги за един обикновен полицейски доносчик. И все пак, господин префект — добави Пейрад след малко, виждайки, че префектът мълчи, — запомнете какво ще ви кажа. Без ни най-малко да се намесвам във вашата полиция, нито да се оправдавам, вие ще имате възможност да видите, че в тази история има един измамен: засега това съм аз, вашият покорен слуга; по-късно обаче вие ще си кажете: „Аз бях измаменият!“

И Пейрад поздрави префекта, който прикри учудването си зад замислеността си. После се върна в къщи с подсечени крака и ръце, обзет от студена ярост към барон дьо Нюсенжан. Само дебелият финансист би могъл да издаде тайна, скрита в мозъците на Контансон, Пейрад и Корантен. Старецът обвини банкера, че след като е постигнал целта си, е поискал да си спести плащането. Една-единствена среща му стигаше, за да отгатне хитрините на най-лукавия измежду банкерите. „Той гледа да ликвидира всички ни, дори и нас, но аз ще си отмъстя — казваше си Пейрад. — Не съм искал никога нищо от Корантен, сега ще му поискам да ми помогне да си отмъстя на този дебел търбух. Дявол да те вземе, бароне! Ти ще разбереш що за човек съм аз, като откриеш някоя сутрин, че дъщеря ти е опозорена… Но дали тоя човек обича дъщеря си?“

До вечерта, след това сгромолясване, сринало надеждите на стареца, той сякаш остаря с десет години.

В разговора с приятеля си Корантен той ту се оплакваше, ту плачеше пред изгледите за тъжното бъдеще, което чакаше дъщеря му, която бе неговият идол, неговият бисер, най-хубавото, което можеше да принесе в дар на бога.

— Ще видим каква е тази работа — каза му Корантен. — Най-напред трябва да разберем дали наистина баронът те е издал. Умно ли постъпихме, като разчитахме на Гондрьовил… Старият Мален ни дължи толкова много, че е естествено да се опита да ни закопае; затова пък аз наредих да наблюдават зет му Келер, който е глупак в политиката и е напълно способен да се натопи в някой заговор, целящ да свали от трона първородния кралски син в полза на втория… Утре ще разбера какво става у Нюсенжан, срещнал ли се е с любовницата си и откъде ни идва този удар… Не се отчайвай. Преди всичко префектът няма да се задържи дълго… въздухът е наситен с революции, а революциите са за нас мътната вода, в която ловим риба.

На улицата прозвуча особено изсвирване.

— Това е Контансон — каза Пейрад и сложи запалена свещ на прозореца, — има нещо, което се отнася до мен.

Миг по-късно Контансон се появи пред двете полицейски джуджета, обожавани от него, като че ли бяха двама гении.

— Какво има? — запита Корантен.

— Нося ви новини! Излизах от №113, където загубих всичко. И кого виждам под галериите?… Жорж! Баронът го подозира, че го шпионира и го изгонил.

— Ето последицата от една моя неволна усмивка — забеляза Пейрад.

— О, колко много провали съм видял, причинени от усмивка!… — рече Корантен.

— Ако не се броят ударите с бастун — добави Пейрад, намеквайки за аферата Симьоз. (Виж „Една тъмна афера“.) — Но я кажи, Контансон, какво се е случило?

— Ето какво — започна Контансон. — Накарах Жорж да се разбъбре, като го налях с безброй чашки, тъй че той се напи, а пък аз все едно, че съм буре! Та нашият барон отишъл на улица Тетбу, натъпкан с възбудителни хапчета. Намерил там известната ви красавица. Само че станала голяма смехория: англичанката не била неговата непосната!… А той дал тридесет хиляди франка, за да подкупи камериерката. Глупост! То се мисли за голямо, защото върши дребни неща с едри суми; обърнете обратно изречението и ще намерите задачата, решавана от гениалния човек. Баронът се върнал в плачевно състояние. На другия ден Жорж, който искал да се представи за спасител на господаря си, му казал: „Защо господинът прибягва до услугите на разни обесници? Ако господинът желае да остави работата на мен, аз ще открия тази непозната жена, описанието й ми е достатъчно, ще обърна наопаки целия Париж…“ — „Добре — казал му баронът, — ще те възнаградя хубаво!“ Жорж ми разказа всичко това, като прибави и най-смешни подробности. Но… човек е създаден, за да страда! На другия ден баронът получил анонимно писмо, в което било писано горе-долу следното: „Господин дьо Нюсенжан умира от любов към една непозната и вече е изхарчил съвсем напразно много пари; ако обича, нека отиде тази вечер в полунощ в края на моста Ньойи и да влезе със завързани очи в колата, на която ще бъде лакеят от Венсенската гора, той ще види жената, която люби… Тъй като богатството му може да породи в него опасения към безкористните намерения на хората, действуващи по този начин, господин баронът може да вземе със себе си верния си слуга Жорж. Впрочем в колата няма да има друг човек.“ Баронът отива на уреченото място с Жорж, но без да му каже нищо. Двамата оставят да им завържат очите и да покрият главите им с някакъв воал. Баронът разпознава лакея. Два часа по-късно колата, която се движела като колите на Луи XVIII (Бог да го прости! Той поне разбираше от полиция!), се спира сред някаква гора. Баронът, комуто снели превръзката от очите, вижда в друга кола, спряла там, своята непозната, която… фют!… веднага изчезнала. А колата го довела обратно (със същата скорост както при Луи XVIII) на моста Ньойѝ, където го чакала неговата кола. В ръката на Жорж пъхнали някаква бележчица, в която пишело: „Колко банкноти по хиляда франка ще пусне баронът, за да го свържем с неговата непозната?“ Жорж предана бележчицата на господаря си, а той, усъмнявайки се, че слугата му се е договорил било с мене, било с вас, господин Пейрад, за да го шантажира, го изгонил. Гледай какъв глупав банкер! Трябвало е да уволни Жорж чак след като презпи сас непознатата.

— Жорж видял ли е жената?… — запита Корантен.

— Да — отвърна Контансон.

— Е? — възкликна Пейрад. — Как изглежда?

— О — отговори Контансон, — той ми я описа само с три думи: „Истинска слънчева красота!…“

— Разиграват ни типове, по-силни от нас — вика Пейрад. — Тия песове ще вземат да продадат жената много по-скъпо на барона.

— Ia, mein Herr^[1] — отговори Контансон. — Затова, като разбрах, че са ви натрили носа в префектурата, погрижих се Жорж да се поразбъбре.

— Много бих искал да узная кой ме е надхитрил, та да си премерим силите — продължи Пейрад.

— Налага се да заживеем като хлебарките — забеляза Контансон.

— Той е прав — каза Перайд, — да се промъкнем в пукнатините, да слухтим и да изчакваме…

— Ще помислим за такъв подход — прекъсна го Корантен, — но засега да оставим това… Ти, Пейрад, бъди разумен! Нека се подчиним на господин префекта…

— Добре е все пак да се поизстиска малко господин дьо Нюсенжан, във вените му има твърде много банкноти по хиляда франка… — забеляза Контансон.

— Оттам идваше и зестрата на Лиди! — пошепна Пейрад на ухото на Корантен.

— Контансон, да си тръгваме, да оставим нашия дядо Канкоел да се наспи… до… до утре!

— Господин Корантен — обърна се Контансон към него от прага на вратата, — ама каква само валутна размяна щеше да направи старецът!… А? Да омъжиш дъщеря си с цената на… Ха-ха! Чудна пиеса би могло да стане от това, и нравствена при това, под надслов „Зестрата на една девойка“.

— Ах, как само сте се организирали вие!… И какви уши имаш ти!… — отвърна Корантен. — Наистина обществото дарява всички свои разновидности с качествата, необходими за услугите, които то очаква от тях. Обществото, това е втората природа!

— Много е дълбоко това, което казвате! — възкликна Контансон. — Някой професор би изградил от него цяла система!

— Следи всичко, което става у господин дьо Нюсенжан във връзка с непознатата… но издалеко… не хитрувай… — продължи усмихнато Корантен, докато вървяха по улиците с шпионина.

— Ще следим дали излиза дим от комините — отговори Контансон.

— Щастието на човек като барон дьо Нюсенжан не може да остане в тайна — продължи Корантен. — Освен това за нас хората са като карти за игра и ние никога не бива да се оставим те да ни изиграят!

— Дума да няма! Все едно би било осъденият на смърт да се позабавлява, като отсече главата на палача си — извика Контансон.

— Ти все ще намериш някоя остроумна думичка — отвърна Корантен и едва се поусмихна, с което по лицето му, безизразно като гипсова маска, се очертаха леки гънки.

Тази история бе извънредно важна сама по себе си, независимо от резултатите. Ако баронът не бе издал Пейрад, кой е бил заинтересуван да се срещне с префекта на полицията? За Корантен бе от значение да узнае дали между хората му няма предатели. Лягайки си, той си повтаряше като Пейрад: „Но кой е отишъл да се оплаква на префекта?… На кого принадлежи тази жена?“ Така, макар че не познаваха Жак Колен, Пейрад и Корантен започваха, без да знаят това, да се доближават един до друг, а бедната Естер, Нюсенжан и Люсиен щяха по необходимост да бъдат въвлечени в започналата вече борба, която щеше да стане страхотна поради честолюбието, присъщо на хората от полицията.