Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendeurs et misères des courtisanes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Оноре дьо Балзак. Величие и падение на куртизанките

Френска, второ издание

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Маринович, Галина Кирова

 

Дадена за набор юли 1980.

Подписана за печат октомври 1980.

Излязла от печат ноември 1980.

Формат 84×108/32

Печатни коли 34,50. Изд. коли 28,98.

УИК 28,75 Цена 3,26 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

В странноприемница „Ла бел-Етоал“

Няколко часа преди момента, в който щяха да събудят Пейрад в таванската стаичка на улица Сен-Жорж, пред херцог дьо Гранлийо се представи дошлият от извънградската си къща в Паси Корантен, облечен като прислужник от знатен дом. На ревера на черния му Фрак се открояваше лентичката на „Почетния легион“. Той се бе гримирал като старец: силно набръчкано, смъртнобледо лице, обкръжено от напудрени коси. Очите му бяха скрити зад очила с рогови рамки. С една дума, приличаше на стар началник-канцелария. Щом каза името си (господин дьо Сен-Дьони), въведоха го в кабинета на херцога, където завари Дервил; той четеше писмото, продиктувано от самия него на един от агентите му — човека, натоварен с писмените дела. Херцогът дръпна Корантен настрана, за да му обясни онова, което Корантен вече знаеше. Господин дьо Сен-Дьони го изслуша хладно и почтително; забавно му бе да изучава този голям велможа, да прониква чак до облечения в кадифе скелет, да изважда на светло този живот, чиято цел и тогава, и по-късно бе да играе вист и да поддържа доброто име на дома Гранлийо. Благородниците са толкова наивни спрямо по-ниско стоящите от тях хора, че не се наложи Корантен да задава смирено много въпроси на господин дьо Гранлийо, за да предизвика безочливи забележки.

— Мен ако питате, господине — каза Корантен на Дервил, след като, както бе редно, го представиха на адвоката, — добре е да тръгнем още тази вечер за Ангулем с дилижанса за Бордо, който се движи толкова бързо, колкото и пощенската кола; не ни трябват повече от шест часа престой там, за да получим исканите от херцога сведения. Ако добре съм разбрал ваша светлост — обърна се той към херцога, — достатъчно е да разберем дали е възможно сестрата и зетят на господин дьо Рюбампре да са му дали милион и двеста хиляди франка?…

— Отлично разбрано — отвърна перът на Франция.

— Ние ще се върнем след четири дни — продължи Корантен към Дервил, — така че от това нито вашите, нито моите работи ще пострадат.

— Това беше единственото ми възражение пред негова светлост — отвърна Дервил. — Сега е четири, отивам да кажа две думи на първия си помощник и да стегна пътната си чанта; ще вечерям и в осем часа ще бъда… Но дали ще има места? — прекъсна се той с въпрос към Сен-Дьони.

— Разчитайте на мене — каза Корантен. — Елате в осем часа пред главната канцелария на транспортната служба; и да няма места, ще наредя да намерят, защото само така трябва да се служи на негова светлост херцог дьо Гранлийо.

— Господа — каза херцогът неимоверно любезно, — не ви изказвам още благодарността си.

Като сметнаха, че тези думи са знак за тръгване, Корантен и адвокатът се поклониха и излязоха. В момента, когато Пейрад разпитваше слугата на Корантен, господин дьо Сен-Дьони и Дервил, настанени в дилижанса за Бордо, се разглеждаха мълчаливо при изходния пункт от Париж. На другата сутрин, докато пътуваха от Орлеан за Тур, отегчилият се Дервил стана разговорлив и Корантен благоволи да го позабавлява, запазвайки обаче разстоянието помежду им; той го остави да вярва, че се числи към дипломатите и че с покровителството на херцог дьо Гранлийо се надява да стане генерален консул. Два дни след заминаването им от Париж Корантен и Дервил спряха в Манл за голямо учудване на адвоката, който мислеше, че отиват в Ангулем.

— В това градче ще получим точни сведения за госпожа Сешар — обясни Корантен на Дервил.

— Значи, я познавате? — запита Дервил изненадан, че Корантен е така добре осведомен.

— Разпитах кондуктора, понеже разбрах, че е от Ангулем, и той ми каза, че госпожа Сешар живее в Марсак, а Марсак е само на една левга от Манл. Казах си, че сигурно тук ще разберем по-добре истината, отколкото в Ангулем.

„Освен това — помисли си Дервил — нали господин херцогът ми обясни, че аз съм само свидетел на разследването, което ще прави този доверен човек…“

Собственик на странноприемницата в Манл, наречена „Ла Бел-Етоал“, беше едни от онези разплути от тлъстина мъже, за които се боиш, че едва ли ще ги намериш живи при обратното пътуване, но които и десет години по-късно все ще си стоят на прага на вратата, с все същите месища, с все същата памучна шапчица, със същата престилка, същия нож, същите мазни коси и същата тройна брадичка; описанието им се среща у всички романисти, като се започне от безсмъртния Сервантес и се стигне до безсмъртния Уолтър Скот. Те всички се смятат за големи готвачи, предлагат ви какво ли не, а в края на краищата ви донасят мършаво пиле и зеленчук, сварен с гранясало масло. Всички хвалят тънките си напитки, а ви принуждават да пиете местните вина. Още от младини обаче Корантен се бе научил да измъква от гостилничарите други неща, по-съществени от съмнителните ястия и подправените вина. Затова се представи като твърде непретенциозен човек, който разчита напълно на най-добрия готвач в Манл, както каза той на шишкото.

— Не ми е трудно да бъда най-добър, аз съм единственият — отговори гостилничарят.

— Поднесете ни яденето в съседната стая — каза Корантен и намигна на Дервил — и, главно, не се страхувайте да сложите повече дърва в камината, защото сме се вкочанили.

— Не беше много топло в колата — добави Дервил.

— Далеч ли е оттук Марсак? — запита Корантен жената на съдържателя; тя беше слязла от горния етаж, като разбра, че имат клиенти за пренощуване.

— В Марсак ли отивате? — запита тя.

— Не зная — отсече той сухо. — Далеч ли е оттук до Марсак? — запита Корантен отново, след като даде възможност на стопанката да види червената му лентичка.

— С кабриолет е работа за не повече от половин час — отговори тя.

— Смятате ли, че господин и госпожа Сешар са там през зимата?

— Сигурио, те прекарват там цялата година…

— Сега часът е пет, навярно в девет няма да са си легнали още.

— О, те имат гости всяка вечер до десет часа: свещеникът, лекарят, господин Марон…

— Все почтени хора — каза Дервил.

— О, господине — потвърди жената на гостилничаря, — каймакът на обществото, почтени, честни хора… и при това не високомерни! Макар че живее охолно, господин Сешар можел, както разправят, да има милиони, но оставил да му ограбят някакво изобретение в хартиеното производство, от което сега печелят братя Коенте…

— А, да! Братя Коенте!… — повтори Корантен.

— Я млъквай! — намеси се съдържателят. — Какво ги интересува тези господа дали господин Сешар е имал право, или не на някакъв патент за правене на хартия? Тия господа не са търговци на хартия… Ако смятате да пренощувате при мен, в „Ла Бел-Етоал“ — обърна се той към двамата пътници, — ето книгата, моля да се запишете. Имаме си един полицейски старшина, който от нямане работа гледа само как да ни безпокои…

— Дяволска работа, мислех, че семейство Сешар е много богато — каза Корантен, докато Дервил вписваше името и професията си: „Адвокат към първа съдебна инстанция в департамента Сена“.

— Има хора, които казват, че били милионери — отговори хотелиерът, — но да искаш да спреш езиците да мелят, е все едно да накараш рекичката да не тече. Бащата Сешар остави имот за двеста хиляди франка, както казват, „на припек“, а и то е вече много за човек, започнал като прост работник. Е, може да е имал и още толкова спестени… защото накрая изкара десет-дванадесет хиляди франка от имота си. Значи, да предположим, че е бил толкова глупав, че да не вложи парите си цели десет години, такава му е сметката! Прибавете и триста хиляди франка, ако, както го подозират, се е занимавал с лихварство, и ето ви цялата работа. Петстотин хиляди франка не е още милион. Да беше моя разликата, нямаше да съм в „Ла Бел-Етоал“.

— Как така — каза Корантен, — господин Давид Сешар и жена му нямат ли два-три милиона?…

— Ами точно толкова разправят, че имали господа Коенте — извика жената на хотелиера, — дето му обраха изобретението, а той не е получил от тях повече от двадесет хиляди франка… Откъде искате да вземат милионите тези почтени хора? Докато беше жив бащата, те бяха доста притеснени. Ако не беше Колб, управителят им, и госпожа Колб, която също им е много предана, те мъчно щяха да преживеят. Че какво получиха от „Ла Вербьори“?… Хиляда екю рента!…

Корантен дръпна Дервил настрана и му каза:

— In vino veritas — истината е в устата на пияния! Аз лично гледам на странноприемниците като на истинско гражданско отделение за дадено място; и нотариусът не е така осведомен за всичко, което става в едно малко селище, както техните съдържатели… Видяхте ли? Смятат, че познаваме тия Коенте, Колб и прочие… Съдържателят на една странноприемница е живият справочник, включващ всички произшествия; без да усети, той замества полицията. Правителството трябва да поддържа най-много до двеста шпиони, защото в страна като Франция има десет милиона честни доносчици. Ние обаче не сме дошли да се доверяваме на този доклад, макар че в това градче сигурно щяха да знаят нещичко за милиона и двестата хиляди франка, отишли за закупуването на „Рюбампре“… Няма да останем дълго тук…

— Надявам се — каза Дервил.

— Защото открих най-естествения начин да накарам истината да излезе от устата на съпрузите Сешар — продължи Корантен. — Разчитам на вас като адвокат с авторитет да подкрепите малката хитрост, с която ще си послужа, за да чуете ясен и точен отчет за материалното им състояние. — След вечеря ще отидем при господин Сешар — каза Корантен на жената на хотелиера, — имайте грижата да приготвите леглата ни: искаме отделни спални. В „Ла Бел-Етоал“ сигурно има достатъчно място[1]?

— О, господине — каза жената, — ние затова сме си нарекли тъй гостилницата…

— Играта на думи не е ваш монопол, среща се във всички департаменти — забеляза Корантен.

— Вечерята е готова, господа — съобщи гостилничарят.

— Откъде, дявол да го вземе, е взел парите този младеж?… Да не излезе право анонимното писмо? Да не би това да са пари, спечелени чрез някое хубаво момиче? — запита Дервил, като седнаха да вечерят.

— А, това може да бъде предмет на друго обследване — отговори Корантен. — Господин херцог дьо Шолийо ми каза, че Люсиен дьо Рюбампре живеел с една покръстена еврейка, която се представяла за холандка и се наричала Естер Ван Богсек.

— Странно съвпадение! — възкликна адвокатът. — Аз търся наследницата на един холандец на име Гобсек, а това е същото име, променени са само съгласните.

— Добре — каза Корантен, — ще ви дам сведения за връзката между тях, като се върнем в Париж.

Един час по-късно двамата пълномощници на херцог дьо Гранлийо тръгнаха за „Ла Вербьори“ — имението на господин и госпожа Сешар.

Бележки

[1] Игра на думи, на френски dorinir à la belle-étoile означава спя под открито небе. — Б.пр.