Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (81)

Красива скръб

Въпреки истински пъклената енергия на тази каторжническа Дорин, два часът вече биеше, когато тя и херцогиня дьо Мофриньоз влязоха при госпожа дьо Серизи, която живееше на улица Шосе д’Антен. Там обаче, благодарение на херцогинята, не загубиха нито миг. Веднага ги въведоха при нея; завариха я легнала на един диван в миниатюрна хижичка сред градината, ухаеща на най-редки цветя.

— Тук сме добре — каза Азѝ, като се оглеждаше, — няма да могат да ни подслушват.

— Ах, скъпа моя! Умирам! Кажи ми, Диан, какво направи?… — извика графинята, която скочи като сърне, сграбчи херцогинята за раменете и се разплака.

— Хайде, Леонтин, има случаи, при които жени като нас не трябва да плачат, а да действуват — каза херцогинята и накара графинята да седне с нея на канапето.

Азѝ разгледа графинята с поглед, присъщ на старите хитруши, който те плъзгат по душата на жената с бързината на хирургически скалпел, отварящ рана. Съучастницата на Жак Колен разпозна следите на едно извънредно рядко чувство у светските жени: истинската мъка… мъката, която оставя неизлечими следи по сърцето и лицето! Никакво кокетство в облеклото! На графинята по това време й тежаха четиридесет и пет годинки и смачканият й муселинов пеньоар показваше, че нито е сложила корсет, нито е положила грижи за бюста си!… Заобиколените с черни кръгове очи, посърналите бузи свидетелствуваха за горчиви сълзи. Пеньоарът й бе без колан. Бродериите на фустата и на нощницата й бяха измачкани. Събраните под дантелената шапчица коси, по които не бе минал гребен от двадесет и четири часа, представляваха късичка и тънка плитка и жалки кичури накъдрена коса. Леонтин бе забравила да сложи изкуствените си плитки.

— Вие обичате за първи път в живота си… — каза й Азѝ дълбокомислено.

Леонтин се сепна, като я забеляза.

— Коя е тази, мила Диан? — запита тя херцогиня дьо Мофриньоз.

— Кой друг искаш да ти доведа освен жена, предана на Люсиен и готова да работи за нас?